Фред Варгас
Във вечната гора (2)

II

Адамсберг правеше кафе в обширната дневна с кухненски бокс, все още несвикнал с обстановката. Светлината влизаше през прозорци с малки стъкла и осветяваше матовочервената подова настилка от по-предния век. Мирис на влага, на изгоряло дърво, на нова мушама, като помислиш, все неща, които го свързваха с къщата му в планината. Сложи на масата две чаши от различни сервизи, там, където слънцето очертаваше четириъгълник. Съседът му седеше с изправен гръб, отпуснал върху коляното си единствената си ръка. Широка ръка, способна да обхване волски врат между палеца и показалеца, ръка, която сякаш бе удвоила размера си, за да компенсира липсата на другата.

— Нямате ли нещичко за прокарване на кафето? Ако не ви затруднявам.

Лусио подозрително погледна към градината, докато Адамсберг търсеше някакъв алкохол в още неразтворените си кашони.

— Дъщеря ви няма ли да дойде?

— Дъщеря ми не е по пиенето.

— Това става ли? Какво е? — попита Адамсберг, измъквайки бутилка от един кашон.

— Сотерн трябва да е — отсъди старецът и присви очи, същи орнитолог, определящ вида на птицата в далечината. — Малко е раншко за сотерн.

— Нямам нищо друго.

— Е, и това ще свърши работа — постанови старецът.

Адамсберг му наля една чаша и седна до него с гръб към слънцето.

— Какво точно знаете? — попита Лусио.

— Че предишната собственичка се е обесила в стаята горе — каза Адамсберг, като посочи тавана с пръст. — Затова никой не е искал къщата. На мен ми е все едно.

— Защото сте виждали обесени бол?

— Виждал съм. Само че не мъртвите са ми създавали неприятности, а убийците им.

— Не става дума за истински мъртви, омбре, говорим за другите, за онези, които не си отиват. Тя така и не си тръгна.

— Обесената ли?

— Обесената си тръгна — обясни Лусио и отпи от виното, сякаш за да приветства събитието. — Знаете ли защо се самоуби?

— Не.

— Къщата я подлуди. Всички жени, които са живели тук, са се поболявали заради сянката. И после са умирали.

— Заради сянката?

— Заради духа от манастира. Точно затова сляпата уличка се нарича Улицата на немите.

— Не разбирам — каза Адамсберг и си наля кафе.

— В по-предния век тук е имало женски манастир. Монахини, които не са имали право да говорят.

— Ням орден.

— Точно.

— Немите — бавно повтори Адамсберг.

— По онова време една от тези неми омърсила къщата. С дявола, изглежда. Ама за това нямаме доказателства.

— А за какво имате доказателства, господин Веласко? — усмихна се Адамсберг.

— Можете да ми казвате Лусио. Имаме ние доказателства. През 1771-ва е имало процес, монахините са напуснали манастира и къщата е била пречистена. Нямата се е наричала света Клариса. Срещу известна сума пари и измислена от нея церемония обещавала на жените, че ще отидат в рая. Бабичките обаче не знаели, че отиването им ще е незабавно. След като й предадели пълните си кесии, ги удушавала. Седем убила. Седем, омбре. Но една нощ ударила на камък.

Лусио се засмя с детския си смях, после отново стана сериозен.

— Човек не бива да се майтапи с демоните — каза той. — Ето на̀, ухапаното ме сърби, това ми е наказанието.

Адамсберг го погледа как мърда пръсти в празното и спокойно зачака продължението.

— Когато се чешете, изпитвате ли облекчение?

— За малко, после пак ме засърбява. На 3 януари 1771-ва при Клариса дошла една старица, за да си купи рай. Обаче я придружавал синът й, а той бил подозрителен и избухлив. Бил кожар и убил светицата. Ей така — показа Лусио, като удари с юмрук по масата. — Смачкал я с великанските си ръце. Ясно ли е всичко дотук?

— Да.

— Ако не е, мога да започна отначало.

— Не, Лусио. Карайте нататък.

— Само че тази мръсница Клариса никога не си отишла истински. Защото била само на двайсет и шест години, нали разбирате? И всички жени, живели тук след нея, си тръгвали с краката напред след насилствена смърт. Преди Мадлен — тази е обесената — тук живяла госпожа Жьоне, през шейсетте години. Тя съвсем безпричинно минала през прозореца на горния етаж. А преди Жьоне имало една Мари-Луиз, която намерили с глава във фурната през войната. Баща ми ги е познавал и двете. Лоша работа.

Двамата мъже поклатиха съвместно глава, Лусио Веласко тържествено, Адамсберг с известно удоволствие. Комисарят не искаше да наскърби стария човек. А и тази хубава история за духове им идваше добре и те, като истински познавачи, я удължаваха колкото можеха. Ужасите, свързани със света Клариса, придаваха тръпка на съществуването на Лусио и за кратко развличаха Адамсберг, като го откъсваха от тривиалните убийства, които му висяха на главата. Женското привидение беше далеч по-поетично от двамата бабаити, заклани при Порт дьо ла Шапел миналата седмица. Замалко да разкаже случая на стария испанец, който явно имаше категорично мнение по всички въпроси. Харесваше му този мъдър еднорък шегаджия, въпреки транзистора, който не спираше да пращи в джоба му. Лусио погледна към празната си чаша и Адамсберг му я напълни.

— Ако всички убити остават да се мотаят наоколо — рече Адамсберг, — колко ли призрака има в къщата? Света Клариса плюс седемте й жертви? Плюс двете жени, които е познавал баща ви, плюс Мадлен? Единайсет? Или повече?

— Само Клариса. Жертвите й са били прекалено стари и никога не са се връщали. Освен ако не са в собствените си къщи, което не е изключено.

— Вярно.

— За другите три жени е по-различно. Те не са били убити, ами обсебени. Докато света Клариса още не е била приключила с живота си, когато кожарят я е премазал с юмруците си. Разбирате ли сега защо не са съборили къщата? Защото Клариса щеше да се пренесе в друг дом. У нас например. А ние всички предпочитаме да знаем къде се е завряла.

— Тук.

Лусио потвърди с намигване.

— А тук, докато никой не живее, няма опасност.

— Значи тя в известен смисъл е домошарка.

— Дори в градината не излиза. Чака жертвите си горе, на тавана. А сега отново си има компания.

— В мое лице.

— Във ваше лице — потвърди Лусио. — Но вие сте мъж, няма много да ви безпокои. Тя побърква жените. Не водете тук жена си, послушайте съвета ми. Или продайте къщата.

— Не, Лусио. Къщата ми харесва.

— Магарешки инат, а? Откъде сте?

— От Пиренеите.

— Планината — рече Лусио със страхопочитание. — Излишно е да ви убеждавам.

— Познавате ли я?

— Роден съм от другата страна, в Жака.

— А телата на седемте старици? Търсили ли са ги по време на процеса?

— Не. Тогава, в по-предния век, не са водели разследвания като сега. Възможно е телата все още да са там някъде — каза Лусио и посочи с бастуна си към градината. — Затова не копаем много надълбоко. Да не предизвикваме дявола.

— Така де, няма смисъл.

— Вие сте като Мария — усмихна се старият. — Това ви забавлява. Но аз често съм я усещал, омбре. Като мъгла, като пара, а дъхът й — студен като зима в планината. А пък миналата седмица пикаех под ореха през нощта и наистина я видях.

Лусио гаврътна виното си и се почеса по ухапаното.

— Ужасно е остаряла — изрече той почти с отвращение.

— След толкова време — каза Адамсберг.

— Ами да. Лицето й е набръчкано като стар орех.

— Къде я видяхте?

— На етажа. Разхождаше се в горната стая.

— Това ще е кабинетът ми.

— А къде ще ви е спалнята?

— До него.

— Хич не си поплювате — каза Лусио и стана. — Не бях много груб, надявам се? Мария не иска да съм груб.

— Ни най-малко — успокои го Адамсберг, който отведнъж се оказа в компанията на седем трупа и едно привидение с глава като орех.

— Толкова по-добре. Може би ще успеете да я укротите. Макар да казват, че само много стар човек ще й види сметката. Но това са легенди. Не вярвайте на всичко.

Като остана сам, Адамсберг доизпи изстиналото си кафе, после вдигна глава към тавана и се заслуша.