Фред Варгас
Във вечната гора (58)

LVIII

В спрялата кола Адамсберг и Данглар гледаха как чистачките помитат поройния дъжд, който се изливаше върху стъклото. Адамсберг обичаше равномерния шум, издаван от чистачките, борбата им срещу потопа.

— Мисля, че сме на едно мнение, капитане — каза той.

— Майоре — унило го поправи Данглар.

— За да тръгнем със сигурност по следите на сестрата, е трябвало убиецът да знае много за мен. Да знае, че аз съм я арестувал и че бягството й е важно за мен. Трябвало е също да може да проследи разследването стъпка по стъпка. Да е наясно, че търсим сини обувки и следи от боядисани подметки. Да е информиран за плановете на Ретанкур. Да иска да ме погуби. Той всичко ни достави, Данглар — спринцовката, обувките, скалпела, боята. Забележителна манипулация, Данглар, извършена от качествен ум, от изключително умел човек.

— От човек от Бригадата.

— Да — тъжно каза Адамсберг, отпускайки се назад на седалката си. — От наш колега, планински козирог.

— Какъв козирог?

— Никакъв, Данглар.

— Не ми се ще да вярвам.

— Не вярвахме и че в свинската зурла има кост. Също както и в Бригадата има кост, Данглар. Забита в сърцето й.

Дъждът валеше по-слабо и Адамсберг намали скоростта на чистачките.

— Казах ви, че лъже — подхвана Данглар. — Никой не би могъл да запомни онзи текст от De reliquis, без да го знае отпреди. Той знаеше рецептата наизуст.

— Тогава защо ни я каза?

— За да ни провокира. Мисли се за непобедим.

— Пребитото дете — промълви Адамсберг. — Изгубеното лозе, бедността, годините на унижения. Аз го познавах, Данглар. Помня нахлупената до носа барета, под която криеше косите си, накуцващия крак, сведеното чело. Помня как ходеше приведен и се правеше, че не чува подигравките на другите.

— Още изпитвате съчувствие.

— Още.

— Но към детето. То ви трогва. Когато е пораснало, се е превърнало в извратен възрастен. И обръща съдбата, като я насочва срещу вас, някогашния дребен шеф, отговорен за трагедията му. Обръща колелото на съдбата. Ваш ред е да паднете, негов ред — да заеме мястото на суверена. Превърнал се е в това, за което декламира по цял ден — в герой на Расин, отнесен от бурята на омразата и амбицията, герой, който организира излизането на сцената на чуждата смърт и собствената си коронация. Вие от самото начало знаехте защо е тук — за да си отмъсти за битката между двете долини.

— Да, знаех.

— И изпълни плана си действие по действие, като ви заблуди и насочи по грешен път цялото следствие. Вече извърши седем убийства — Фернан, Дебелия Жорж, Елизабет, Паскалин, Диала, Сламката, Гримал. И почти уби Ретанкур. А сега ще убие и третата девица.

— Няма, Франсин е на сигурно място.

— Така си мислим. Но този човек е силен като кон. Ще убие Франсин, после ще очисти и вас. Той ви мрази.

Адамсберг отвори прозореца и протегна ръка навън с отворена длан, за да улови дъжда.

— Това ви натъжава — каза Данглар.

— Малко.

— Но знаете, че е така.

— Когато Робер ме извика за втория елен, бях уморен и не ми пукаше за нищо. Веранк ми предложи да ме закара дотам. И на гробището в Опортюн пак Веранк ми показа гроба на Паскалин с ниската трева. Той ме подтикна да отворя гроба и ме насърчи да продължа в Монруж. И той уреди Брезийон да отстъпи и да ме остави да продължа разследването. Та да знае какво правя и да ме обърква.

— И той ти отне Камий — тихо каза Данглар. — Високо отмъщение, достойно за герой на Расин.

— Откъде знаете това, Данглар? — попита Адамсберг и сви юмрука си под дъжда.

— От подслушвателното устройство в долапа на Фроаси. Трябваше да превъртя лентата, за да хвана звука. Казал ви бях какъв е. Интелигентен, силен, опасен.

— На мен ми харесваше.

— Затова ли не мърдаме от Кланси и седим в тази спряла кола? Вместо да караме към Париж?

— Не, капитане, а защото нямаме никакво материално доказателство. Съдията ще го пусне след двайсет и четири часа. Веранк ще му разкаже за войната между двете долини и ще заяви, че аз се опитвам да го унищожа по лични причини. За да не узнае никога кой е бил петият под дървото.

— Естествено — призна Данглар. — С това ви държи.

— Освен това още не съм разбрал какво ми е казала Ретанкур.

— Аз пък се питам как Пухчо успя да изгълта трийсет и осем километра — каза Данглар и се замисли над този пореден Въпрос без отговор.

— Любовта прави чудеса, Данглар. Възможно е също котаракът да е научил много неща от Виолет. Да си пести енергията, за да я хвърли цялата в една-единствена мисия, като разбива всички препятствия по пътя си.

— Тя беше в един екип с Веранк. Затова е разбрала преди нас това, което ние не разбирахме. Той е знаел, че тя ще отиде у Ромен. Чакал я е да излезе от дома му. Тя намираше, че е красив, и го е последвала, въпреки всичко. Това е единственият път в живота й, когато е проявила глупост.

— Любовта си има и своите недостатъци, Данглар.

— И дори Виолет не е застрахована. Заради една усмивка, заради звука на гласа му.

— Държа да разбера какво е искала да ми каже — настоя Адамсберг и прибра в колата мократа си ръка. — Според вас, капитане, какво ще направи тя, когато проговори?

— Ще говори с вас.

— За да ми каже какво?

— Истината. И какво е направила. Казала е нещо за обувки и че те нямат значение. Значи е казала, че не е сестрата.

— Това, Данглар, не е първото нещо, което е казала, а второто.

— Преди това не е казала нищо разбираемо. Само е цитирала онзи стих от Корней.

— А кой всъщност произнася тези думи?

— Камий в „Хораций“.

— Виждате ли, Данглар, това е доказателство. Ретанкур не е преговаряла гимназиалните си уроци, а ми е изпратила послание чрез героиня, наречена Камий. А аз не го разбирам.

— Защото не е ясно. Ретанкур още не е била на себе си. Думите й могат да се тълкуват както се тълкуват сънищата.

Данглар се замисли.

— Около Камий — каза той — има братя врагове. Тя обича единия, който иска да убие другия. Около истинската Камий е същото. Братовчеди врагове. Вие и Веранк. Но Веранк представлява Расин. А кой е бил големият съперник и враг на Расин? Корней.

— Сериозно?

— Съвсем. Успехът на Расин е детронирал стария драматург. Двамата са се мразили. Ретанкур избира Корней и посочва врага му Расин. Расин, тоест Веранк. Затова е говорила в стихове, за да се сетите за Веранк.

— И аз си го помислих. Питах се дали не си мечтае за него, дали не я е заразил.

Адамсберг вдигна прозореца и закопча колана си.

— Нека най-напред аз се видя с него — каза той и завъртя ключа.