Фред Варгас
Неудържимата армия (32)

XXXII

Във фоайето на един доста зловещ хотел в Гренада, разположен в периферията на града, Церк и Мо изключиха античния компютър, след като си бяха направили необходимите справки, и се отправиха към стълбището с подчертано нехайна стъпка. Човек не мисли за походката си, освен когато чувства, че е наблюдаван — от полицията или от любовта. И тогава нищо не е по-трудно от това да подражаваш на изгубената естественост. Двамата бяха решили да избягват асансьора — място, където пътниците, искат или не, имат повече време да ви наблюдават.

— Не знам дали беше благоразумно да влизаме в интернет — каза Мо, докато затваряше вратата на стаята.

— Спокойно, Мо. Най-лесно ще те забележат, ако се стягаш. Поне се осведомихме.

— Не мисля, че е добра идея да телефонираме в ресторанта в Ордебек. Как му беше името?

— „Бягащия глиган“. Не, няма да се обаждаме. Само в случай че нещо се обърка. Сега знаем името на магазина, в който продават диаболо. „По връвта“. Съвсем лесно ще открием името на собственика и ще разберем дали има деца. По-скоро син, между дванайсет и шестнайсет години.

— Син — потвърди Мо. — На момиче по̀ няма да хрумне да върже краката на гълъб, за да го измъчва.

— Или да подпалва коли.

Мо седна на леглото си, протегна краката си и започна бавно да вдишва и издишва. Имаше чувството, че някакво второ сърце непрекъснато тупка в стомаха му. Адамсберг му беше обяснил в къщата с кравите, че най-вероятно става дума за електрически топчета, които пълзят насам-натам. Мо постави ръка на корема си в опит да ги разкара и разлисти френския вестник от предишния ден.

— Но може да хрумне на момиче — добави Церк — да се смее, докато гледа как момчето връзва краката на гълъба или подпалва колата. Нещо ново за Ордебек?

— Нищо. Обаче си мисля, че баща ти си има друга работа и не му е до човека от магазина за диаболо.

— Не смятам така. Струва ми се, че кучият син, който е измъчвал гълъба, кучият син, който убива в Ордебек, кучият син, който е изгорил Клермон-Брасьор, струва ми се, че всичко това се разхожда заедно в главата му и че той няма предпочитания.

— Мислех, че не го познаваш.

— Да, но имам чувството, че приличам на него. Утре, Мо, ще трябва да излезем от стаята в 8:50. И така ще правим всеки ден. За да създадем впечатление, че отиваме на работа. Ако изобщо сме тук утре.

— А! И ти ли забеляза? — каза Мо и продължи да си разтрива корема.

— Онзи тип ли долу, дето ни гледаше?

— Да.

— Малко дълго ни гледаше, а?

— Аха. На какво ти прилича?

— На ченге, Мо.

Церк отвори прозореца, за да проветри. От стаята се виждаше само малък двор и големи вентилационни цинкови тръби. Церк хвърли фаса си през прозореца и проследи падането му е поглед.

— Най-добре веднага да се измитаме — каза той.