Фред Варгас
Ветровете на Нептун (37)

XXXVII

Луисез и Санкартие без желание влязоха за рапорт в кабинета на Лалиберте.

— Босът съвсем е луднал — тихо каза Луисез.

— Цяла сутрин ругае като каруцар — усмихна се Санкартие.

— И това те забавлява?

— Това, дето ме забавлява, Берт, е как Адамсберг ни преметна. Хубав номер му разигра на Лалиберте.

— Смей се колкото щеш, обаче сега ние ще оперем хавлията.

— Не сме криви ние, Берт, ние направихме каквото можахме, окей? Искаш ли аз да му говоря? Не ме е страх от него.

 

 

Лалиберте стоеше прав насред кабинета си и издаваше последните заповеди — да се разпространи снимката на заподозрения, да се проверяват документите по пътищата и по летищата.

— Е? — извика той и остави слушалката. — Докъде я докарахте?

— Претърсихме целия парк, господин главен суперинтендант — отвърна Санкартие. — Никой. Може да е отишъл да походи и да му се е случило произшествие. Да не е пък срещнал мечка?

Лалиберте рязко се обърна към сержанта.

— Ама ти съвсем си изпуснал влака, Санкартие. Още ли не си разбрал, че се е издухал?

— Не сме сигурни. Беше казал, че ще се върне. Той си спазва обещанията, нали ни даде досиетата за съдията.

Лалиберте удари с юмрук по масата.

— Пет пари не му струва историята! Чекирай го ей туй — каза той и подаде на сержанта един лист. — Убиецът му е мъртъв от шестнайсет години! Така че сядай му отгоре и се завърти.

Санкартие без особена изненада се запозна с датата на смъртта на съдията и поклати глава.

— Може съдията да си има подражател — кротко предположи той. — Онова с тризъбеца добре изглеждаше.

— Много му е дърта историята. Истината е, че ни изцака. Това е.

— Нямам чувството, че лъжеше.

— Ако не е лъгал, става още по-лошо. Значи му ври и кипи в главата и му се привиждат привидения.

— Нямам чувството, че беше луд.

— Не карай децата да се смеят, Санкартие. Историята му е зашита с бели конци.

— Обаче не ги е измислил онези убийства.

— От няколко дена, сержант, не си съвсем в клас — каза Лалиберте и направи знак на Санкартие да седне, — а от моето търпение е останала само една капка. Така че хвани си логиката с две ръце и слушай. Онази вечер Адамсберг не е бил като себе си, тъй ли е? Толкова е бил пил, че съвсем се е бил напил, тъй ли е? Когато излязъл от „Шлюза“, вървял на зигзази и дори не можело да му се говори. Така рече келнера, тъй ли е?

— Тъй е.

— И бил агресивен. „Ха са се приближили ченгетата, ха съм те надянал“. Надянал, Санкартие, туй да ти напомня нещо? Нещо като оръжие?

Санкартие кимна.

— Бил е в любов с онази блондинка. А блондинката е ходела по пътеката, тъй ли е?

— Тъй е.

— Може да му е била ритника, може да е бил ревнив като гълъб. Може ли?

— Може — каза Санкартие.

— Или пък според мен му е наговорила разни глупости и се е правила, че чака бебе. Може би е искала да се омъжи насила. И нещата са се сговнили. Той не се е борил с клон, Санкартие, борил се е с нея.

— Дори не знаем дали я е срещнал.

— Какви ги плещиш ти?

— Казвам, че засега нямаме доказателства.

— До гуша ми дойдоха твоите обструкции, Санкартие. Имаме цяла торба доказателства! Имаме отпечатъците му върху колана!

— Може да ги е оставил преди, а? След като я е познавал…

— Да не си заспал на двете си уши, сержант? Колана тя тъкмо си го била купила. В един момент там на пътеката той видял гърлата. И изведнъж му станало черно пред очите и я убил.

— Разбирам го туй, господин началник, но не мога да го повярвам. Не намирам връзка между Адамсберг и убийство.

— Не се занасяй с туй, Санкартие. Познаваше го от две седмици и какво знаеше за него? Нищо. Той е коварен като дръглива крава. Убило я е, проклетото куче. Доказателството е, че има празно място в главата. Онуй, дето го е правил през оная нощ, не го помни. Изтрил го е с гумата. Тъй ли е?

— Тъй е — каза Санкартие.

— Ами тогава пипнете ми го проклетника. Скъсайте се да работите овъртайм, но ми го докарайте ей тука.