Фред Варгас
Ветровете на Нептун (63)

LXIII

Адамсберг поздрави двамата непознати полицаи, които пазеха на площадката на Камий, и им показа картата си. Беше все още на името на Дьони Лампроа.

Натисна звънеца. Бе прекарал предишния ден в опити да се върне към живот в самота. Беше толкова замаян, че с мъка възстанови контакта със самия себе си. След седем седмици в бурния океан се озоваваше проснат на пясъка, изтощен, мокър до кости, едновременно затъпял и изненадан. Раните, нанесени му от Тризъбеца, бяха заздравели. И знаеше едно — ще каже на Камий, че не е убиец. Поне това. А ако намереше начин, щеше да я уведоми, че е открил човека с кучетата. Чувстваше се неудобно с полицейската си фуражка, с обточените си с ширит панталони, със сакото си с пагони и с медала на петлицата, фуражката поне прикриваше остатъка от тонзурата му.

Камий отвори под наблюдението на двамата полицаи и им направи знак, че познава посетителя.

— Две ченгета ме пазят непрекъснато — каза тя, като затвори вратата — и не успявам да се свържа с Адриен.

— Данглар е в Префектурата. Попълва едно чудовищно досие. Ченгетата ще те пазят два месеца.

Адамсберг се заразхожда из ателието и успя горе-долу да разправи историята си, като се опитваше да заобиколи Ноела и някои от пробите. На средата на разказа си спря.

— Освен това открих онзи с кучетата — каза той.

— Хубаво — бавно изрече Камий. — И как ти се струва?

— Като предишния.

— Радвам се, че ти харесва.

— Да, така е по-лесно. Можем да си стиснем ръцете.

— Примерно.

— Да разменим няколко думи между мъже.

— И това също.

Адамсберг поклати глава и довърши разказа си — Рафаел, бягството, драконите. Преди да си тръгне, й върна книжката с правилата на играта, после полека затвори вратата след себе си. Лекото тракване го шокира. Всеки от своята страна на тази дървена плоскост. Живееха разделени, заключили се със собствените си ръце. Двата му часовника поне си стояха един до друг на лявата му китка и дискретно се докосваха.