Фред Варгас
Във вечната гора (45)

XLV

Изчезването на Ретанкур, нощното кафе, погълнато у Ромен, нежната прегръдка на Камий и Веранк, живото на девиците, свирепата физиономия на Ролан разстроиха съня на Адамсберг. Между две стреснати пробуждания бе сънувал, че единият от двата козирога — но кой, рижият? Кестенявият? — е паднал от скалата и се е пребил. Събуди се недоспал и схванат. После, в Бригадата, спонтанно започна още от сутринта неформален колоквиум, нещо като погребална сесия. Полицаите седяха на столовете си, превити под тежестта на тревогата си.

— Никой от нас не го каза, но всички го знаем — каза Адамсберг. — Ретанкур не се е изгубила, не е в болница и не страда от амнезия. Тя е в ръцете на лудата. Преди да изчезне, е била у Ромен, където е научила нещо, което ние не знаехме — че живото на девиците е косата им и че убийцата е разровила гробовете, за да отреже част от тази материя, която устоява на разлагането. В дясната част на черепите, която е по-положителна от лявата. Можем да предположим, че когато си е тръгвала, Ретанкур се е сетила за нещо, което я е отвело право у убийцата. Или което е обезпокоило ангела на смъртта достатъчно, за да отвлече Ретанкур.

Адамсберг избра думата „отвлече“, която бе по-неясна и оптимистична от „убие“.

— Покрай „живото“ — обобщи Мордан — Ретанкур е разбрала нещо, което ние все още не разбираме.

— Точно от това се боя. Къде е отишла след Ромен и какво е направила, за да разтревожи убийцата?

— Единственият изход е да открием какво е разбрала — каза Меркаде, почесвайки се по челото.

Настъпи унило мълчание, някои от присъстващите обърнаха обнадеждени погледи към Адамсберг.

— Аз не съм Ретанкур — каза той, като поклати глава в знак на отрицание. — Не мога да разсъждавам като нея. И никой от вас не може. Дори да ни поставят под хипноза, дори да изпаднем в каталепсия или в кома, пак не можем да й влезем под кожата.

Представата за кожа отпрати мисълта на Адамсберг към земите на Квебек и към спасителния допир до кожата на внушителния лейтенант. Споменът го изпълни с тъга. Ретанкур, неговият стълб. Бе изгубил своя стълб. Вдигна рязко глава към неподвижните си колеги.

— Впрочем не — каза той полугласно. — Един от нас може да й влезе под кожата. И да разбере къде е.

Адамсберг се изправи, все още неуверен в себе си, но лицето му вече се озаряваше от приглушена светлина.

— Котаракът — каза той. — Къде е котаракът?

— Зад копирната машина — отвърна Жюстен.

— Побързайте — развълнувано изрече Адамсберг и тръгна от стол на стол, като разтърсваше полицаите, все едно че будеше войниците от залитащата си армия. — Такива глупаци сме. Такъв глупак съм. Пухчо ще ни отведе при Ретанкур.

— Пухчо ли? — каза Керноркян. — Тази апатична дрипа?

— Пухчо — защити го Адамсберг — е апатична дрипа, която обича Ретанкур. Пухчо живее с надеждата да я намери. Пухчо е животно. Има си ноздри, мустаци, голям колкото кайсия мозък и памет, в която са складирани сто хиляди миризми.

— Сто хиляди ли? — скептично каза Ламар. — Пухчо помни сто хиляди миризми?

— Абсолютно. И дори да му е останала само една, то тя ще е миризмата на Ретанкур.

— Ето го котарака — каза Жюстен и при вида на животното, преметнато като пешкирче през ръката на лейтенанта, съмнението изпълни до дъно полицейските души.

Но Адамсберг, който почти тичаше из Съборната, не се отказваше от идеята си и вече организираше хората си.

— Фроаси, поставете микрофонче на врата на котарака. Още не сте прибрали материала, нали?

— Не, господин комисар.

— Ами хайде тогава. Действайте, Фроаси. Жюстен, осигурете две коли и два мотоциклета, настроени на същата честота. Мордан, уведомете префектурата. Да ни изпратят един хеликоптер в двора. Воазне и Морел, преместете колите, за да има къде да кацне. Лекар с нас, линейка отзад.

Адамсберг погледна часовниците си.

— След час трябва да сме тръгнали. Аз, Данглар и Фроаси — в хеликоптера. Два екипа в колите — Керноркян и Мордан, Жюстен и Воазне. Вземете си нещо за ядене, няма да спираме по пътя. Двама на мотори — Ламар и Есталер. Къде е Есталер?

— Горе — каза Ламар, посочвайки тавана.

— Свалете го — нареди Адамсберг, сякаш ставаше дума за пакет.

 

 

В Бригадата се възцари суматоха. Кратки заповеди, нервни реплики, забързани стъпки по стълбите превръщаха работното място на комисаря и колегите му в бойно поле преди решителния щурм. Тежко дишане, сумтене, трополене, заглушавани от ръмженето на четиринайсетте коли, които изкарваха една по една от големия двор, за да направят място за хеликоптера. Старото дървено стълбище, което водеше до първия етаж, бе известно с една своя аномалия — стъпалото на завоя бе с два сантиметра по-късо от другите, та в началото полицаите редовно падаха, преди да се приспособят към тази особеност. Но тази сутрин в бързината и нетърпението си Морел и Керноркян все пак успяха да стъпят накриво.

— Ама какво правят горе? — попита Адамсберг, като чу тупурдията на етажа.

— Падат по стълбите — отвърна Мордан. — Хеликоптерът каца след четвърт час, Есталер слиза.

— Ял ли е?

— От вчера насам не. Спал е там.

— Нахранете го. Изровете нещо от долапа на Фроаси.

— Защо ви е Есталер?

— Защото е специалист по Ретанкур, малко като котарака.

— Есталер беше прав — потвърди Данглар. — Че е търсила нещо, нещо интелектуално.

Младият сержант се приближаваше към групата леко разтреперан. Адамсберг постави ръка на рамото му.

— Вече е мъртва — каза Есталер с безжизнен глас. — Няма начин да не е мъртва.

— Не би имало начин за нормалните хора. Но Виолет не е нормална.

— Обаче е смъртна.

Адамсберг прехапа устни.

— Защо ни е хеликоптер? — попита Есталер.

— Защото Пухчо няма да се движи по улиците. Той ще минава покрай сградите, през дворовете, ще пресича пътищата, полетата и горите. Няма да можем да го следваме с колите.

— Тя е далеч — каза Есталер. — Вече не я усещам. Пухчо няма да може да измине такова разстояние. Той няма мускули. Ще умре по пътя.

— Вървете да хапнете, сержант. В състояние ли сте да карате мотор?

— Да.

— Хубаво. Нахранете и котарака. Натъпчете го.

— Има и друга възможност — каза Есталер безизразно. — Не е сигурно, че Виолет е разбрала нещо. Не е сигурно, че лудата я е отвлякла, за да й попречи да проговори.

— А защо?

— Мисля, че тя е девствена — промълви сержантът.

— И аз мисля така, Есталер.

— И е на трийсет и пет години, и е родена в Нормандия. И има хубави коси. Мисля, че тя може да е третата девица.

— Защо тя? — попита Адамсберг, който вече се досещаше за отговора.

— За да ни накаже. Като отвлича Виолет, убийцата си доставя…

Есталер се запъна и наведе глава.

— … необходимото й вещество — довърши Адамсберг. — И заедно с това ни пронизва право в сърцето.

 

 

Морел, който разтриваше удареното си от падането по стълбите коляно, пръв си запуши ушите, когато хеликоптерът прелетя над покрива на Бригадата. Полицаите се подредиха до прозорците с притиснати до слепоочията пръсти, за да гледат как се приземява голямата синьо-сива машина, която бавно се спускаше на двора. Данглар се приближи до комисаря.

— Предпочитам да бъда в кола — каза той смутено. — Няма да съм ви полезен в хеликоптера, ще ми стане лошо. Дори в асансьор ми става лошо.

— Сменете се с Мордан, капитане. Екипите с колите готови ли са?

— Да. Морел чака знак от вас, за да пусне котарака.

— Ами ако просто отиде да се изпикае зад ъгъла? — попита Жюстен. — Това му е съвсем в стила.

— Ще си върне стила, като си върне Ретанкур — заяви Адамсберг.

— Съжалявам — каза Воазне след кратко колебание, — но ако Ретанкур е вече мъртва, котаракът ще я намери ли по миризмата?

Адамсберг стисна юмруци.

— Съжалявам — повтори Воазне. — Но това е важно.

— Ще я намери по дрехите, Жюстен.

— Воазне — механично го поправи Воазне.

— Дрехите й дълго време ще запазят миризмата й.

— Вярно.

— Може би наистина тя е третата девица. Може би затова са ни я отвлекли.

— И аз така си помислих.

Воазне замълча, после добави:

— В такъв случай можете да спрете разследването в Горна Нормандия.

— Вече е спряно.

Мордан и Фроаси се доближиха до Адамсберг — бяха готови за път. Морел бе прегърнал Пухчо.

— Нали няма да повреди излъчвателя с ноктите си, Фроаси?

— Няма. Обезопасила съм го.

— Морел, бъдете готов. Щом хеликоптерът набере височина, пускайте котарака. И щом котаракът потегли нанякъде, давайте знак на колите.

Морел се загледа след колегите, които се отдалечиха от него и минаха приведени под перката на хеликоптера. Машината се залюля и се заиздига. Морел остави Пухчо на земята, за да си предпази ушите от воя на излитащия хеликоптер, и животното се разпльока на плочите като малка космата локва. „Пускайте котарака“, бе наредил Адамсберг с тона, с който би казал „Пускайте бомбата“. Лейтенантът със съмнение погледна към животинката, вдигна я и я понесе към външната врата. Това, което държеше в ръце, не беше точно бойна ракета.