Фред Варгас
Във вечната гора (5)

V

Доктор Лагард усложни нещата, като поиска капка бадемов сироп към двойното си кафе със сметана. Накрая поръчката все пак пристигна на масата им.

— Какво става с доктор Ромен? — попита тя, разбърквайки гъстата течност.

Адамсберг разтвори ръце в знак на неведение.

— Неразположен е. Като жена от миналия век.

— Я гледай. И кой е поставил тази диагноза?

— Самият Ромен. Не е депресия, не е болест, обаче се мести от диван на диван и от дрямка на кръстословица.

— Я гледай — повтори Ариан и се намръщи. — Ромен е енергичен мъж и много добър патолог. И си обича работата.

— Да. Но е неразположен. Дълго се колебахме, преди да решим да го заместим с някого.

— А мен защо ме извика?

— Не съм те викал.

— Казаха ми, че от Криминалната в Париж имат нужда от мен.

— Не съм бил аз, но си добре дошла.

— За да изтръгна двете момчета от „Наркотиците“.

— Според Мортие не са момчета, а боклуци, единият от които негър. Мортие е началникът на Отдела за борба с наркотиците, с когото не сме в добри отношения.

— Затова ли отказваш да му дадеш телата?

— Не, не съм му умрял за труповете. Просто тези двата са мои.

— Вече ми го каза. Разправяй.

— Нищо не знаем за случая. Убили са ги през нощта в петък срещу събота при Порт дьо ла Шапел. За Мортие това означава наркотици. Впрочем за Мортие чернокожите се занимават само с наркотици и с нищо друго. А и тази следа от инжекция в ръката.

— Видях я. Рутинните анализи не показаха нищо. Какво очакваш от мен?

— Да разбереш какво е имало в спринцовката.

— Защо отхвърляш хипотезата за наркотик? Около Шапел наркотици не липсват.

— Майката на черния твърди, че синът й не е докосвал дрога. Нито консумирал, нито продавал. Майката на белия не знае нищо по въпроса.

— Все още ли вярваш на думите на мамчетата?

— Моята винаги казваше, че главата ми е като цедка, че се чува как вятърът влиза от едната страна и излиза от другата със свистене. И беше права. Освен това ноктите и на двамата са мръсни, нали ти казах.

— Като на всички нещастници от битпазара.

Ариан произнасяше „нещастници“ със съчувствения тон на съвършено равнодушен човек, за когото нещастието е факт, а не проблем.

— Това не е мръсотия, Ариан, а пръст. И тези момчета не са се занимавали с градинарство. Живели са заедно с мамчетата си в изоставени сгради без ток и без отопление, каквито градът предлага на нещастниците.

Погледът на доктор Лагард бе насочен към стената. Когато Ариан наблюдаваше труп, очите й се присвиваха и сякаш се превръщаха в окуляр на прецизен микроскоп. Адамсберг беше сигурен, че ако в този момент се взре в зениците й, ще види идеално очертаните образи на двете тела — бялото в лявото око, черното — в дясното.

— Мога все пак да ти кажа нещо, което би ти помогнало, Жан-Батист. Жена ги е убила.

Адамсберг остави чашата си и се поколеба — не му се искаше за втори път през живота си да противоречи на патоложката.

— Ариан, видя ли какъв формат са момчетата?

— Ти какво мислиш, че гледам в моргата? Спомените си? Видях ги твоите момчета. Юначаги, способни да нарамят четирикрилен гардероб. И все пак ги е убила жена, и двамата.

— Обясни ми.

— Ела пак довечера. Трябва да проверя едно-две неща.

Ариан стана и облече върху костюма си престилката, която бе оставила на гардероба. Кафеджиите около моргата не обичаха да им идват лекари с престилки. Смущаваха клиентите.

— Не мога. Довечера съм на концерт.

— Мини след концерта. Аз работя до късно, ако си спомняш.

— Не мога, в Нормандия е.

— Я гледай — каза Ариан. — Каква е програмата?

— Нямам представа.

— И ще отидеш чак в Нормандия, без да знаеш какво ще слушаш? Или преследваш жена?

— Не я преследвам, ами най-културно я придружавам.

— Я гледай. Тогава мини през моргата утре. Но не сутринта. Сутрин спя.

— Спомням си. До единайсет.

— До дванайсет. С времето нещата се променят.

Ариан седна на ръба на стола.

— Има нещо, което би трябвало да ти кажа. Но не знам дали искам.

Мълчанието никога не бе смущавало Адамсберг, колкото и да беше дълго. Той зачака, като междувременно си мислеше за концерта вечерта. Минаха пет минути, или десет, не разбра.

— Седем месеца по-късно — внезапно се реши да проговори Ариан — убиецът дойде да направи пълни самопризнания.

— Говориш за онзи от Хавър — каза Адамсберг, като вдигна поглед към патоложката.

— Да, за човека с дванайсетте плъха. Обеси се в килията си десет дни след самопризнанията си. Ти беше прав.

— И това не ти е харесало.

— Не. На шефовете още по-малко. Разминах се с издигането. Наложи се да чакам още пет години. Излизаше, че ти си ми поднесъл решението на тепсия, а аз съм отказала да я поема.

— И не ми се обади.

— Вече не си спомнях името ти, бях те отписала, захвърлила. Като чашата ти.

— И още ми се сърдиш.

— Не. Благодарение на признанията на човека с плъховете започнах да изучавам дисоциацията. Не си ли чел книгата ми?

— Донякъде — уклончиво отвърна Адамсберг.

— Аз измислих термина дисоциирано съзнание.

— Да — уточни Адамсберг, — разправяха ми. Хора, разделени на две.

Патоложката направи гримаса.

— По-скоро индивиди, съставени от две непасващи една с друга части — едната убива, другата живее нормално, като и двете не подозират за съществуването на другата. Крайно редки случаи. Например медицинската сестра, която заловиха в Аниер преди две години. Това са много опасни серийни убийци, почти неуловими, защото дори те не съзнават, че са убийци, и освен това от страх да не ги усети другата половина взимат изключителни предпазни мерки.

— Спомням се я медицинската сестра. Според теб тя е била с дисоциирано съзнание?

— Абсолютно. Ако не се бе сблъскала с гениално ченге, можеше да продължи да убива до смъртта си, без дори да подозира, че го прави. Трийсет и две жертви за четирийсет години, без да й мигне окото.

— Трийсет и три — поправи я Адамсберг.

— Трийсет и две. Знам го със сигурност. С часове съм говорила с нея.

— Трийсет и три, Ариан. Аз я арестувах.

Патоложката се поколеба, после се усмихна.

— Е това вече…

— А когато убиецът от Хавър е изкормвал плъхове, какъв е бил? Номер 2? Престъпната част?

— Интересуваш се от дисоциацията?

— Интересувам се от медицинската сестра и от убиеца от Хавър. Как се казваше той?

— Юбер Сандрен.

— А когато си призна? Другият ли беше?

— Не, Жан-Батист, другият никога не би си признал.

— Но нормалната част също не би могла да проговори, след като не знае нищо за престъпната.

— Там е цялата работа. За няколко мига дисоциацията престана да действа, преградата между двете съзнания се пропука и през процепа Юбер №1 видя Юбер №2 и се ужаси.

— Това случва ли се често?

— Почти никога. Но дисоциацията рядко е съвършена. Винаги има изтичания. Случва се някои думи да прескочат през стената и да прозвучат неуместно. Убиецът не си дава сметка за това, но анализаторът може да ги забележи. И ако скокът е прекалено мощен, системата се пропуква, личността се взривява. Точно това се случи на Юбер Сандрен.

— А медицинската сестра?

— Нейната стена още издържа. Тя не знае какво е направила.

Адамсберг прекара пръст по бузата си и се замисли.

— Интересно — каза той тихо. — На мен ми се стори, че знае защо я арестувам. Приемаше всичко безропотно.

— Част от нея — да. Това обяснява примирението й. Но иначе не си спомня нищо.

— Ти разбра ли как убиецът от Хавър е открил Юбер №2?

Ариан откровено се усмихна и изтръска цигарата си на пода.

— Разбрах благодарение на теб и дванайсетте ти плъха. По онова време местната преса публикува фантасмагориите ти.

— Спомням си.

— И Юбер №2, убиецът, да го наречем Омега, бе запазил изрезките от вестниците, като ги беше скрил от Юбер №1, нормалния човек, да го наречем Алфа.

— И един ден Алфа намира изрезките, скрити от Омега.

— Именно.

— Дали Омега не го е искал?

— Не. Алфа чисто и просто си е сменил жилището. Докато се е изнасял, статиите са изскочили от гардероба. И всичко е рухнало.

— Без моите плъхове — обобщи Адамсберг — Сандрен нямаше да се предаде. Без него ти нямаше да работиш върху дисоциацията. Всички психиатри и всички ченгета във Франция са запознати с изследванията ти.

— Да — призна Ариан.

— Ще трябва да ме черпиш една бира.

— Със сигурност.

— На някой от кейовете покрай Сена.

— Става.

— И, разбира се, няма да предадеш двете момчета на „Наркотиците“.

— Телата решават, Жан-Батист, не аз и не ти.

— Спринцовката, Ариан, и пръстта. Виж каква е тази пръст. И ми кажи, ако разбереш.

Станаха заедно, сякаш думите на Адамсберг бяха дали знак за тръгване. Комисарят вървеше по улицата като на безцелна разходка и патоложката се опитваше да се приспособи към твърде бавния му ритъм. Мисълта й вече бе заета с очакващите я аутопсии, но въпреки това безпокойството на Адамсберг не й убягваше.

— Тези тела те притесняват, нали?

— Да.

— И не само заради наркотиците?

— Не. Просто…

Адамсберг млъкна.

— Аз съм натам, Ариан. Ще се видим утре.

— Просто? — настоя патоложката.

— Това няма да ти помогне в изследванията.

— И все пак?

— Просто една сянка, Ариан, една сянка, надвесена над тях или над мен.

Ариан проследи с поглед Адамсберг, който се отдалечаваше по авенюто — леко поклащащ се силует, безразличен към минувачите. Познаваше тази походка от двайсет и три години. Познаваше мекия глас, мудните жестове. Не му бе обърнала внимание, когато беше млад, нищо не бе отгатнала, нищо не бе разбрала. Ако можеше да започне отново, щеше по друг начин да чуе историята му с плъховете. Пъхна ръце в джобовете на престилката си и се отправи към двата трупа, които я чакаха, за да преминат в историята. Просто сянка, надвесена над тях. Днес тази безсмислица можеше да я разбере.