Фред Варгас
Във вечната гора (49)

XLIX

Веранк не беше дошъл в Париж, за да се занимава с проблемите на Бригадата. Но в девет и половина вечерта, след като отдавна бе погълнал болничната вечеря, той все още не успяваше да се съсредоточи във филма. Раздразнен, лейтенантът взе дистанционното и изключи телевизора. Повдигна крака си и седна на ръба на леглото, после взе патерицата и бавно се отправи към телефона, монтиран на стената в коридора.

— Майор Данглар? Веранк дьо Билк. Нещо ново?

— Намерихме я, на трийсет и осем километра от Париж. Котаракът ни заведе.

— Не разбирам.

— Ами котаракът си искаше Ретанкур.

— Много хубаво — каза Веранк, усещайки, че майорът е съвсем изнервен.

— Тя е между живота и смъртта, ние сме на пътя за Дурдан. В пара летална летаргия.

— Опитайте се да бъдете по-ясен, майоре. Трябва да знам.

Защо пък? — запита се Данглар.

Веранк изслуша изложението на майора, което беше много по-неорганизирано от обикновено, после затвори телефона. Постави ръка върху раната на бедрото си, за да види дали го боли, и си представи Адамсберг наведен над Ретанкур в отчаян опит да изтегли устойчивия си лейтенант към живота.

Тя, дето ви изтръгна от болката тогава,

днес виждате на прага на бездна да застава.

Но нека безнадеждност ума не замъглява,

защото бог отгоре със свойствена проява

обидите забрави и милост обещава,

на който я избави от нейната забрава.

— Още ли не спим? Не сме много разумни — каза сестрата, като го хвана за ръката и го поведе към стаята.