Фред Варгас
Във вечната гора (35)

XXXV

Лейтенант Елен Фроаси — безлична, мълчалива и кротка до незабележимост, с доста обикновено лице и изключително тяло — имаше три видими особености. От една страна, ядеше от сутрин до вечер, без да напълнява, от друга страна, рисуваше с водни бои — единствената известна на колегите й фантазия, която си позволяваше. На Адамсберг, който изпълваше цели бележници с рисунки по време на колоквиумите, му трябваше повече от година, за да се заинтересува от малките творби на Фроаси. През една нощ миналата пролет бе преровил шкафчето й за евентуална храна. Работното място на лейтенанта се смяташе от всички за склад за провизии, в който можеше да се намери голямо разнообразие от продукти — пресни и сушени плодове, бисквити, млечни произведения, зърнени култури, селски пастет, локуми, — винаги на тяхно разположение в случай на непредвиден глад. Фроаси знаеше за тези обири и овреме попълваше склада. Та, докато търсеше храна, Адамсберг попадна на албум с акварели с мрачни теми, самотни силуети и отчайващи пейзажи под потискащи небеса. Оттогава мълчаливо си разменяха рисунки, пъхнати в докладите. Третата особеност на Фроаси бе, че имаше завършено висше образование със специалност електроника и бе работила осем години в отдела за подслушване, показвайки чудеса от бързина и ефикасност.

Фроаси се присъедини към Адамсберг в седем часа сутринта, когато отваряха малкото кафене срещу Бирарията на философите. Заможната буржоазна бирария отваряше чак в девет часа, докато пролетарското кафене вдигаше решетките си още призори. Кроасаните току-що бяха пристигнали в един сандък, поставен на бара, и Фроаси се възползва, за да си поръча втора закуска.

— Операцията, предполагам, е нелегална — каза Фроаси.

— Това се разбира от само себе си.

Фроаси намусено топна кроасана си в кафето.

— Трябва да знам повече — рече тя.

— Фроаси, не мога да поема риска от съществуването на доносник в Бригадата.

— Какво би донасял и на кого?

— Това не мога да ви кажа. Ако греша, забравяме всичко и вие нямате нищо общо.

— Освен дето ще съм поставяла микрофони, без да знам защо. Веранк живее сам. Какво се надявате да чуете, като го подслушвате?

— Телефонните му разговори.

— И какво? Ако той крои каквото и да било, няма да го разправя по телефона.

— Ако крои нещо, то ще е изключително сериозно.

— Значи ще мълчи.

— Значи ще говори. Забравяте златното правило на тайната.

— Тоест? — попита Елен, обирайки с длан трохите от кроасана.

— Човек, който знае тайна, тайна толкова важна, че се е заклел в майка си никога да не я казва на никого, задължително я споделя с друг човек.

— Откъде идва това правило?

— От хората. Никой, с извънредно редки изключения, не успява да запази една тайна за себе си. Колкото по-сериозна е тайната, толкова повече важи правилото. Ето така излитат тайните от скривалищата си, Фроаси, и се предават от лице, което се заклева да мълчи, на лице, което се заклева да мълчи, и тъй нататък. Поне един човек знае тайната на Веранк, ако има такава. Той ще говори с този човек и точно този разговор искам да чуя.

И още нещо, помисли Адамсберг и се почувства виновен, че премята такава невинна девойка като Фроаси. Вчерашната му решимост не бе намаляла — достатъчно бе да си представи ръцете на Веранк върху Камий и още по-лошо, неизбежното им съчетаване, за да усети как цялото му същество се превръща в бойна машина. Изпитваше известни угризения по отношение на Фроаси, но щеше да го преживее.

— Тайната на Веранк — повтори Фроаси, като изсипа трохите в празната си чаша. — Това има ли връзка със стиховете, които измисля?

— Съвсем не.

— А с шарените му коси?

— С тях да — отсече Адамсберг, съзнаващ, че Фроаси няма да прекрачи прага на законността без малко чужда помощ.

— Наранили ли са го?

— Възможно е.

— И той си отмъщава?

— Възможно е.

— И отмъщението е смъртоносно?

— Нямам представа.

— Ясно — каза лейтенантът и отново прекара ръка по вече чистата маса, малко раздразнена, че вече няма какво да събира. — В крайна сметка се опитваме да го предпазим от самия него, така ли?

— Именно — потвърди Адамсберг, очарован, че Фроаси сама е открила добра причина да върши зло. — Разглобяваме механизма и всички са доволни.

— Да започваме — каза Фроаси, като извади бележник и химикалка. — Мишени? Цели?

Кротката и морална жена в миг изчезна и отстъпи мястото си на страховитата професионалистка.

— Достатъчно ще е да подслушвате мобилния му телефон. Ето ви номера.

Адамсберг бръкна в джоба си за листчето с номера на Веранк и напипа шишенцето, което му бе дала Камий. Не се бе сетил да сложи капки в носа на детето въпреки обещанието си.

— Поставете го на подслушване и прехвърлете приетия материал у дома.

— Длъжна съм първо да го прекарам през Бригадата.

— Къде ще е приемателят в Бригадата?

— В моя шкаф.

— Всички ровят в долапа ви, Фроаси.

— Говоря за другия, вляво от прозореца. Той е заключен.

— Значи първият е само за заблуда на противника. Какво държите в истинския?

— Локум, доставен направо от Ливан. Ще ви дам ключ.

— Добре. Ето ключовете от вкъщи. Монтирайте приемателя в спалнята, далеч от прозореца.

— Естествено.

— Трябва ми не само звук, а и екран, за да проследя придвижванията му.

— С широк обсег?

— Вероятно.

Да узнае дали Веранк ще заведе някъде Камий. За ден-два, в някое горско хотелче, където детето ще си играе на тревата около тях. А не, никога. Този беарнски мръсник няма да му открадне и Том.

— Важно ли е къде ходи?

— Решаващо.

— Тогава мобилният му не е достатъчен. Ще лепна Джи Пи Ес устройство под колата му. Да сложа ли и микрофон в колата?

— Няма да е зле. Колко време ще ви трябва?

— В седемнайсет часа ще съм готова.