Фред Варгас
Във вечната гора (63)

LXIII

Ариан се държеше по най-странния начин, който Адамсберг бе виждал у арестуван. Седеше срещу бюрото му, но бе обърнала стола си на сто и осемдесет градуса, сякаш предпочиташе да говори на стената, като при това го правеше съвсем естествено. Адамсберг застана пред стената, за да бъде с лице към нея, но тя отново завъртя стола си, този път под прав ъгъл, така че да гледа към вратата. От нейна страна това не беше нито проява на страх, нито зла воля, нито предизвикателство. Просто така както един магнит отблъсква друг магнит, приближаването на комисаря я караше да се завърта в друга посока. Точно като играчката на сестра му, когато беше дете — балерина, която започваше да се върти, щом приближаха към нея едно огледалце. След години бе разбрал, че магнитите бяха скрити в поставката на балерината и зад огледалцето. Излизаше, че Ариан е балерината, а той — огледалото. Отразяваща повърхност, която тя инстинктивно избягваше, за да не види образа на Омега в очите на Адамсберг. И комисарят бе принуден непрекъснато да обикаля из стаята, докато Ариан, несъзнаваща движението му, говореше с празното.

Бе също така очевидно, че не разбира в какво я упрекват. Но не задаваше въпроси, нито се бунтуваше, седеше си кротко и сговорчиво, сякаш някаква друга част от личността й знаеше точно какво става и го приемаше временно като обикновена превратност на съдбата, която щеше да бъде овладяна. Адамсберг бе успял да прочете няколко глави от книгата й и разпознаваше в това едновременно конфликтно и пасивно поведение смущаващите симптоми на дисоциираното съзнание. Разцепление на съществото, което Ариан познаваше така добре, че бе прекарала години в изучаването му, без да си дава сметка, че в основата на изследването й стои собственият й случай. От разпита, провеждан от полицай, Алфа не разбираше нищо, а Омега мълчеше, оставаше скрита и предпазлива и се опитваше да намери изход.

Адамсберг предполагаше, че Ариан, станала заложница на неизбродимата си гордост, която не й бе позволила да прости дори обидата с дванайсетте плъха, не бе понесла предизвикателството на санитарката, отвела мъжа й пред очите на всички. Или някое друго предизвикателство. Един ден вулканът бе изригнал, освобождавайки с гръм и трясък избликналата лава от несдържана ярост и отмъстителност. За чийто смъртоносен ефект Ариан патоложката не знаеше нищо. Година по-късно санитарката бе станала жертва на нещастен случай в планината, но съпругът не се бе върнал. Той си бе намерил нова спътница, на свой ред загинала в железопътна катастрофа. Убийство след убийство, Ариан вече се приближаваше до заветната цел — да стане по-могъща от всички жени на света. Да се сдобие с вечно превъзходство, което да й спести противните попълзновения на себеподобните й. В сърцето на това състезание се криеше безмилостна омраза към другите, която никой никога нямаше да разбере, освен ако Омега не проговореше.

Но Ариан се бе измъчвала в продължение на десет години, тъй като в рецептата от De reliquis ясно се казваше: Пет пъти идва времето на младостта, когато трябва да го преобърнеш, вън от обсега на неговата нишка, минава и заминава.

По този въпрос Адамсберг и хората му бяха направили груба грешка в изчисленията — бяха умножили по пет петнайсетгодишната възраст, така че получените седемдесет и пет години да съответстват на възрастта на медицинската сестра. Само че по времето, когато са преписвали на ръка De reliquis, петнайсет години са били зряла възраст, когато момичето вече е ставало майка, а момчето е яздело кон. Времето на младостта е свършвало на дванайсет години и моментът, в който е трябвало да се преобърне ходът на смъртта и да се излезе извън обсега на косата й, е настъпвал на шейсет години. Ариан е била пред прага на шейсетте години, когато е започнала да извършва тъй отдавна планираните убийства.

Адамсберг започна официалното записване на разпита на задържаната за предумишлени убийства и опити за убийства Ариан Лагард в един и двайсет през нощта, на 6 май, в присъствието на полицаите Данглар, Мордан, Веранк, Есталер и на доктор Ромен.

— Какво става, Жан-Батист? — питаше Ариан, мило загледана в стената.

— Прочитам ти обвинителния акт в първата му редакция — меко обясни Адамсберг.

Тя знаеше всичко и не знаеше нищо и му бе трудно да издържа погледа й, когато го срещнеше, толкова беше дружелюбен и високомерен, изпълнен с разбиране и злоба, така яростна бе борбата между Алфа и Омега. Неосъзнат поглед, който объркваше събеседниците й и ги запращаше към собствената им лудост, към непоносимата идея, че може би и зад собствените им стени се крият незнайни чудовища, готови да отворят кратера на непознат вулкан. Адамсберг прочете дългия списък на престъпленията й, като се опитваше да долови трепване, да разбере дали някое от тях няма да предизвика някаква реакция, някое издайническо изражение върху царственото лице на Ариан. Но Омега бе прекалено опитна, за да се разкрие. Иззад непрозрачната преграда, която бе издигнала пред себе си, тя слушаше и се усмихваше в сянката. И единствено тази малко изкуствена и механична усмивка говореше за скритото й съществуване.

… за убийствата на Пание Жанин, двайсет и три годишна, и на Беладан Кристиян, двайсет и четири годишна, любовници на Лагард Шарл Андре, ваш съпруг; за това, че сте насърчили и организирали бягството от затвора във Фрайбург, Германия, на Ланжевен Клер, седемдесет и пет годишна; за убийството на Карлщайн Ото, петдесет и шест годишен, надзирател в затвора във Фрайбург; за убийствата на Шател Елизабет, трийсет и шест годишна, служителка в туристическа агенция, на Вилмо Паскалин, трийсет и осем годишна, помощничка в обущарница, на Диала Тунде, двайсет и четири годишен, безработен, на Сламен Дидие, двайсет и две годишен, безработен; за опит за убийство на Ретанкур Виолет, трийсет и пет годишна, лейтенант от полицията; за убийството на Гримал Жил, четирийсет и две години, сержант от жандармерията; за опит за убийство на Бидо Франсин, трийсет и пет годишна, чистачка в аптека; за втори опит за убийство пред свидетели на Ретанкур Виолет; за оскверняване на телата на Шател Елизабет и Вилмо Паскалин.

Адамсберг остави листа. Осем убийства, три опита за убийство, два осквернени трупа.

— За осакатяването на Нарцис, котарак, единайсетгодишен — прошепна той, — за изкормянето на Големия рижавец, десетовръх рогач, и на двама от безименните му другари. Слушаш ли ме, Ариан?

— Просто те питам какво правиш.

— Винаги си ми се сърдила, нали? Никога не ми прости, че опровергах резултатите ти по случая Юбер Сандрен.

— Я гледай. Що за идея фикс.

— Когато си подготвяла плана си, си избрала именно моята Бригада. Да победиш и смъртта, и мен — това си искала.

— Командироваха ме в Бригадата.

— Защото имаше вакантно място, което си поискала. Извадила си доктор Ромен от строя, като си го принудила да яде птичи курешки.

— Птичи курешки ли? — тихо попита Есталер.

Данглар разтвори ръце в знак на неведение. Ариан извади цигара от чантата си и Веранк й поднесе огънче.

— Докато ми е разрешено да пуша — нежно каза тя на стената, — можеш да говориш, каквото си искаш. Бяха ме предупредили за теб. Ти не си нормален. Майка ти е била права — вятърът преминава през ушите ти.

— Остави майка ми на мира, Ариан — твърдо каза Адамсберг. — С Данглар и Есталер те видяхме да влизаш в двайсет и три часа в стаята на Ретанкур със спринцовка с новаксон в ръка. Какво мислиш по този въпрос?

Адамсберг за пореден път застана пред стената и Ариан веднага се обърна към бюрото му.

— По-добре попитай Ромен — каза тя. — Според него в спринцовката имаше отлична противоотрова, която трябваше да неутрализира новаксона и да я вдигне на крака. Вие с Лавоазие се противопоставихте, уж че лекарството било още в експериментален стадий. Аз само направих услуга на Ромен. Трябваше, тъй като той нямаше сили сам да отиде до болницата. Не можех да отгатна, че Ретанкур и Ромен имат връзка. Нито че тя го е дрогирала, за да разполага с него както пожелае. Непрекъснато висеше в дома му, беше се вкопчила в него като пиявица. Предполагам, че той е схванал каква вреда му нанася тя и се е възползвал от случая, за да се отърве от нея. При нейното състояние смъртта й щеше да бъде приписана на интоксикацията.

— Господи, Ариан — извика Ромен, опитвайки се да стане.

— Остави, приятелю — каза Адамсберг и се запъти към стола си, при което Ариан се завъртя в обратната посока.

 

 

Адамсберг разтвори бележника си, облегна се назад и започна да скицира. Ариан беше силна, много силна. Пред съдията версията й можеше да бъде убедителна. Кой би поставил под съмнение думата на знаменитата патоложка и би повярвал на скромния и неадекватен доктор Ромен?

— Познавала си добре сестрата — подзе той. — Често си я разпитвала заради книгата си. Знаела си кой я е арестувал. Трябвало ти е съвсем малко, за да ме изпратиш по следите й. При условие че е вън от затвора, разбира се. Убила си пазача и си измъкнала сестрата, като си я облякла в лекарска престилка. Ето те после тук, в сърцето на разследването, в компанията на една податлива изкупителна жертва. Оставало ти е само да дозабъркаш сместа, да довършиш най-грандиозния си коктейл.

— Не харесваш коктейлите ми — снизходително каза тя.

— Не особено. Преписа ли рецептата, Ариан? Или я знаеш наизуст от дете?

— Коя рецепта? Коя от всичките?

— Знаеш ли, че в свинската зурла има кост?

— Да — учудено каза Ариан.

— Знаеш, разбира се, след като не си я взела от мощите на свети Йероним, както не си взела и овчата кост. Отдавна знаеш за тези мощи, както и за De reliquis. А знаеш ли, че има кост в пениса на котарака?

— Не, признавам, че не.

— И кост във формата на кръст в сърцето на елена?

— И това не.

Адамсберг направи още един опит — отиде до вратата. Патоложката спокойно се обърна към Данглар и Веранк и се загледа през тях.

— Когато си разбрала, че Ретанкур се възстановява бързо, не си имала много време, за да й затвориш устата.

— Тя е забележителен случай. Изглежда, че доктор Лавоазие не иска да ти я върне. Поне така разправят из „Сен Венсан дьо Пол“.

— Откъде знаеш какво се разправя из болницата?

— Занаятът ми е такъв, Жан-Батист. Малко хора сме в тази среда.

Мобилният на Адамсберг иззвъня. Ламар и Морел претърсваха апартамента, който патоложката бе наела в Париж.

— Открихме обувките — каза Ламар. — Бежови сандали, които се завързват високо над глезена, с дебели поне десет сантиметра подметки.

— Да, сега носи същите, само че черни.

— Тези тук бяха прибрани до едно дълго палто от сива вълна, грижливо сгънато. Но по подметките няма боя.

— Естествено, Ламар. Боята е част от измамата, която трябваше да ни прати по следите на сестрата. А лекарства?

— Засега нищо, господин комисар.

— Какво правят у дома? — попита Ариан, леко шокирана.

— Претърсват — отвърна Адамсберг и прибра мобилния в джоба си. Намерили са другия ти чифт сандали.

— Къде?

— На площадката, при електромерите, далеч от погледа на Алфа.

— Защо смяташ, че бих си прибрала вещите на такова място? Не са мои.

Нито едно сериозно доказателство, помисли Адамсберг. И с личност като Лагард щеше да му трябва далеч повече от посещението й в „Сен Венсан дьо Пол“. Оставаше им само слабата вероятност на признанието, на рухването на личността, както би казала самата Ариан. Адамсберг разтърка очите си.

— Защо носиш такива обувки? Не са ли ти неудобни с тези дебели подметки?

— Издължават силуета. Не разбираш от силуети, Жан-Батист.

— Разбирам от това, което ти ми обясни. Дисоциираният се изолира от земята на престъпленията си. С подобни подметки се движиш доста по-високо от земята, малко като на кокили, нали? И изглеждаш по-висока. Гробищният пазач в Монруж и племенникът на Освалд са те видели като сива и дълга сянка през нощите, когато си ходила да локализираш гробовете. Франсин също. Но тези обувки затрудняват ходенето. Принудена си да влачиш краката си, оттам и тази бавна, плъзгаща се и несигурна походка, която ни описаха и тримата.

Адамсберг се умори да обикаля и седна на бюрото си, приемайки да говори на дясното рамо на недостъпната балерина.

— Кое ме заведе в Аронкур? — каза той. — Съвпадение? Предопределение? Съдба? Не, ти си съдбата. Ти уреди да поканят Камий. Тя така и не разбра защо оркестърът от Лийдс я кани да свири с тях. По този начин привлече и мен. Оттук нататък можеше да ме насочваш, накъдето пожелаеш, да следиш събитията и да играеш ролята на случайността. Да помолиш Ерманс да ме извика, за да огледам гробището в Опортюн. После да поискаш от нея да не ме приема повече в дома си, за да не се раздрънка. Жена като теб може да върти бедната Ерманс на пръста си. Освен това ти познаваш този край, където си прекарала младостта си. Бившето кюре на Менил, отец Ремон, ти е втори братовчед. Осиновителите ти са те отгледали в Екалар, на четири километра от мощите на свети Йероним. И старият свещеник толкова се е занимавал с теб, толкова ти е чел от старите си книги и ти е позволявал да си играеш с мощите на светията, че наоколо тайно са говорели, че си му дъщеря, „дъщеря на греха“. Спомняш ли си стария свещеник?

— Той беше приятел на семейството — каза патоложката и се усмихна на детството си и на стената, — досадник, който ми беше дошъл до гуша с магиите си. Но го обичах.

— Той интересуваше ли се от рецептата в De reliquis?

— Мисля, че се интересуваше само от нея. И от мен. Беше си наумил да я изпълни. Стара откачалка, имаше си своите мании. Много особен човек. Например имаше си една пенисна кост.

— Кюрето ли? — изумено попита Есталер.

— Беше я взел от котарака на викария — почти се засмя Ариан. — После затърси еленови кости.

— Какви кости?

— От сърцето.

— Ти каза, че не си чувала за такава кост.

— Аз не, но той да.

— И намери ли? Изпълнихте ли рецептата?

— Не. Вторият елен го разкъса. Проби му корема и го уби.

— И ти реши да продължиш без него?

— Кое да продължа?

— Да забъркаш коктейла.

— Кой коктейл? Гребирата ли? Виолината ли?

Кръгът се затвори, помисли Адамсберг и нарисува осмица на листа си, както бе правил с тлеещата съчка. Настана дълго мълчание.

— Тези, които твърдят, че Ремон ми е баща, са тъпанари — неочаквано каза Ариан. — Ходиш ли във Флоренция?

— Не, ходя в планината.

— Е, ако отидеш, ще видиш две червени създания, покрити с люспи, гнойни пъпки, тестиси и увиснали цицки.

— Да, защо не?

— Няма „защо не“, Жан-Батист. Ще ги видиш, и толкова.

— Е и? Какво ще се случи, като ги видя?

— Нищо няма да се случи. Те са нарисувани на една картина от Фра Анджелико. Не възнамеряваш да спориш с картина, нали?

— Не.

— Това са родителите ми.

Ариан нерешително се усмихна на стената.

— Така че престани да ми досаждаш с тях, ако обичаш.

— Дори не съм ги споменавал.

— Те са там, остави ги там.

Адамсберг погледна към Данглар, който му обясни чрез многобройни знаци и мимики, че Фра Анджелико наистина съществува, че на картините му наистина има създания, покрити с гнойни пъпки, но че нищо не сочи, че художникът е рисувал родителите на Ариан, още повече че е живял през петнайсети век.

— А за Опортюн спомняш ли си? — подзе Адамсберг. — Познаваш жителите му до един. За теб е лесно да проникнеш в гробището, минавайки покрай впечатлителния Гратиен, който стои на пътя всеки петък в полунощ. Лесно ти е да се досетиш, че Гратиен ще сподели с майка си за срещата ви, а майка му ще сподели с Освалд. Лесно ти е да се оправиш с Ерманс. Заведе ме там, където искаше, пилотираше ме като автомат покрай труповете, които сееше по пътя си и които аз после откривах и предоставях на компетентната ти аутопсия. Но не предвиди, че новият свещеник ще ни покаже De reliquis, нито че книгата ще заинтересува Данглар. Но какво от това всъщност? Твоята драма, Ариан, е, че Веранк запомни текста — Веранк е гений, необичаен, непредвидим, но истински. И че Паскалин е занесла осакатения си котарак в църквата, за да го благословят. Необичаен, непредвидим жест, но истински. И че Ретанкур успя да пребори новаксона. Необичайна, непредвидима издръжливост. И че смъртта на елените обезпокои местните хора. И че Робер със своята необичайна мъка ме заведе при тялото на Големия рижавец. И че сърцето на животното се запечата в паметта ми и че отнесох рогата му. Необичайната природа на човешките същества, техният индивидуален блясък, тяхната самобитност и непредвидимите й последствия не те интересуваха, ти дори не подозираше за съществуването им. Ти обичаш само мъртвите. А живите? Какво са живите? Дреболии, множество незначителни твари, пренебрежима човешка маса. И точно защото я пренебрегна, Ариан, ти се провали.

Адамсберг се протегна и затвори очи. Съзнаваше, че не може да преодолее недоверчивото мълчание на Ариан. Думите им се разминаваха като два успоредно движещи се влака, чиито пътища никъде не се пресичат.

— Разкажи ми за съпруга си — подзе той, като се облакъти на бюрото. — Какво става с него?

— С Шарл? — попита Ариан и вдигна вежди. — От години не съм го виждала. И колкото по-малко го виждам, толкова по-добре се чувствам.

— Сигурна ли си?

— Съвършено сигурна. Шарл е загубеняк, който мисли само как да чука санитарките. Добре знаеш това.

— Но не си се омъжила повторно, след като той те напусна. Не си ли имала приятели?

— За чий ти е да знаеш?

Единствената пукнатина в бронята на Ариан. Гласът й отслабваше, речникът й загрубяваше. Омега полекичка се изкатерваше върху стената.

— Изглежда, че Шарл все още те обича.

— Я гледай. И това не би ме учудило от страна на този гадняр.

— Изглежда започва да осъзнава, че санитарките нямат стойност.

— Естествено. Надявам се, че не ме сравняваш с тези свини, Жан-Батист.

Есталер се наведе към Данглар.

— Дали има кост и в зурлата на шопара? — шепнешком попита той.

— Предполагам, че да — отвърна Данглар и му направи знак, че ще му обясни по-късно.

— Изглежда, че Шарл ще се върне при теб — продължи Адамсберг. — Така разправят в Лил.

— Я гледай.

— Но не те ли е страх, че ще си твърде стара, когато се върне?

Ариан се позасмя.

— Остаряването, Жан-Батист, е извратен проект, излязъл от порочното въображение на бог. Колко години ми даваш? Шейсет?

— Не, съвсем не — спонтанно се обади Есталер.

— Млъкни — скастри го Данглар.

— Виждаш ли? Дори за младия човек е ясно.

— Кое?

Ариан запали цигара, възстановявайки чрез дима преградата, която я делеше от Омега.

— Ти си идвала вкъщи малко преди да се преместя, за да огледаш обстановката и да отключиш вратата на тавана. През онази нощ здравата си уплашила мъдрия Лусио Веласко. Какво си носила на лицето си? Маска? Чорап?

— Кой е Лусио Веласко?

— Испанският ми съсед. През отключената врата на тавана си можела да влизаш, когато пожелаеш. И идваше понякога нощем, правеше едно кръгче горе и си тръгваше.

Ариан изтръска пепелта на пода.

— Чувал си стъпки горе?

— Да.

— Тя е, Жан-Батист. Клер Ланжевен. Тя те търси.

— Да, това искаше да ни накараш да повярваме. Аз трябваше да говоря за тези нощни посещения, да подхранвам мита за медицинската сестра, която броди наоколо и се готви да удари. И тя наистина щеше да удари чрез твоята ръка, със спринцовка или със скалпел. Знаеш ли защо не се впечатлих? Не, не знаеш.

— А би трябвало. Тя е опасна, предупредих те.

— Ами, виждаш ли, Ариан, вече имах един призрак вкъщи. Света Клариса. Виждаш ли колко е смешно.

— Убита от един кожар през хиляда седемстотин седемдесет и първа година — допълни Данглар.

— С юмруци — додаде Адамсберг. — Не губи нишката, Ариан, няма как да знаеш всичко. Е, аз мислех, че Клариса ходи на тавана. Или по-скоро, че старият Лусио е тръгнал на обиколка. И той има собствено излъчване, и то какво. Той много се безпокоеше, когато малкият Том спеше при мен. Но не е бил той. Ти си се разхождала горе.

— Тя се е разхождала.

— Никога няма да проговориш, нали, Ариан? От името на Омега?

— Никой не говори от името на Омега. Мислех, че си чел книгата ми.

— У някои дисоциирани, и това си написала, може да се отвори пролука.

— Само у несъвършените.

 

 

Адамсберг продължи да разпитва патоложката до среднощ. Бяха сложили Ромен да си легне в залата с апаратите и Есталер на едно походно легло. Данглар и Веранк подкрепяха комисаря чрез кръстосания огън на въпросите си. Уморената Ариан си оставаше Алфа, без да се противи на безкрайния разпит и без нито да признава, нито да отрича съществуването на Омега.

В четири и четирийсет сутринта Веранк стана и накуцвайки, отиде да донесе четири кафета.

— Моето кафе го пия с капка бадемов сироп — мило обясни Ариан, без да се обръща към масата.

— Нямаме — каза Веранк. — Тук не може да се правят коктейли.

— Жалко.

— Не знам дали ще имат бадемов сироп в затвора — промълви Данглар. — Там кафето е като помия за кучета, а храната им е буламач за плъхове. С всякакви гнусотии хранят затворниците.

— Защо ми говорите за затвор? — попита Ариан, обърната с гръб към тях.

Адамсберг затвори очи и мислено помоли третата девица да му се притече на помощ. Но в този час третата девица спеше в един модерен хотел в Еврьо с чисти сини чаршафи и си нямаше представа за трудностите на своя спасител. Веранк изпи кафето си и остави чашата с обезсърчен жест.

— Началник, стига вече.

Чрез смелост и чрез хитрост при битките навред

превзехте цитадели и крепости безчет,

но на провал стената тук днеска ви обрича,

ще издържи, защото тя лудост се нарича.

— Съгласен съм, Веранк — каза Адамсберг, без да отваря очи. — Отведете я. Нея и стената й, и коктейлите й, и омразата й. Не искам да ги виждам вече.

— Ямб — отбеляза Веранк. — Не искам да ги виждам вече. Не е зле.

Ариан рязко затвори запалката си и Адамсберг отвори очи.

— Трябва да мина през къщи, Жан-Батист. Не знам какво правиш и защо, но достатъчно дълго съм в занаята, за да отгатна. Предварителен арест, нали така? Ще отида да си взема някои неща.

— Ще ти донесат всичко, от което имаш нужда.

— Не. Сама ще си го взема. Не искам ченгетата ти да ми пипат облеклото.

За първи път погледът на Ариан, който Адамсберг виждаше в профил, стана твърд и напрегнат. Тя самата би поставила диагнозата — Омега се готвеше да излезе на повърхността. Защото Омега имаше да свърши още нещо, нещо жизненоважно.

— Само ще те придружават, докато си стягаш багажа. Нищо няма да пипат.

— Не искам да са с мен, искам да съм сама. Багажът е нещо лично, интимно. Ако смяташ, че ще избягам, сложи десет задника пред вратата ми.

Десет задника. Омега приближаваше. Адамсберг дебнеше профила на Ариан, веждата й, устната й, брадичката й и проследяваше по тях появата на новите й мисли.

В затвора няма да има бадемов сироп, само кафе като за кучета. В затвора няма да има коктейли, нито с бира, нито с ментовка, нито със сладко вино, нито с нищо. Няма да я има и свещената отвара. А тя беше почти готова, липсваше само живото на третата девица и младото вино. Можеше да мине и без вино. В края на краищата то служеше само за разтворител. Водата би свършила същата работа. Но липсваше третото живо, а без него не можеше да става и дума за вечност. И все пак съставките бяха почти събрани и биха могли да осигурят някаква по-голяма продължителност на живота. Колко години? Век? Два? Десет? Колкото да си излежи присъдата и да продължи. Но и съставките ги нямаше. И точно този страх, че никога няма да изпие пък макар и несъвършената отвара, я караше да стиска цигарата между зъбите си. Между нея и трудно придобитото й съкровище заставаше кохорта от ченгета.

А това съкровище беше и единственото доказателство за убийствата. Ариан нищо нямаше да признае. Само отрязаните коси на Паскалин и Елизабет, котешката, човешката и еленовата кост можеха да покажат, че Ариан е следвала мрачния път, указан в De reliquis. Да си ги вземе, беше решаващо както за нея, така и за комисаря. Без тях той нямаше начин да поддържа обвинението. Безпочвени твърдения на хвърчащ из облаците, щеше да каже съдията, насърчен от Брезийон. Доктор Лагард беше толкова прочута, че нишките, събрани от Адамсберг, нямаше да се сплетат в достатъчно здраво въже.

— Значи съставките са у вас — каза Адамсберг, без да изпуска от очи опънатото лице на лекарката. — В скривалище, несъмнено недостъпно за обикновените жестове на Алфа. Ти ги искаш и аз ги искам. Но аз ще ги взема. Ще търся колкото е необходимо, ще разглобя сградата, ако трябва, но ще ги намеря.

— Както искаш — сви рамене Ариан и изпусна дима, отново безразлична и спокойна. — Имам нужда да отида до тоалетната.

— Веранк, Мордан, придружете я. Гледайте да не я изтървете.

Ариан излезе от кабинета, като вървеше бавно на високите си обувки, охранявана от двамата полицаи. Адамсберг я проследи с поглед, обезпокоен от това бързо обръщане на сто и осемдесет градуса, от удоволствието, с което дърпаше от цигарата си. Усмихваш се, Ариан. Отнемам ти съкровището, а ти се усмихваш.

Познавам тази усмивка. Същата като в онова кафене в Хавър, когато хвърли бирата ми. Същата като, когато ме убеди да преследвам сестрата. Усмивката на победителя, отправена към бъдещия победен. Ще ти взема проклетия цяр, а ти се усмихваш.

Адамсберг скочи от стола си и дръпна Данглар след себе си.