Фред Варгас
Във вечната гора (42)

XLII

— Тогава именно мъдрият козел извършил огромна глупост, от ревност, въпреки че бил чел всички книги на света. Повикал два големи вълка, които за нещастие били тъпи и зли като кучета. Пазете се от рижия козирог, казал им той, той може да ви набоде на рогата си. Обаче вълците, вместо да се пазят, се нахвърлили върху рижия козирог. И понеже били много гладни, направо го изгълтали и вече никой нищо не чул за него. Кестенявият козирог продължил да си живее живота на спокойствие с мармотите и катериците. И с жена си козичката. Само че не, Том, не така се развили нещата, защото животът е много по-сложен и акълът на козирозите също. Кестенявият козирог се хвърлил върху вълците, макар и с известно закъснение, и им разбил зъбите. Двата звяра си плюли на петите и повече не се видели. Рижият козирог бил ухапан по бедрото и кестенявият бил принуден да го лекува. Не можел да го остави да умре, нали така, Том? В това време козичката се била скрила. Не искала да избира между рижия и кестенявия, не й било приятно. Тогава двамата козирози седнали в креслата, запали по една лула и обсъдили нещата. Ама за нищо и никакво се удряли с рогата, защото единият мислел, че е прав и че другият греши, а другият смятал, че казва истината, а първият лъже.

Детето постави пръстче върху окото на баща си.

— Да, Том, трудно е. Напомня малко за opus spicatum с неговите камъни, които вървят ту насам, ту натам. Та тогава дошла третата девица, която спокойно си живеела в една бърлога заедно с няколко песчанки. Тя се хранела с глухарчета и живовляк и треперела от страх, откакто едно дърво паднало и за малко да я премаже. Третата девица била мъничка, пиела много кафе и не умеела да се пази от злите горски духове. Затова била дошла да моли за помощ. Но някои от козлите се разсърдили, те твърдели, че Третата девица не съществува и че няма на кого да се притичват на помощ. Кестенявият козирог казал „добре, толкова по въпроса“. Виж, Том, ще опитам още веднъж.

Адамсберг набра номера на Данглар.

— Капитане, пак за образованието на малкия. Имало някога един цар.

— Тъй.

— Който бил влюбен в жената на един от генералите си.

— Хубаво.

— Царят изпратил генерала на война, като знаел, че го изпраща на смърт.

— Тъй.

— Данглар, как се е казвал този цар?

— Давид — отвърна Данглар с безизразен глас. — А генералът, когото пожертвал, се казвал Урий. Давид се оженил за вдовицата му, която станала царица Вирсавия, бъдещата майка на цар Соломон.

— Виждаш ли, Том, колко е просто — каза Адамсберг на сина си, който бе залепнал за корема му.

— За мен ли казвате това, господин комисар? — попита Данглар.

Адамсберг осъзна, че гласът на майора бе все така безжизнен.

— Ако смятате, че съм изпратил Веранк на смърт — продължи Данглар, — сте напълно прав. Бих могъл да твърдя, че не съм го желал, бих могъл да се закълна, че не ми е хрумвало, че го пращам на смърт. И? И какво от това? Кой ще знае дали не съм го желал, без да знам?

— Капитане, не ви ли се струва, че достатъчно се притесняваме от това, което наистина мислим, за да ни е грижа и за онова, което бихме мислили, ако го бяхме помислили?

— Не ми се — промълви Данглар.

— Данглар, той не е мъртъв. Никой не е мъртъв. Освен може би вие, който сте на път да предадете богу дух в собствената си дневна.

— В кухнята съм.

— Данглар?

Никакъв отговор.

— Данглар, вземете една бутилка и елате при мен. Сам съм с Том. Света Клариса излезе да се поразходи. С кожаря, предполагам.

Комисарят затвори, за да не позволи на майора да откаже. Том, каза той, спомняш ли си за мъдрия козел, който бил чел много книги? И който направил една огромна глупост? Е, вътре в главата му било такава джунгла, че нощем се изгубвал в гъсталака. Понякога и денем се изгубвал. И нито мъдростта, нито знанията можели да му помогнат да намери пътя. Тогава се налагало другите козли да му хвърлят едно въже и да го изтеглят.

Адамсберг внезапно вдигна глава към тавана на стаята. Горе се чуваше някакво тихо чегъртане. Излизаше, че Клариса не е отишла да се разхожда с кожаря.

— Няма нищо, Том. Птиче, или вятърът, или някой парцал, който мете пода.

 

 

За да почисти гъсталака в главата на Данглар, Адамсберг запали един хубав огън. За пръв път палеше камината, която теглеше добре — пламъкът беше висок и ясен и не опушваше стаята. Ето така трябваше да изгори Въпроса без отговор за цар Давид, който задръстваше главата на колегата му, като разпръскваше съмнението из цялата й вместимост. Щом влезе, Данглар се настани близо до огъня и до Адамсберг, който малко по малко, съчка по съчка, превръщаше притеснението му в пепел. В същото време и без да споделя с Данглар, Адамсберг изгаряше и последните парченца от гнева си към Веранк. Това, че отново видя двамата грубияни от Калдез в действие и отново чу дивашкия глас на Ролан, извади миналото от забвението му и върна на варварското нападение от Високата ливада целия му зверски колорит. Сцената отново се разгръщаше пред погледа му, непокътната, яростна. Момчето на земята, с рамене, притиснати от ръцете на Фернан, Ролан, който се приближава със счупена бутилка в ръка, да не си посмял да мръднеш, боклук такъв. Ужасът на малкия Веранк, окървавената му коса, ударът в корема, неописуемата болка. И той, младият Адамсберг, застанал неподвижно под дървото. Би дал много да не бе изживявал всичко това, да не го сърби на точно определено място този трийсет и четири годишен недовършен спомен. Да изгори без остатък в пламъците на огъня трийсет и четири годишната мъка на Веранк. И ако Камий, помисли си той, може да я понамали, като го вземе в обятията си, нека го направи. При условие че проклетият беарнец не му превземе земята. Адамсберг хвърли едно дърво в огъня и се поусмихна. Земята, която делеше с Камий, бе непревземаема, нямаше защо да се тревожи.

Към полунощ Данглар довършваше бутилката си вече спокоен за цар Давид и умиротворен от ведростта, която се излъчваше от Адамсберг.

— Добре гори този огън — каза той.

— Да. Това е една от причините да се нанеса в тази къща. Спомняте ли си огнището у старата Клемантин^[1]? Прекарал съм до него цели нощи. Запалвах някоя съчка и рисувах пламтящи кръгове в тъмното. Ето така.

Адамсберг загаси лампата, пъхна едно клонче в пламъците и се залови да рисува осмици и кръгчета в полумрака.

— Красиво е — каза Данглар.

— Да. Красиво и обсебващо.

Адамсберг подаде клончето на Данглар, подпря крака на тухлената основа на камината и отблъсна стола си назад.

— Отказвам се от третата девица, Данглар. Никой не вярва в нея, никой не я иска. И нямам представа как бих могъл да я открия. Оставям я на съдбата й и на кафето й.

— Не смятам — каза Данглар, леко духайки края на клончето, за да го разпали.

— Не?

— Не. Мисля, че няма да се откажете от нея. Нито пък аз ще се откажа. Мисля, че ще продължите да я търсите. Независимо от мнението на другите.

— Вярвате ли, че съществува? И че е в опасност?

Данглар изрисува няколко осмици във въздуха.

— Хипотезата De reliquis е неуловима като видение — каза той. — Държи се само на едно тънко конче, но това конче съществува. И свързва разнородните елементи на случая. Дори историята с лъснатите подметки и с дисоциацията.

— Как така? — попита Адамсберг и си взе клончето.

— При всички средновековни заклинания са рисували на земята кръг. В центъра му танцувала жена, която призовавала дявола. Рисуването на кръг било начин да се отдели това парче земя от останалата част от света. Нашата убийца действа на своето собствено парче земя, в своя собствен кръг.

— Ретанкур отказа да влезе в кръга — кисело каза Адамсберг.

— Не знам къде е Ретанкур — намръщи се Данглар. — Днес не е идвала в Бригадата. А вкъщи телефонът й дава свободно.

— Обадихте ли се у братята й? — попита Адамсберг разтревожено.

— И у братята, и у родителите, и у двете приятелки, за които съм чувал. Никой не я е виждал. Не е предупредила, че ще отсъства. В Бригадата не знаят нищо.

— По какъв случай работеше?

— По убийството в Мироменил с Мордан и Гардон.

— Прослушахте ли телефонния й секретар?

— Да, нищо особено.

— Да липсва някоя кола?

— Не.

Адамсберг хвърли клончето в огъня и се изправи. Скръсти ръце и закрачи из стаята.

— Вдигайте тревога, капитане.