Фред Варгас
Във вечната гора (16)

XVI

— Какво очакваме от него? — попита Жюстен, който си топлеше ръцете с чаша кафе в колибата на пазача.

— Каквото каза Новия. Да изтръгне тайната от земята. Дванайсетостъпният ви ямб си има своите предимства, Веранк.

Дневният пазач любопитно изгледа Веранк.

— Той измисля стихове — обясни Адамсберг.

— В такъв ден?

— Особено в такъв ден.

— Хубаво — сговорчиво каза пазачът. — Тя, поезията, май само усложнява нещата. Обаче като ги усложни, може би ги прави по-разбираеми. А като станат по-разбираеми, се опростяват. В крайна сметка.

— Ами да — изненадано каза Веранк.

Ретанкур се бе присъединила към тях — изглеждаше отпочинала. Комисарят я събуди, като просто постави пръст на рамото й, така както натискаме бутон. Сега тя гледаше през прозореца на колибата към недооблечения рус колос, който пресичаше улицата — косите му стигаха до раменете, а панталонът му бе вързан с канапче.

— Ето го нашия преводач — каза Адамсберг. — Трябва да знаете, че често се усмихва, макар да не е ясно защо.

 

 

Пет минути по-късно Матиас коленичи до гроба и се зае да оглежда почвата. Адамсберг направи знак на групата да пази тишина. Земята не говори високо, човек трябва да се вслушва.

— Пипали ли сте нещо? — попита Матиас. — Някой местил ли е дръжките от рози?

— Не — отвърна Данглар — и там е проблемът. Семейството е разпръснало цветя върху цялата повърхност на гроба и е поставило плочата отгоре. Което доказва, че гробът не е докосван.

— Има дръжки и дръжки — каза Матиас.

Той бързо прекара ръка по изсъхналите рози, като се придвижваше на колене около гроба, потупа пръстта на различни места, както тъкач изпробва качеството на коприната. После вдигна глава и се усмихна на Адамсберг.

— Видя ли?

Адамсберг поклати глава.

— Някои дръжки се отлепват, щом ги докоснеш, а други остават в пръстта. Тези тук — той посочи цветята в долната част на гроба — са поставени отдавна, а онези горе са били преместени. Виждаш ли?

— Слушам те — каза Адамсберг и се намръщи.

— Това означава, че гробът е бил разкопаван — продължи Матиас, като деликатно повдигаше цветята в горната част на гроба, — но само тук. После цветята са били разпръснати върху прясната пръст, за да не се вижда, че е копано. Обаче все пак се вижда. Разбираш ли — каза той и с лекота се изправи, — някой човек премества един розов стрък и след хиляда години ти узнаваш това.

Адамсберг кимна. Беше впечатлен. Излизаше, че ако докосне венчелистчето на едно цвете тази вечер, на тъмно, без да го видят, след хиляда години някой Матиас ще разбере това. Мисълта, че всеки негов жест оставя незаличима следа, го разтревожи. Но се успокои, като хвърли поглед на праисторика, който извади от задния си джоб една мистрия и я заизглажда с пръсти. Такива като него не се срещаха над път и под път.

— Трудно е — каза Матиас и направи гримаса. — Изкопали са дупка и веднага са я зарили със същата пръст. Но къде точно, не е ясно.

— Не можеш ли да я намериш? — неспокойно попита Адамсберг.

— Не и с очите си.

— А как?

— С пръстите. Когато не виждаш, можеш поне да опипваш. Само че става по-бавно.

— Какво да опипваш? — попита Жюстен.

— Краищата на дупката, процепа между края й и останалата част от пръстта. Някъде пръстта се събира с пръст. Само трябва да се открие къде.

Матиас прекара ръка по равната повърхност. После като че ли усети с ноктите си призрачна цепка, която бавно проследи. Също като слепец Матиас не гледаше истински земята, сякаш очите му можеха да попречат на чувствителните му пръсти да се съсредоточат в търсенето. Постепенно пръстите откроиха неправилен кръг с диаметър метър и половина, който Матиас очерта с върха на мистрията.

— Пипнахме я, Адамсберг. Сам ще я разкопая, а твоите хора ще извадят пръстта. Така ще стане по-бързо.

На осемдесет сантиметра дълбочина Матиас се изправи, свали ризата си и прекара ръка по стените на ямата.

— Нямам чувството, че твоят копач е заравял нещо. Прекалено надълбоко сме. По-скоро е искал да стигне до ковчега. Впрочем били са двама.

— Точно така.

— Единият е копаел, другият е изхвърлял пръстта с кофа. На тази дълбочина са си разменили ролите. Хората не копаят по един и същи начин.

Матиас взе мистрията си и отново се залови да копае. Пазачът им бе дал лопати и кофи и Жюстен и Веранк изхвърляха пръстта. Матиас подаде на Адамсберг няколко сиви чакълени камъчета.

— Като са затрупвали дупката, са вкарали вътре и чакъл от алеята. Когато се умори, човек копае все по-полегато. Нищо не е заравяно в тази дупка, нищо. Празна е.

Младежът продължи мълчаливо да копае още един час, като нарушаваше тишината само за да каже: „Пак са се сменили“ и „Тук са използвали друга мотика“. Накрая Матиас се изправи и се облакъти на ръба на дупката, която сега му стигаше до над кръста.

— Като се има предвид състоянието на розите — каза той, — човекът долу не е там отдавна.

— От три месеца и половина. Жена е.

— Тук пътищата ни се разделят, Адамсберг. Оставям те да продължиш.

Матиас се повдигна на мускули и излезе от трапа. Адамсберг хвърли поглед надолу.

— Не си стигнал до ковчега. Преди да го стигнат ли са спрели да копаят?

— Стигнах до ковчега. Но той е отворен.

Хората от Бригадата се спогледаха. Ретанкур се приближи до гроба, Жюстен и Данглар отстъпиха назад.

— Капакът е бил разбит с кирка и отместен. Пръстта е паднала вътре. Ти ме извика за земята, не за трупа. Не искам да го гледам.

Матиас прибра мистрията в джоба си и изтри големите си ръце в панталона си.

— Чичо все те чака да дойдеш на вечеря — каза той на Адамсберг. — Нали знаеш?

— Знам.

— Останали сме без пари. Обади се, преди да дойдеш, Марк ще открадне някоя хубава бутилка и нещо за ядене. Обичаш ли заешко? Или лангустини? Става ли?

— Идеално е.

Матиас стисна ръка на комисаря, усмихна се на другите и си тръгна с ризата, преметната през свитата ръка.