Фред Варгас
Във вечната гора (23)

XXIII

Ерманс, сестрата на Освалд, признаваше само два начина, по които да се предпазва от опасностите в живота — да не си ляга след десет часа вечерта и да не пуска в къщата си човек с обувки. Освалд и двамата полицаи тихо изкачиха стълбището, като държаха калните си обуща в ръка.

— Има само една стая — прошепна Освалд, — но е голяма. Ще се оправите ли?

Адамсберг кимна. Не че бързаше да прекара нощта с лейтенанта. Веранк също с облекчение установи, че в стаята имаше две високи дървени легла на разстояние два метра едно от друго.

Долина по-широка да има сред леглата,

за да не се объркват душите и телата.

— Банята е в съседство — добави Освалд. — Само не забравяйте да ходите боси. Ако случайно си сложите обувки, като нищо ще я убиете.

— Дори ако не ни види?

— Всичко се научава, особено премълчаното. Чакам те долу, беарнецо. Трябва да поговорим.

Адамсберг хвърли мокрото си сако на таблата на лявото легло и безшумно положи еленовите рога на пода. Веранк се изтегна на другото легло облечен, с лице към стената, а комисарят слезе при Освалд в малката кухня.

— Братовчед ти спи ли?

— Не ми е братовчед, Освалд.

— Косата му. Предполагам, че е нещо лично — попита Освалд.

— Много е лично — потвърди Адамсберг. — Казвай сега.

— Не аз, Ерманс има нещо да ти каже.

— Но тя не ме познава, Освалд.

— Посъветвали са я.

— Кой?

— Може би кюрето. Не е важно, беарнецо. Ерманс не е образец за здрав разум. Идват й разни идеи и невинаги е ясно откъде.

Гласът на Освалд беше тъжен и Адамсберг смени темата.

— Няма значение, Освалд. Разкажи ми за сянката.

— Не аз, племенникът ми Гратиен я е виждал.

— Преди колко време?

— Преди повече от пет седмици, един вторник вечер.

— Къде точно?

— На гробището, беарнецо, къде другаде?

— Какво е правел на гробището твоят племенник?

— Нищо не е правил на гробището. Бил е на малкия път, който се изкачва нагоре. Е, пътят, който се изкачва и слиза, зависи от посоката ти. Всеки вторник и петък чака там приятелката си в полунощ, когато тя свършва работа. Всички в селото знаят, освен майка му.

— На колко е години?

— На седемнайсет. С Ерманс, която заспива в десет като по часовник, няма никакви проблеми. Внимавай да не го издадеш.

— После, Освалд?

Освалд наля калвадос в две малки чашки и седна с въздишка. Вдигна прозрачния си поглед към Адамсберг и си изля почти цялата чашка в устата.

— За твое здраве.

— Благодаря.

— Да ти кажа ли?

Ще ми каже, помисли Адамсберг.

— За пръв път другоземец ще отнесе трофей извън село. И това доживях.

„И това“ беше малко прекалено според Адамсберг. Но историята с еленските рога явно беше сериозна. Отрязахте ги вие, приехте този дар. Комисарят се учуди и го хвана яд на себе си, че е запомнил стих на Веранк.

— Неприятно ли ти е, че ще ги взема? — попита той.

На този интимен и пряк въпрос Освалд не отговори.

— Робер трябва здравата да те е харесал, за да ти ги предложи. Но да кажем, че знае какво прави. Обикновено не греши.

— Тогава не е толкова страшно — усмихна се Адамсберг.

— Всъщност не е.

— И после, Освалд?

— Вече ти казах. После видял Сянката.

— Разкажи ми.

— Нещо като дълга жена, ако това може да се нарече жена, сива, цялата загърната в нещо, без лице. Самата смърт, беарнецо. Не бих го разказал така пред сестра ми, но между мъже можем да си кажем нещата в лицето. Нали?

— Да.

— Значи си ги казваме. Самата смърт. Не вървяла като нас. Плъзгала се из гробището, съвсем изправена. Не бързала, стъпвала съвсем бавно.

— Племенникът ти пие ли?

— Не още. Туй, че спи с това момиче, още не го прави мъж. Не мога да ти кажа какво е правела Сянката. Кого е търсела. След това очаквахме някой да се сломи не в селото. Обаче не, нищо не се случи.

— Нищо друго ли не е видял?

— Къде ти, прибрал се е вкъщи моменталически. Постави се на негово място. Защо е дошла, беарнецо? Защо у нас?

— Нямам представа, Освалд.

— Кюрето казва, че това вече се е случвало през хиляда осемстотин и девета, а това е точно годината, когато ябълките не са дали плод. Клоните са били голи като ръката ми.

— Други последствия имало ли е? Освен ябълките.

Освалд хвърли поглед към Адамсберг.

— Робер казва, че и ти си виждал Сянката.

— Не съм я виждал, само съм мислил за нея. Тя е като воал, като мътен облак, особено когато съм в службата. Някой лекар би казал, че си внушавам. Или че предъвквам лош спомен.

— Докторите тия неща отказват да ги разберат.

— Може би не грешат. Може това да са само черни мисли. Които още не са излезли от главата ми, още си стоят там.

— Като рогата на елена, преди да пораснат.

— Точно така — каза Адамсберг и внезапно се усмихна.

Много му хареса тази идея с рогата, направо му разбулваше мистерията със Сянката. Тежка идея, вече оформена в съзнанието му, но все още не успяла да излезе навън. Нещо като раждане.

— Сещаш се за нея само в службата ти — замислено продължи Освалд. — Тук например не се сещаш за нея.

— Не се сещам.

— Значи нещо е влязло в службата ти — обясни Освалд и изигра сцената. — След това се е промъкнало в главата ти, защото ти си шефът. Логично е, като помислиш.

Освалд допи калвадоса си.

— Или защото си ти — додаде той. — Извиках малкия. Чака отвън.

Нямаше избор. Адамсберг последва Освалд в тъмното.

— Нямаш обувки — забеляза Освалд.

— Така ми е добре. Идеите могат да проникват и през ходилата.

— Ако беше така — поусмихна се Освалд, — сестра ми щеше да е бъкана с идеи.

— А не е ли?

— Да ти кажа право, добричка е като агънце, ама няма много зад челото. Въпреки че ми е сестра.

— А Гратиен?

— Той е друго нещо, метнал се е на баща си, а неговият ум беше остър като бръснач.

— Къде е баща му?

Освалд замълча и прибра антените си в черупката.

— Амеде е напуснал сестра ти, така ли? — настоя Адамсберг.

— Откъде знаеш името му?

— Пише го на снимката в кухнята.

— Амеде е мъртъв. Това беше отдавна. Тук не се говори за него.

— Защо? — пренебрегна предупреждението Адамсберг.

— Защо питаш?

— Човек никога не знае. Когато става дума за Сянката, разбираш ли? Не е зле да мислим за всичко.

— Може би — съгласи се Освалд.

— Моят съсед казва, че мъртвите не си отиват, ако не са свършили да живеят. Идват да досаждат на живите в продължение на векове.

— Искаш да кажеш, че Амеде не беше свършил да живее?

— Ти трябва да знаеш.

— Връщал се от една жена една нощ — неохотно разказа Освалд. — Влязъл да се изкъпе, за да не го усети сестра ми. И се удавил.

— Във ваната?

— Ъхъ. Прилошало му. А пък водата си е вода и във ваната, не е ли така? И ако главата ти е отдолу, все едно че си в блато. Ей това напълно побърка сестра ми.

— Имаше ли разследване?

— Ами да. Изтормозиха всички ни, цели седмици ни въртяха на шиш. Знаеш ги ченгетата.

— Подозираха ли сестра ти?

— Съсипаха я, бедната. Та тя не може да вдигне и щайга с ябълки. Как пък няма да удави мъжага като Амеде. Да не говорим, че беше луда по този глупак.

— Каза, че акълът му бил остър като бръснач.

— Ама май само ти, беарнецо, не разбираш, а?

— Обясни ми.

— Той не е бащата на момчето. Гратиен е роден преди това, от първия съпруг. Който също умря, ако искаш да знаеш. Две години след сватбата.

— Как се казваше той?

— Лотарингеца му викаха. Не беше оттук. Заби си един сърп в краката.

— Не е имала късмет сестра ти.

— Може да се каже. Затова тук никой не й се смее на маниите. Заслужила си ги е, щом я утешават.

— Разбира се, Освалд.

Нормандецът въздъхна с облекчение — бяха приключили с темата.

— Това, което ти разказах, не си длъжен да го разгласяваш. Тази история си остава в Опортюн. Забравена е, и толкоз.

— Никога нищо не разгласявам, Освалд.

— Ти не знаеш ли истории, които си остават в планините ти?

— Знам една, да. Но в момента точно напуска планините ми.

— Не е хубаво това — каза Освалд и поклати глава. — Започва като нещо съвсем мъничко, а после замязва на дракон, излязъл от пещерата си.

 

 

Племенникът на Освалд, чиито бузи бяха обсипани с лунички като бузите на вуйчо му, стоеше прегърбен пред Адамсберг. Не смееше да откаже да отговаря на парижкия комисар, но не му беше лесно. Със сведени към земята очи той разказа за нощта, когато бе видял Сянката, и разказът му не се отличаваше от този на Освалд.

— Каза ли на майка си?

— Да, разбира се.

— И тя искаше да кажеш и на мен?

— Да. След като дойдохте за концерта.

— Знаеш ли защо?

Момчето внезапно се затвори в себе си.

— Хората говорят глупости — каза то. — Майка ми си има разни идеи, разбираемо е, нали така? Факт е, че вие се заинтересувахте.

— Майка ти е права — каза Адамсберг, за да успокои младежа.

— Всеки се изразява както може — настоя Гратиен. — И никой начин не е по-добър от другите.

— Никой, вярно — потвърди Адамсберг. — Само още едно нещо, и повече няма да те безпокоя. Затвори очи. И ми кажи как изглеждам и как съм облечен.

— Наистина ли?

— Щом комисарят те моли — намеси се Освалд.

— Не сте висок — започна Гратиен плахо, — не по-висок от вуйчо ми. Кестеняв сте… Всичко ли трябва да кажа?

— Всичко, за което се сетиш.

— Не сте добре сресан, част от косата ви пада над очите, друга е пригладена назад. Голям нос, кафяви очи, черно платнено сако с много джобове, запретнати ръкави. Панталонът… също с черен, доста износен, освен това сте бос.

— Риза? Пуловер? Вратовръзка? Съсредоточи се. Гратиен поклати глава и стисна затворените си очи.

— Не — твърдо изрече той.

— Какво тогава?

— Сива фланелка.

— Отвори очи. Идеален свидетел си. Рядко се случва. Момчето се усмихна облекчено, доволно от успешно преминалия изпит.

— При това е тъмно — добави то гордо.

— Именно.

— Не ми ли вярвате? За Сянката?

— Подобни смътни спомени понякога се деформират впоследствие. Според теб какво правеше Сянката? Разхождаше ли се? Ей така, просто бродеше наоколо?

— Не.

— Гледаше нещо? Чакаше някого? Имаше среща?

— Не. Бих казал, че търсеше нещо, може би гроб, но без да бърза. Не ходеше бързо.

— Кое те уплаши?

— Начинът, по който ходеше, ръстът й. И онази сива материя. Още ме е страх.

— Опитай се да я забравиш, аз ще се заема с нея.

— Но какво може да се направи, ако това е смъртта?

— Ще видим — каза Адамсберг. — Ще се справим някак.