Фред Варгас
Във вечната гора (14)

XIV

Есталер протегна ръка — върху разтворената му длан като три диаманта стояха сивите камъчета от Клинянкур.

— Какво е това, сержант? — попита Данглар, неохотно отмествайки очи от екрана на компютъра си.

— За него е, господин майор. Това, което поиска да му намеря.

Него. Му. Той. Адамсберг.

Данглар погледна Есталер, без да се опитва да вниква в думите му, и бързо натисна копчето на интерфона. Вечерта бе настъпила и децата го чакаха за вечеря.

Есталер стоеше неподвижно с все още разтворена ръка.

— Седни, Есталер. Ей сега ще дойде. Нали знаеш, че върви бавно.

Когато след пет минути Адамсберг влезе в стаята, младежът почти не бе помръднал. Чакаше, изпълнен с надежда. Повтаряше си думите, които комисарят бе изрекъл на колоквиума. „Есталер е наблюдателен“.

Адамсберг разгледа трофея, поднесен му от младия човек.

— Чакаха ни, а? — усмихна се той.

— Навън, срещу вратата, вляво от малкото стъпало.

— Знаех, че ще ми ги донесеш.

Есталер се изпъчи, щастлив като птиче, което се прибира след първия си полет с червейче в човката.

— Сега към Монруж — каза Адамсберг. — Имаме само още един ден, затова ще използваме нощта. Добре е да сте четирима, дори шестима. Жюстен, Меркаде и Гардон ще те придружат. Те са дежурни.

— Меркаде е дежурен, обаче спи — припомни му Данглар.

— Тогава да отиде Воазне. И Ретанкур, ако е съгласна. При добро желание Ретанкур може да живее, без да спи, да шофира десет нощи последователно, да прекоси Африка пеш и да хване самолета във Ванкувър. Преобразуването на енергията е нещо вълшебно.

— Знам, господин комисар.

— Обиколете всички паркове, градинки, алеи, незастроени терени. Не забравяйте строежите. Вземете проби отвсякъде.

Есталер потегли почти тичешком, стиснал съкровището си в шепа.

— Аз да отида ли? — попита Данглар, изключвайки компютъра си.

— Не, идете да нахраните децата. И аз ще направя същото — Камий свири в „Сент Йосташ“.

— Мога да помоля съседката да им приготви нещо за вечеря. Имаме само двайсет и четири часа.

— Големоокия ще се оправи. Няма да е сам.

— Защо според вас толкова се кокори?

— Сигурно като дете е видял нещо по-особено. На всички ни се е случвало да видим нещо като деца. Някои остават с прекалено отворени очи, други с прекалено пълно тяло или прекалено размътена глава, или…

Адамсберг млъкна и изхвърли от мислите си рижите кичури на Новия.

— Мисля, че Есталер сам е намерил камъчетата. Мисля, че Ретанкур не се е помръднала и е пила по едно с Новия. По една бира може би.

— Може би.

— Понякога все още дразня Ретанкур.

— Дразните всички, господин комисар. Защо не и нея?

— Всички, освен нея. Това бих искал. До утре, Данглар.

 

 

Адамсберг лежеше на новото си легло, детето лежеше върху корема му, вкопчено като маймунче в козината на татко си. И двамата сити, и двамата спокойни, и двамата тихи. И двамата потънали в червената пухена завивка, донесена от втората сестра на Адамсберг. На тавана нямаше и следа от монахинята. Преди малко Лусио Веласко го бе подложил на дискретен разпит относно присъствието на Клариса и Адамсберг го бе успокоил.

— Ще ти разкажа една история, синко — каза Адамсберг в тъмното. — Една планинска история, но не за opus spicatum. Стига с тия зидове. Ще ти разкажа историята за алпийския козирог, който срещнал друг козирог. Трябва да знаеш, че козирогът не обича друг козирог да му влиза в къщата. Той много обича другите животни — зайци, птици, мечки, мармоти, глигани, всякакви животни, но не и козирози. Защото другият козирог иска да му вземе и земята, и жената. Затова го удря с огромните си рога.

Томас се размърда, сякаш схващаше сериозността на положението, и Адамсберг обви юмручетата му в шепи.

— Не се тревожи, всичко ще свърши добре. Но днес за малко да ме ударят с рогата. Затова и аз ударих и рижият козирог избяга. И ти ще имаш рога някой ден. Планината ще ти ги даде. Не знам дали постъпва добре или зле. Но това е твоята планина и нищо не можеш да направиш. Утре или някой друг ден рижият козирог ще се върне, за да ме нападне отново. Мисля, че е ядосан.

Историята приспа Адамсберг преди сина му. До среднощ никой от двамата не бе помръднал. После Адамсберг внезапно отвори очи и протегна ръка към телефона си — знаеше номера й наизуст.

— Ретанкур, в леглото ли сте или в Монруж?

— Вие как мислите?

— В Монруж, в калта на някакъв строеж.

— На някакъв незастроен терен.

— А другите къде са?

— Насам-натам. Търсят, взимат проби.

— Съберете ги, лейтенант. Къде сте?

— На Жан-Жорес 123.

— Не мърдайте. Идвам.

Адамсберг полека стана, обу панталона си, облече сакото си и притисна детето до корема си. Докато държи едната си ръка на главата му и другата под дупето му, няма никаква опасност Том да се събуди. И стига Камий да не научи, че води сина й в студената нощ на Монруж в неподходящата компания на ченгетата, всичко ще да е добре.

— Няма да ме издадеш, нали, Том? — прошепна той и уви бебето в одеяло. — Няма да й казваш, че двамата излизаме нощем, нали? Нямам избор, остава ни само един ден. Хайде, момченце, спи.

След двайсет и пет минути едно такси свали Адамсберг на авеню Жан Жорес №25. Екипът чакаше на тротоара.

— Ти луд ли си да водиш малкия? — каза Ретанкур, като се приближи до колата.

Понякога, вследствие на операцията, при която бяха образували „едно изправено тяло“, комисарят и лейтенантът променяха регистъра, както влакът сменя коловоза, и в знак на съучастничество и интимност започваха да си говорят на „ти“. И двамата знаеха, че сливането им е окончателно и непоправимо. Ненарушима любов, като онези, които никога не биват изконсумирани.

— Не се тревожи, Виолет, той спи като ангел. Стига да не ме издадеш на Данглар, който ще ме издаде на Камий, всичко ще е наред. Защо и Новият е тук?

— Замества Жюстен.

— Колко коли имате?

— Две.

— Вземи едната, аз ще се кача в другата. Среща на главния вход на гробището.

— Защо гробището? — попита Есталер.

Адамсберг прекара ръка по бузата си.

— Камъчетата са оттам, сержант. Спомнете си фиксидеята на Диала и Сламката.

— Имали са фиксидея?

— Имали са.

— Все говорели за счупена грамофонна плоча — каза Воазне.

— Да, само че не грамофонна. Говорели са за работата, която били свършили в Монруж. Говорели са за плоча, която са счупили и отместили. Която е била толкова тежка, че се е наложило да наемат мъжаги като тях двамата.

— Надгробна плоча — внезапно каза Гардон. — На гробището в Монруж.

— Отместили са надгробна плоча, отворили са гроб. Да вървим. Вземете всички фенери.

Пазачът на гробището трудно се събуди, но лесно се разприказва. В безкрайните му нощи малко разнообразие, пък било и полицейско, беше винаги добре дошло. Да, отместили били една плоча. Преди това я счупили, като стреляли върху нея. Намерил я на две парчета до гроба. Семейството сложило нова плоча.

— А гробът? — попита Адамсберг.

— Какво гробът?

— След като са махнали плочата? Какво са направили? Разкопали ли са гроба?

— Не. Ей така са махнали плочата, от злоба.

— Кога е станало това?

— Преди две седмици. През нощта на една сряда срещу четвъртък. Сега ще ви кажа датата.

Пазачът свали от една етажерка голяма мърлява тетрадка.

— През нощта на шести срещу седми — каза той. — Всичко записвам. Трябва ли ви номерът на гроба?

— По-късно. Първо ни заведете.

— А не — каза пазачът и отстъпи назад.

— Но заведете ни, за бога. Как иначе да го намерим? Това гробище е огромно.

— Не — повтори човекът. — Никога.

— Вие сте пазачът, да или не?

— Вече сме двама. Така че аз не стъпвам там.

— Двама? Значи има още един пазач?

— Не. Друг някакъв идва нощем.

— Кой друг?

— Не знам и не искам да знам. Силует. Затова не стъпвам там.

— Виждали ли сте го?

— Съвсем ясно. Не беше мъж, не беше жена, ами сива сянка. И не ходеше, ами се плъзгаше бавно, сякаш всеки момент ще падне. Но не падаше.

— Кога беше това?

— Два или три дни преди да отместят плочата. Така че вече не стъпвам там.

— Обаче ние ще стъпим, а вие ще ни придружите. Няма да ви оставим сам, тук имам един лейтенант, който ще ви пази.

— Май нямам избор. След като сте ченгета. И бебе ли носите в експедицията? Явно не ви е страх.

— Бебето спи. Бебето не се бои от нищо. Щом то отива там, и вие можете да отидете там. Не е ли така?

С Ретанкур и Воазне от двете му страни, пазачът бързо ги заведе до гроба, като нямаше търпение да се върне в убежището си.

— Ето — каза той. — Тук беше.

Адамсберг насочи фенера си към камъка.

— Млада жена — каза той. — Починала на трийсет и шест години преди три месеца. Знаете ли как?

— Знам само, че е загинала в автомобилна катастрофа. Тъжна работа.

— Да, тъжна.

Есталер се бе навел и оглеждаше алеята.

— Чакълът, господин комисар. Същият е.

— Да, сержант. Вземете проба все пак.

Адамсберг обърна фенера към часовниците си.

— Почти пет и половина. Ще събудим семейството след половин час. Трябва ни разрешение.

— За какво? — попита придобилият смелост пазач.

— Да отместим плочата.

— Мамка му. Колко пъти ще я махат тази плоча?

— Ако не я отместим, как ще разберем защо са я отмествали?

— Логично — промърмори Воазне.

— Но те не са копали — възрази пазачът. — Нали ви казах! Нямаше дори дупка от карфица. А върху пръстта имаше увехнали рози, навсякъде. Това доказва, че не са копали, нали?

— Може би, но трябва да проверим.

— Нямате ли ми доверие?

— Два дни по-късно двама души са били убити заради този гроб. Заклани. Твърде висока цена за една отместена плоча. Отместена само от злоба.

Пазачът в недоумение се почеса по корема.

— Значи са правили още нещо — подзе Адамсберг.

— Не виждам какво.

— Ами ще видим какво.

— Да.

— Но за тази цел трябва да махнем плочата.

— Е, да.

Веранк дръпна Ретанкур встрани от групата.

— Защо комисарят носи два часовника? — попита той. — За да знае колко е часът в Америка?

— Мисля, че вече е имал часовник, когато е получил другия от приятелката си. Тогава е сложил и него. Сега вече нищо не може да се направи, носи два часовника.

— Не може да реши кой да избере ли?

— Не, мисля, че обяснението е по-просто. Има два часовника, затова носи два часовника.

— Ясно.

— Бързо усвояваш.

— Не схванах също как се е сетил за гробището. След като е спял.

— Ретанкур — извика я Адамсберг, — мъжете ще отидат да си починат. Аз ще дойда да ви сменя веднага щом върна Том на майка му. Можете ли да останете и да се заемете с разрешенията?

— И аз ще остана с нея — предложи Новият.

— Наистина ли, Веранк? — студено попита комисарят. — Смятате ли, че ще издържите?

— А вие не смятате ли?

Лейтенантът бързо бе примигнал и Адамсберг се ядоса на себе си. Сблъсък на козирози в планината. Лейтенантът прекара пръсти през странната си коса. Дори в тъмното рижите ивици ясно се виждаха.

— Имаме работа, Веранк, при това гадна работа — продължи Адамсберг по-меко. — Чакали сте трийсет и четири години, можете да почакате още няколко дни. Предлагам ви примирие.

Веранк като че ли се поколеба, после мълчаливо кимна.

— Добре — каза Адамсберг и се отдалечи. — Ще се върна след час.

— За какво става дума? — попита Ретанкур, която последва комисаря.

— За война — сухо отвърна Адамсберг. — За война между две долини. Не се меси.

Ретанкур спря и недоволно подритна чакълените камъчета.

— Сериозно ли е?

— По-скоро да.

— Какво е направил?

— Или какво ще направи? Ти го харесваш, нали, Виолет? Е, не се тикай между шамарите, защото един ден сигурно ще трябва да избираш. Или той, или аз.