Фред Варгас
Във вечната гора (31)

XXXI

Адамсберг се спускаше към Сена, следвайки полета на чайките, които се рееха в далечината. Колкото и да вонеше през някои дни, реката на Париж бе неговото стичащо се убежище, мястото, където можеше най-добре да остави мислите си да носят на воля. Само тук ги освобождаваше, както се пуска ято птици, и те се разпиляваха в небето, лудуваха, понесени от вятъра, лекокрили и несериозни. Колкото и парадоксално да изглежда, да произвежда несериозни мисли бе приоритетната дейност на Адамсберг. Тя му бе особено необходима, когато прекалено много елементи задръстваха съзнанието му, трупаха се на компактни маси и сковаваха способностите му. В такива случаи не му оставаше друго, освен да си разцепи главата и да пусне всичко вкупом навън, на въздух. Това не изискваше никакво усилие сега, когато слизаше по стълбите към брега.

Сред всички тези мисли винаги имаше някоя по-непреклонна от другите, като онази чайка, която бдеше за доброто поведение на групата. Нещо като мисъл-началник, мисъл-ченге, която наблюдаваше другите и не им разрешаваше да престъпват границите на реалното. Комисарят потърси в небето коя чайка се бе самоназначила днес за жандарм. Бързо я забеляза — тъкмо смъмряше един младок, който се забавляваше да си играе на вятъра и забравяше задълженията си. После се спусна към друг непослушник, който летеше ниско над мръсната вода. Чайка-ченге, която не спираше да подвиква. Засега неговата самоназначила се мисъл-ченге бързо прелиташе през главата му, ту напред, ту назад, и чуруликаше: Ама наистина има кост в свинската зурла, наистина има кост в котешката пишка.

Тези нови знания много занимаваха Адамсберг, докато бродеше покрай реката, която днес бе тъмнозелена и развълнувана. Едва ли много хора знаеха, че в пишката на котарака има кост. Как ли се казваше тази кост? Нямаше представа. Каква й беше формата? Нямаше представа. Може би някаква странна форма, като на костта в свинската зурла. Така че онези, които я откриваха, сигурно се питаха къде да я поставят в гигантския пъзел на природата. На главата на някое животно? Може би я смятаха за свещена като зъба на нарвала, като рога, щръкнал на челото на ликорната? Човекът, извадил костта на Нарцис, трябва да е бил специалист, може да си е правил колекция, както други събират миди. А защо? Защо някои хора събират миди? Защото са красиви? Защото са редки? Защото им носят късмет? Усвоил урока, който сам бе предал на сина си, Адамсберг извади мобилния си телефон и се обади на Данглар.

— Капитане, на какво прилича костта от пишката на котарака? Хармонична ли е? Красива ли е?

— Не специално. Само е странна, като всички пенисни кости.

Всички пенисни кости? — повтори си Адамсберг, притеснен от мисълта, че анатомията на мъжа може също да му е убягнала. Чуваше как Данглар потропва по клавиатурата, вероятно пишейки доклада за експедицията в Опортюн. Явно не беше сега моментът да го разсейва.

— Мили боже — каза Данглар, — няма цял живот да говорим за проклетия котарак. Въпреки че се е казвал Нарцис.

— Само още няколко минути. Тази история ме изнервя.

— Обаче котките не ги изнервя. Дори им улеснява живота.

— Не за това питам. Защо казвате „всички пенисни кости“?

Данглар примирено се откъсна от екрана си. Чуваше крясъците на чайките и безпогрешно отгатваше къде се мотае комисарят и в какво състояние е — по-ветровито от времето покрай реката.

— Като всички пенисни кости на всички месоядни — уточни той, произнасяйки отчетливо думите, както отличникът говори на двойкаджията. — Всички месоядни имат такава кост — добави, за да влее окончателно информацията в главата на своя шеф. — Перконогите, семейство котки, семейство порови, семейство вивери и т.н.

— Стига, Данглар, не разбирам.

— Всички месоядни. Моржовете, генстите, язовците, белките, мечките, лъвовете…

— Но защо не съм го знаел? — попита Адамсберг, за пръв път шокиран от собственото си невежество. — И защо точно месоядните?

— Защото е така. Така е решила природата. А природата е справедлива, тя помага на месоядните. Те са рядко срещани и хвърлят много усилия, за да се възпроизвеждат и оцеляват.

— А кое й е странното на костта?

— Това, че е уникална, няма никаква симетрия, нито странична, нито осова. Костта е крива, леко засукана, без стави, и е назъбена в дисталната си част.

— Тоест?

— Тоест в края.

— Да смятам ли, че е странна като костта на свинската зурла?

— Щом желаете. Тъй като няма аналог в човешкото тяло, пенисната кост на морж или на мечка силно е озадачавала хората от Средновековието. Както озадачава вас.

— Защо на морж или мечка?

— Защото е голяма и се намира по-лесно. В гората, на брега на морето. Но за костта на котарака не са знаели. Котката е животно, което не се яде, затова скелетът й е по-малко познат.

— Обаче ядем свинско. А не знаем нищо за костта в свинската зурла.

— Защото е обвита с хрущяли.

— Смятате ли, капитане, че човекът, който е откраднал пенисната кост на Нарцис, си прави колекция?

— Нямам представа.

— Ще го кажа другояче. Смятате ли, че за някои хора тази кост може да представлява ценност?

В гласа на Данглар се промъкна съмнение или може би досада.

— Може и да представлява. Като всичко рядко и загадъчно. Някои хора събират камъчета в реките. Или режат рогата на елените. Не сме се отдалечили кой знае колко от мракобесието. Това е нашето величие и нашият провал.

— Не ви ли харесва камъчето, капитане?

— Не ми харесва, че сте избрали точно такова, с черна черта по средата.

— Заради тревожната бръчка, която прорязва челото ви.

— Ще се върнете ли за колоквиума?

— Виждате ли как се притеснявате? Разбира се, че ще се върна.

Адамсберг изкачи каменните стълби с ръце в джобовете. Данглар не грешеше. Какво всъщност бе имал предвид, когато събра тези камъчета? Каква стойност им отреждаше той, свободомислещият, отхвърлил всяко суеверие? Единствените мигове, в които се сещаше за някакъв бог, бяха, когато сам се чувстваше бог. Това му се случваше рядко — трябваше да е сам, а наоколо да вилнее буря, по възможност нощем. Тогава управляваше небето, насочваше мълнията, заливаше земята с пороен дъжд, пишеше музиката на потопа. Мимолетни кризи на екзалтация, вероятно израз на мъжка сила. Адамсберг рязко спря насред платното. Мъжка сила. Котаракът. Костта на зурлата. Мощите. Облакът на мислите му внезапно затули чайките в небето.