Фред Варгас
Ветровете на Нептун (8)

VIII

Адамсберг се прибра вкъщи с превързана ръка, натъпкан с антибиотиците и обезболяващите, които съдебният лекар Ромен насила го бе накарал да изгълта, след като направи шест шева на раната.

От местната упойка лявата му ръка беше станала безчувствена. Несръчно отвори гардероба в спалнята си и извика Данглар на помощ, за да извади картонена кутия с архивни материали, тикната най-долу до един-два чифта стари обувки. Данглар постави кутията на една ниска масичка и двамата мъже седнаха от двете й страни.

— Изпразнете я, Данглар. Извинете ме, но не мога нищо да правя.

— Защо, за бога, счупихте тази бутилка?

— Да не би да защитавате онази гад?

— Фавр е лайно. Но с бутилката го направихте агресивен. Той е от този тип. Докато вие обикновено не сте.

— Изглежда, че с подобни типове си променям навиците.

— Защо просто не го отстранихте като миналия път?

Адамсберг безпомощно сви рамене.

— Напрежение? — предпазливо предположи Данглар. — Нептун?

— Може би.

Междувременно Данглар беше извадил от кутията осем папки, които остави на масата. Върху всяка от тях бе написано Тризъбец №1, Тризъбец №2 и тъй нататък до номер 8.

— Ще трябва пак да поговорим за бутилката в чантата ви. Не прекалявате ли с пиенето?

— Не е ваша работа — каза Данглар, повтаряйки думите на комисаря.

Адамсберг кимна.

— Впрочем обещах си нещо — добави Данглар.

И докосна помпона на шапката си, но не сметна за необходимо да обясни защо.

— Ако се върна жив от Квебек, ще пия само по една чаша.

— Ще се върнете, защото аз ще държа конеца. Така че можете още отсега да започнете да изпълнявате решението си.

Данглар неубедено кимна. В суматохата на последните часове бе забравил, че Адамсберг ще държи конците на самолета. Само че сега Данглар имаше повече доверие в помпона си, отколкото в комисаря си. Запита се дали отрязаният помпон притежава същата защитна сила като целия помпон.

— Ще ви разкажа историята, Данглар. Внимавайте много, защото е дълга — продължи четиринайсет години. Започна, когато бях на десет, пламна, когато навърших осемнайсет, и горя, докато не станах на трийсет и две. Не забравяйте, Данглар, че когато разказвам, хората заспиват.

— Днес няма такава опасност — отбеляза Данглар и се изправи. — Нямате ли нещо за пийване? Тези събития ме поразтърсиха.

— Има хвойнова ракия зад зехтина в кухненския шкаф.

Данглар се върна с чаша и с тежкото керамично шише. Наля си, после отиде да прибере шишето.

— Започвам — каза той. — Само по една чаша.

— Четирийсет и четири градусова е.

— Важно е намерението, жестът.

— А, това е друго нещо, разбира се.

— Разбира се. Месите се в чужди работи.

— Като вас. Дори и приключени, произшествията оставят следи.

— Именно — каза Данглар.

Адамсберг изчака заместника му да изпие няколко глътки.

— В моето село в Пиренеите — започна той — имаше един старец, когото ние, децата, наричахме Феодала. Възрастните го наричаха с името и титлата му — съдия Фюлжанс. Живееше сам в „Крепостта“ — голяма изолирана къща, заобиколена с дървета и зидове. Не общуваше с никого, не говореше с никого, мразеше хлапетата и ни плашеше до смърт. Събирахме се на групи и дебнехме сянката му вечер, когато отиваше в гората да изпикае кучетата си — две едри френски овчарки. Как да ви го опиша, Данглар, през очите на десет или дванайсетгодишно момче? Беше стар, много висок, с бели, пригладени назад коси, с най-поддържаните ръце, които някога бяха виждали в селото, с най-елегантните дрехи, които някога са носени по тези места. Сякаш всяка вечер се прибира от опера, казваше кюрето, макар снизхождението да бе част от мисията му. Съдията Фюлжанс носеше светли ризи, фини вратовръзки, тъмни костюми и според сезона — къса или дълга пелерина от сиво или черно сукно.

— Конте? Сноб?

— Не, Данглар, човек, студен като змиорка. Когато влизаше в селото, насядалите по пейките старци го поздравяваха с почтителен шепот, който се разнасяше от единия до другия край на площада, като всички разговори замираха. Беше повече от почит — беше възхита и почти благоговение. Съдията Фюлжанс влачеше след себе си опашка от роби, които дори не удостояваше с поглед, така както корабът оставя пенлива следа и продължава пътя си. Човек можеше да си го представи как раздава правосъдие, седнал на каменна скамейка, а пиренейските сиромаси пълзят в краката му. Защото се боят от него. Всички се бояха от него. Големите, малките, старите. И никой не можеше да каже защо. Майка ми ни забраняваше да ходим до „Крепостта“ и ние, разбира се, се състезавахме кой ще се осмели да се приближи повече по вечерно време. Почти всяка седмица предприемахме ново пътешествие, вероятно за да изпробваме куража и нервите си. А най-лошото от всичко бе, че въпреки възрастта си съдията Фюлжанс беше изключително красив. Бабите шепнеха, с надеждата, че Небето няма да ги чуе, че бил красив като Дявола.

— Въображение на дванайсетгодишно дете?

Със здравата си ръка Адамсберг порови в папките и извади две черно-бели снимки. Наведе се и ги хвърли на коленете на Данглар.

— Вижте ги, приятелю, и кажете дали става дума за детски фантазии.

Данглар разгледа фотографиите на съдията, едната в три четвърти фас, другата почти в профил, и подсвирна.

— Красив? Впечатляващ? — попита Адамсберг.

— Много — потвърди Данглар и прибра снимките.

— Обаче неженен. Самотен гарван. Такъв беше. Но децата са си деца. Години наред го тормозехме. Особено в събота вечер. Един ще събори някой камък от зида, друг ще надраска пътната врата. Хвърляхме в градината му какви ли не боклуци — консервни кутии, умрели крастави жаби, изкормени врани. Такива са децата, Данглар, в тези селца, такъв бях и аз. Някои от нас натикваха запалена цигара в устата на жабата и след три-четири вдишвания тя експлодираше. Вътрешностите й се разлитаха като фойерверки. Аз гледах. Приспивам ли ви?

— Не — каза Данглар, отпивайки глътчица ракия.

Икономисваше си питието с печален вид, като някой бедняк. Но по този въпрос Адамсберг нямаше грижи — заместникът му си бе напълнил чашата до ръба.

— Не — повтори Данглар. — Продължавайте.

— Никой не знаеше нищо за миналото му, за семейството му. Известно беше само едно и то отекваше като гонг — бе работил като съдия. Толкова могъщ съдия, че влиянието му още се усещаше. Жано, най-големият фукльо в групата…

— Извинявам се — прекъсна го Данглар притеснено. — Жабата наистина ли експлодираше, или това е образ?

— Наистина. Надуваше се, достигаше размерите на зеленикав пъпеш и изведнъж експлодираше. Докъде бях стигнал, Данглар?

— До Жано.

— Веднъж Жано фукльото, от когото безрезервно се възхищавахме, направо прескочи високия дувар на „Крепостта“. И щом навлезе сред дърветата, хвърли камък в прозореца на Феодала. После бе принуден да се яви пред съда в Тарб. Когато му четяха присъдата, още имаше следи от нападението на овчарките, които за малко не го бяха разкъсали. Съдията го изпрати за шест месеца в изправителен дом. За един камък — дете на единайсет години. Усещаше се пръстът на съдията Фюлжанс. Той имаше толкова дълга ръка, че можеше да помете цялата страна само с един замах и да насочи правосъдието, накъдето пожелае.

— Ама значи жабата пушеше, така ли?

— Хей, Данглар, слушате ли ме? Разказвам ви историята на един слуга на Дявола, а вие все за тази скапана жаба.

— Слушам, разбира се, но все пак как може жаба да пуши?

— Ами така. Щом й пъхнеха запалена цигара в устата, жабата започваше да пафка. Не като човек, който спокойно се е облегнал на бара, не. А като жаба, която започва да пафка като невидяла, без да спира. Паф, паф, паф. И изведнъж експлодира.

Адамсберг описа широка крива с дясната си ръка, очертавайки облака от разлетели се вътрешности. Данглар проследи с поглед елипсата и поклати глава, сякаш отбелязваше факт от голямо значение. После се извини.

— Карайте нататък — каза и отпи един пръст хвойнова ракия. — Влиянието на съдията Фюлжанс. Фюлжанс фамилията му ли е?

— Да. Оноре Гийом Фюлжанс.

— Странно име. Фюлжанс. От fulgur — светкавица, мълния на латински. Предполагам, че му е отивало.

— Така казваше и кюрето, ако не се лъжа. Вкъщи не вярваха в нищо, но аз все киснех у кюрето. Заради овчето сирене и меда, много са вкусни заедно. А и заради множеството книги с кожени подвързии. Повечето религиозни, разбира се, украсени с минитюри в червено и златно. Обожавах тези картинки. Прекопирал съм десетки. Нямаше друго за прекопирване в селото.

— Миниатюри.

— Моля?

— Украсени с миниатюри.

— Ясно. Винаги съм казвал минитюри.

— Миниатюри.

— Добре де, щом искате.

— Всички ли бяха стари във вашето село?

— На децата всички им изглеждат стари.

— Но защо, като й пъхнеш цигарата, жабата започва да пафка? Паф, паф, паф, докато експлодира.

— Нямам представа, Данглар! — каза Адамсберг и вдигна ръце.

Това инстинктивно движение му причини силна болка. Бързо свали лявата си ръка и положи длан върху превръзката.

Данглар погледна часовника си и каза:

— Време ви е за обезболяващото. Ще отида да го донеса.

Адамсберг кимна и обърса потта от челото си. Този зловещ кретен Фавр. Данглар изчезна в кухнята с чашата си, вдигна голям джангър с шкафовете и чешмите и се върна с чаша вода и две хапчета, които подаде на Адамсберг. Адамсберг ги глътна, отбелязвайки пътем, че по някакъв чудотворен начин нивото на хвойновата ракия в чашата на капитана се е повишило.

— Докъде бяхме стигнали? — попита той.

— До миниатюрите на старото кюре.

— Да. Имаше и други книги, много поезия, илюстровани издания. Прекопирвах, рисувах, попрочитах нещичко. На осемнайсет години още му ходех на гости. Една вечер четях и драсках на голямата му дървена маса, която вонеше на гранясало, когато това се случи. Точно затова си спомням дума по дума онзи откъс от стихотворение, все едно че куршум е заседнал в главата ми и си е останал там. Бях прибрал книгата на мястото й и към десет вечерта тръгнах да се разхождам в планината. Изкачих се чак до Конш дьо Созек.

— До какво? — прекъсна го Данглар.

— Пардон. Това е едно възвишение над селото. Та седях там и тихо си повтарях редовете, които бях прочел и които обикновено забравях още на другия ден.

— Я ги кажете.

— Кой бог, кой жътвар на вечното лято небрежно бе захвърлил тоз златен сърп в звездната нива?

— Това е от Виктор Юго.

— Така ли? И кой си задава този въпрос?

— Една жена с голи гърди, Рут.

— Рут ли? Винаги съм мислел, че аз си го задавам.

— Не, Рут си го задава. Юго не ви е познавал, не забравяйте. Това е краят на едно дълго стихотворение, „Спящият Бооз“. Но кажете ми само едно. И с водните жаби ли става същото? Това с пушенето и експлодирането. Или само с краставите?

Адамсберг му хвърли уморен поглед.

— Съжалявам — каза Данглар и отпи от чашата си.

— Рецитирах си тези стихове и ми беше приятно. Бях изкарал първата си година като дознател в полицейското управление на Тарб и се бях върнал на село за двуседмичната ми отпуска. Беше през август, нощем захладняваше и аз потеглих към къщи. Измих се, без да вдигам шум, живеехме девет души в две стаи и половина, когато отнякъде изникна Рафаел с налудничав поглед и окървавени ръце.

— Рафаел?

— По-малкият ми брат. Беше на шестнайсет години.

Данглар остави чашата си, поразен.

— Брат? Мислех, че имате само пет сестри.

— Имах брат, Данглар. Почти близнак. Бяхме като два пръста на една ръка. Изгубих го преди близо трийсет години.

Съвсем смаян, Данглар запази почтително мълчание.

— Вечер се срещаше с едно момиче горе, до водната кула. Не някаква свалка, а истинска любов от пръв поглед. Лиз, момичето, искаше да се оженят, щом навършат пълнолетие. Което хвърляше в ужас майка ми и в ярост семейството на Лиз, което беше против най-малката им дъщеря да се обвърже с такъв селяндур като Рафаел. Тя беше кметската дъщеря, нали разбирате.

Адамсберг замълча за миг, после продължи:

— Рафаел ме хвана за ръката и каза: „Тя е мъртва, Жан-Батист, мъртва е, убита е“. Запуших устата му с ръка, измих му ръцете и го завлякох навън. Плачеше. Заразпитвах го. „Какво е станало, Рафаел? Разкажи ми, за Бога“. — „Не знам — отговори той. — Бях там, коленичил до водната кула, окървавен и с шило в ръката, а тя, Жан-Батист, тя беше мъртва, имаше три дупки в корема“. Умолявах го да не вика, да не плаче, не исках семейството да го чуе. Попитах го откъде е дошло шилото, дали е негово. „Нямам представа, беше в ръката ми“. — „Но преди това, Рафаел, какво правеше преди това?“ — „Не си спомням, Жан-Батист, кълна ти се. Много пихме с приятелите“. — „Защо?“ — „Защото тя беше бременна. Бях в паника. Но не й мислех злото“. — „Не тогава, Рафаел, а между приятелите и водната кула“. — „Минах през гората, за да отида на срещата, както обикновено. Тичах, защото ме беше страх, или защото бях пиян, ударих се в табелата и паднах“. — „Каква табела?“ — „Онази за Емериак, дето я изкриви бурята. После вече бях до кулата. Три червени дупки, Жан-Батист, и шилото в ръката ми“. — „Но между двете нищо ли не си спомняш?“ — „Нищо, Жан-Батист, нищичко. Може би от удара в главата съм полудял или може би съм си луд или може би съм чудовище. Не си спомням кога… кога съм я намушкал“. Попитах го къде е шилото. Беше го оставил горе, до Лиз. Погледнах небето и казах, че имаме късмет — ще вали. После наредих на Рафаел хубаво да се измие, да се пъхне в леглото и да твърди, ако някой се появи, че сме играли на карти в малкия двор от десет и четвърт вечерта. „Играли сме на екарте от десет и четвърт, ясно ли е, Рафаел? Ти си спечелил пет пъти, аз — четири“.

— Фалшиво алиби — отбеляза Данглар.

— Точно така. И само вие сте в течение. Изтичах горе и Лиз беше там, както ми я бе описал Рафаел, убита, с три прободни рани в корема. Взех шилото, цялото му острие беше окървавено, а по дръжката имаше следи от пръсти. Притиснах го до ризата си, за да запазя отпечатъка и дължината му, после го тикнах в джоба си. Валеше ситен дъжд и отмиваше следите от стъпки около тялото. Хвърлих шилото в Торк.

— В кое?

— В Торк, една река, която тече през гората и на места образува дълбоки вирове. Хвърлих шилото в един дълбок шест метра вир и го затрупах с двайсетина камъка. Нямаше скоро да изплува.

— Фалшиво алиби и укриване на доказателствен материал.

— Именно. И никога не съм съжалявал. Ама никак. Не съм изпитвал и най-малкото угризение. Обичах брат си повече от себе си. И какво, да го оставя да се затрие ли?

— Това си е ваша работа.

— Моя работа беше и съдията Фюлжанс. Защото, докато седях на възвишението Конш дьо Созек, високо горе над гората и долината, го видях да минава. Той беше. Спомних си за това през нощта, когато държах ръката на брат ми, за да му помогна да заспи.

— Толкова ясно ли се виждаше отгоре?

— Част от пътеката се различаваше съвсем добре. Както и силуетите.

— Кучетата? По кучетата ли го познахте?

— Не, по лятната му пелерина. Торсът му се очертаваше във формата на триъгълник. Другите мъже в селото бяха или дебели, или слаби, но всички бяха по-ниски от него. Съдията беше, Данглар. Вървеше по пътеката към водната кула.

— И Рафаел е бил навън. И пияните му приятели. И вие.

— Все тая. На другия ден прескочих зида на „Крепостта“ и обиколих селскостопанските постройки. В хамбара, между лопатите и беловете, имаше и един тризъбец. Тризъбец, Данглар.

Адамсберг протегна здравата си ръка и вдигна три пръста.

— Три зъбци, три дупки. Погледнете снимката с тялото на Лиз — добави той, като я извади от папката. — Вижте каква безупречно права линия. Как моят брат, пиян и паникьосан, би могъл да забие шилото три пъти, без да мръдне встрани?

Данглар разгледа снимката. И наистина, раните бяха разположени на идеална права. Сега разбираше какво бе измервал Адамсберг на снимката от Шилтигем.

— Бил сте съвсем млад дознател, новак. Как се снабдихте с тази снимка?

— Задигнах я — спокойно отвърна Адамсберг. — Този тризъбец, Данглар, беше една стара вила с изгладена от употреба дървена дръжка и ръждясала напречна основа. Но самите зъбци бяха блестящи, излъскани, не се виждаше и следа от пръст, и най-малкото петънце. Почистени, непокътнати, девствени като зората. Какво ще кажете?

— Че е смущаващо, но не е доказателство.

— Че е ясно като бял ден. Когато видях сечивото, истината избухна в лицето ми.

— Като краставата жаба.

— Горе-долу. Облак от мръсотии и пороци, истинските вътрешности на Феодала. Който впрочем стоеше на вратата на хамбара и държеше за каишките двете си дяволски кучета, които бяха нахапали Жано. Наблюдаваше ме. А когато съдията Фюлжанс ви наблюдава, Данглар, дори когато сте на осемнайсет години, със сигурност ви се разтреперват мартинките. Попита ме какво правя в неговия хамбар с онази толкова типична суха ярост в гласа. Отговорих, че съм искал да му скроя мръсен номер — да развинтя гайките на тезгяха му. Толкова номера му бях правил през годините, че ми повярва. Посочи ми вратата с царствен жест и просто каза: „Давам ти малко аванс, младежо. Броя до четири“. Побягнах като луд към зида. Знаех, че на „четири“ ще пусне кучетата. Една от овчарките откъсна парче от крачола на панталона ми, но успях да се изтръгна и да прескоча зида.

Адамсберг запретна панталона си и постави пръст на крака си, на мястото на дълъг белег.

— Ето го, още си е тук, ухапването на съдията Фюлжанс.

— Ухапването на кучето — поправи го Данглар.

— Все същото.

Адамсберг си открадна глътка ракия от чашата на Данглар.

— На процеса не взеха под внимание факта, че бях видял Фюлжанс в гората. Бил съм необективен свидетел. По-лошото е, че не признаха тризъбеца за веществено доказателство. При това, Данглар, разстоянието между раните беше точно колкото между зъбците. Това съвпадение ги посмути. Направиха нови експертизи, ужасени от съдията, който не спираше да ги заплашва. Новите изследвания ги успокоиха — дълбочината на раните не съответстваше на дължината на зъбците. Раните бяха по-дълбоки с половин сантиметър. Кретени, Данглар. Сякаш съдията не е могъл, след като е извадил тризъбеца, да забие дългото шило във всяка от раните и след това да го тикне в ръката на брат ми. Не дори кретени, а страхливци. Съдията по делото също — истински лакей на Фюлжанс, по-лесно беше да се нахвърли върху шестнайсетгодишен хлапак.

— Дълбочината на раните съответстваше ли на дължината на шилото?

— Напълно. Но не можех да им предложа тази теория, след като оръжието беше мистериозно изчезнало.

— Твърде мистериозно.

— Всичко беше срещу Рафаел — Лиз беше негова приятелка, вечер се срещаха при водната кула, тя беше бременна. Според магистрата той се бе уплашил и я бе убил. Само че, Данглар, за да го осъдят, им липсваше най-важното — неоткриваемото оръжие и доказателство, че по време на убийството е бил на местопрестъплението. А Рафаел не можеше да е бил там, след като двамата играехме на карти. В малкия двор, нали си спомняте? Дадох показания под клетва.

— А тъй като сте били полицай, думата ви е тежала двойно.

— И се възползвах от това. Е да, лъгах докрай. Сега, ако искате да извадите шилото от вира, ваша воля.

Адамсберг изгледа заместника си, като притвори очи и се усмихна — за пръв път, откакто бе започнал да разказва.

— Но ще е безсмислено — добави. — Извадих шилото много отдавна и го хвърлих в една боклукчийска кофа в Ним. Защото на водата не може да се има доверие, нито на бога й.

— Значи брат ви го оправдаха?

— Да. Но слуховете останаха. Никой вече не говореше с него, бояха се. А той бе обсебен от това бяло петно в паметта си, Данглар, от невъзможността да установи дали го бе направил, или не. Разбирате ли, Данглар? Така че вече не смееше да се доближи до никого. Изкормих три стари възглавници, за да му докажа, че като нанесе три удара, не може да получи права линия. Двеста и четири пъти намушках възглавниците, за да го убедя. Напразно. Работех в Тарб и не можех непрекъснато да му държа ръката. Така изгубих брат си, Данглар.

Данглар му подаде чашата си и Адамсберг отпи два пъти.

— След това имах само една мисъл — да преследвам съдията. Той напусна областта, на свой ред жертва на слуховете. Да го преследвам, да го осъдя, да очистя името на брат ми. Защото аз и само аз знаех, че Фюлжанс е виновен. Виновен за убийство и виновен за съсипването на Рафаел. Преследвах го неуморно в продължение на четиринайсет години из страната, в архивите, в печата.

Адамсберг постави ръка върху папките си.

— Осем убийства с три дупки, разположени на една линия. Извършени между 1949-а и 1983-та. Осем приключени случая, осем виновни, заловени едва ли не с оръжието в ръка — осем нещастници в пандиза и изчезналият ми брат. Фюлжанс винаги се е изплъзвал. Дяволът винаги се изплъзва. Прегледайте тези досиета у вас, Данглар, прочетете ги внимателно. Аз отивам в Бригадата да се видя с Ретанкур. Ще дойда у вас по-късно вечерта. Може ли?