Фред Варгас
Ветровете на Нептун (44)

XLIV

Смаян от неочакваната сръчност на Жозет, Адамсберг седеше до нея и гледаше как малките й и сбръчкани ръце пърхат над клавиатурата. На екрана се изписваха с голяма скорост поредици от цифри и букви, на които Жозет отговаряше с точно толкова неразгадаеми знаци. Пред очите на Адамсберг машината се променяше, превръщаше се в нещо като голяма лампа на Аладин, от която щеше да излезе дух и любезно да му изпълни три желания. Стига все пак да знае да работи с нея, докато в добрите стари времена всеки глупак можеше да забърше лампата с парцал. По отношение на желанията нещата сериозно се бяха усложнили.

— Вашият човек е много добре защитен — обяви Жозет с треперещото си гласче, което обаче на свой терен не звучеше толкова свенливо. — Прекалено за нотариус.

— Той не е обикновен нотариус. Един призрак го държи за топките.

— А, значи затова.

— Успявате ли, Жозет?

— Има четири последователни резета. Ще отнеме време.

Главата на старата дама потрепваше също като ръцете й и Адамсберг са запита дали този тремор не й пречеше да разчита правилно изписаното на екрана. Клемантин, която не се бе отказала от желанието си да угои Адамсберг, донесе поднос с тиганици и кленов сироп. Адамсберг наблюдаваше дрехите на Жозет — елегантен бежов костюм и груби червени кецове.

— Защо носите кецове? За да не вдигате шум в подземието ли?

Жозет се усмихна. Защо не? Леко и практично. Като за крадец.

— Цени удобството си, ето защо — обясни Клемантин.

— Преди — каза Жозет, — когато бях омъжена за моя корабовладелец, носех само костюми и перли.

— Много беше шик — одобри Клемантин.

— Богат ли беше? — попита Адамсберг.

— Не знаеше какво да си прави парите. Но ги пазеше за себе си. Аз отклонявах по някоя сумичка оттук-оттам за някой притеснен приятел. Така започна всичко. Но тогава не бях много умела и той ме хвана.

— И стана скандал?

— Страхотен скандал, много шумен. След развода взех да се ровя в сметките му, после си казах: Жозет, ако искаш да постигнеш нещо, трябва да работиш по-мащабно. И постепенно се научих. На шейсет и пет години бях готова да отплавам.

— Къде се запознахте с Клемантин?

— На битака, преди трийсет и пет години. Притежавах там антикварен магазин, подарък от мъжа ми.

— За да се намира на работа — уточни Клемантин, която стоеше права и следеше дали Адамсберг си яде тиганиците. — Обаче асортиментът беше качествен, не някой боклук. Добре се забавлявахме, нали, Жозет?

— Ето го нашия нотариус — каза Жозет и посочи с пръст екрана.

— Ха така — одобри Клемантин, която през живота си не бе докосвала клавиатура.

— Този е, нали? Метр Жером Десево и съдружници, булевард Сюше, Париж.

— У тях ли сте? — попита Адамсберг, очарован, и приближи стола си.

— Все едно че съм се настанила удобно в апартамента му. Много голяма кантора, седемнайсет съдружници и хиляди досиета. Обуйте си кецовете, тръгваме на обиколка. Кое име търсим?

— Фюлжанс, Оноре Гийом.

— Имам доста неща — каза Жозет след малко. — Но нищо след 1987 година.

— Защото оттогава е мъртъв. Трябва да си е сменил името.

— Това задължително ли е след смъртта?

— Предполагам, че зависи от работата, която ти предстои да свършиш. Да имате случайно Максим Льоклер, закупил имот през 1999 година?

— Да — отвърна Жозет след кратко търсене. — Купил е имот, наречен „Замъка“, в БаРен. Нищо друго с това име.

 

 

След петнайсет минути Жозет поднесе на Адамсберг списъка на всички имоти на Тризъбеца, придобити от 1949 г. нататък. Все същият васал се бе занимавал с делата на съдията не само до смъртта му, но и след това, чак до неотдавнашната покупка на „Замъка“.

В кухнята Адамсберг бъркаше яйчен крем с дървена лъжица, както му бе наредила Клемантин. Сиреч бъркаше, без да спира и с постоянна скорост, като рисуваше осмици в тенджерата — единствен начин да не се образуват бучки. Местоположението и имената на имотите на съдията потвърждаваха това, което вече знаеше за миналото на Фюлжанс. Всеки от тях отговаряше на едно от убийствата с три прободни рани, на които се бе натъквал през дългото си разследване. В продължение на десет години съдията беше раздавал правосъдие в областта Лоар-Атлантик и бе живял в имението „Брястовете“. През 1949 г. пронизва първата си жертва, на трийсетина километра от дома си — двайсет и осем годишния Жан-Пиер Еспир. Четири години по-късно в същия район е убита девойка, Ани Лефебюр, при обстоятелства, много подобни на тези от убийството на Елизабет Уинд. След шест години съдията набучва младеж, Доминик Ванту. Благоразумно продава „Брястовете“ и се установява във втория си район, в Ендр-е-Лоар. Нотариалните актове сочат закупуване на малък замък от XVII век, наречен „Кулите“. На тази нова територия убива двама души — Жюлиен Субиз, на четирийсет и седем години, и четири години по-късно — един възрастен човек, Роже Лантретиен. През 1967 г. напуска областта и се заселва в селото на семейство Адамсберг, в имението „Крепостта“. Минават шест години, преди да убие Лиз Отан. Този път заплахата на младия Адамсберг го принуждава веднага да побегне и да се установи в Дордон, имението „Гълъбарника“. Адамсберг познаваше това място, където, както и в Шилтигем, бе пристигнал твърде късно. Съдията се бе изпарил веднага след убийството на трийсет и пет годишния Даниел Местр.

След това Адамсберг го бе открил в Шарант след убийството на Жана Лесар, петдесет и шест годишна. Този път беше по-пъргав и успя да посети Фюлжанс в новото му жилище „Кулата Мофур“. За пръв път го виждаше след десет години и установи, че властният му блясък не бе помръкнал. Съдията се изсмя на обвиненията на младия инспектор и заплаши да го съсипе, смаже и унищожи, ако продължава да го тормози. Имаше две нови кучета, добермани, които яростно лаеха в кучкарника. Адамсберг с мъка издържа погледа на магистрата, който от времето на младостта му не бе загубил остротата си. Изброи осемте убийства, в които го обвиняваше, от Жан-Пиер Еспир до Жана Лесар. Фюлжанс опря върха на бастуна си в гърдите му и го избута назад, след което произнесе няколко окончателни думи с тона на човек, любезно отпращащ посетителя си.

— Не ме докосвай, не се доближавай до мен. Ще привлека мълниите над главата ти, когато пожелая.

После захвърли бастуна си, извади ключа за кучкарника и използва абсолютно същата формула, която бе употребил преди десет години в хамбара.

— Давам ти малко аванс, младежо. Броя до четири.

Както и в миналото, Адамсберг побягна като луд от доберманите. Пое си дъх чак във влака, изпълнен с презрение към високопарния език на съдията. Този тип, който се правеше на аристократ, нямаше да го унищожи само като вдигне бастуна си. Възобнови преследването, но Фюлжанс изненадващо бързо отлетя и от „Кулата Мофур“. Едва след четири години, когато обявиха смъртта му, узна къде е било последното му убежище — в една от къщите на Ришельо в Ендр-е-Лоар.

Адамсберг съвестно правеше осмици в яйчения крем. По някакъв начин това упражнение му помагаше да не залитне, да не се вижда как, навлякъл демоничната кожа на Тризъбеца, пронизва Ноела на пътеката, точно както би го направил Фюлжанс.

Докато въртеше дървената лъжица, заслушан в кроткото й шъшкане, комисарят обмисляше накъде да поеме из подземията на Жозет. Бе се усъмнил в таланта й, представяйки си, че възрастната жена живее в химеричния свят на последните останали й години. Но бързо разбра, че си има работа с дързък и опитен хакер, удобно настанил се в бившето буржоазно тяло на старицата. И се изпълни с възхищение. Дръпна тенджерата от огъня — кремът се бе сгъстил и нямаше бучки. Поне това бе успял да свърши както трябва.

 

 

Адамсберг взе мафиотския мобилен телефон на Жозет, за да се обади на Данглар.

— Още нищо — каза заместникът му. — Трябва ми време.

— Открих пряк път, капитане.

— Коларски?

— Асфалтиран. Един и същи нотариус е узаконявал имотите на Фюлжанс до смъртта му. Както и тези на Последователя му — добави той предпазливо, — във всеки случай „Замъка“ в Агно.

— Къде сте, господин комисар?

— В една нотариална кантора на булевард Сюше. Влизам и излизам, когато ми се прище. Обул съм кецове, за да не вдигам шум. Вълнени мокети, лъскави класьори и вентилатори. Много шик.

— Аха.

— След смъртта му обаче покупките са извършвани под други имена, като например Максим Льоклер. Така че има шанс да открия имотите, купувани през последните шестнайсет години, при условие че се досетя какви имена и презимена си е избирал Фюлжанс.

— Правилно — одобри Данглар.

— Но няма да мога. Никакъв ме няма в етимологията. Можете ли да ми направите списък на думи, които означават мълния, гръм, светлина, както и величие, могъщество, като в Максим Льоклер? Запишете всичко, което ви хрумне.

— Няма нужда да пиша. Мога веднага да ви ги изброя. Имате ли химикалка?

— Давайте, капитане — каза Адамсберг, отново изпълнен с възхищение.

— Няма много възможности. За светлината — lux, потърсете Люс, Люсиен, Люсне и други подобни форми, както и флам, фламбар. Вижте и производните от clams — блестящ, известен: Клер, Клар, евентуално умалителните Кларе, Клере. Колкото до идеята за величие, опитайте с Месм или Месмен — народни форми, производни от Максим, Максимин, Максимилиен. Вижте и Льогран, Мажорал, Мажорел или Местро. Добавете Прима, евентуално Примар или Примо. Опитайте и с Огюст, Огюстен — форми на августейши. Не забравяйте малките имена на велики личности като Александър, Алекс, Цезар или Наполеон, макар последното име да е прекалено крещящо.

Адамсберг веднага занесе списъка си на Жозет.

— Ще трябва да комбинирате тези имена, за да открием евентуалните купувачи между смъртта на съдията и покупката на Максим Льоклер. Търсим малки замъци и имения, всичките изолирани.

— Разбрах — каза Жозет. — Вече преследваме призрака.

Със скръстени на коленете ръце Адамсберг нетърпеливо зачака старата дама да завърши окултните си манипулации.

— Имам трима подходящи — обяви тя. — Плюс един Наполеон Гранден, но в малък апартамент в Курньов. Едва ли е вашият човек. Доколкото разбрах, не става дума за пролетарски призрак. Затова пък открих един Александър Клар, купил имение във Вандея през 1988 година, в община Сен Фюлжан, представете си. Продадено през 1993 година. Люсиен Льогран, собственик на имение в Пюи-дьо-Дом, община Пионса, от 1993-та до 1997-а. И Огюст Прима, имение в Нор, община Солем, от 1997-а до 1999-а. Накрая Максим Льоклер от 1999-а до днес. Датите са последователни, господин комисар. Ще ви разпечатам всичко това. Само ми дайте малко време да изтрия стъпките ни от килима.

 

 

— Хванах го, Данглар — каза Адамсберг, задъхан от подземното си бягане. — За имената, проверете първо дали фигурират в архивите на гражданското състояние: Александър Клар, роден през 1935-а, Люсиен Льогран, роден през 1939-а, и Огюст Прима, роден през 1931-ва. За убийствата вижте в радиус от пет до шейсет километра около общините Сен Фюлжан във Вандея, Пионса в Пюи-дьо-Дом и Солем в Нор. Записахте ли?

— Сега ще тръгне по-бързо. Имате ли датите на убийствата?

— За първото периодът е 1988-1993-та, за второто 1993-1997-ма и за третото 1997-1999-та. Не забравяйте, че последните престъпления вероятно са извършени малко преди продажбата на имотите. Тоест през пролетта на 1993-та, през зимата на 1997-а и през есента на 1999-а. Заемете се първо с периодите.

— Нечетни години — забеляза Данглар.

— Обича нечетните числа. Като тройката и като тризъбеца.

— Идеята за Последователя май не е много лоша. Започва да придобива форма.

Идеята за призрака, мислено го поправи Адамсберг, затваряйки телефона. Призрак, който се очертаваше съвършено ясно, откакто Жозет бе разкрила убежищата му. Нетърпеливо зачака обаждането на Данглар, като се разхождаше от единия до другия край на малката къща със списъка в ръка. Клемантин го беше поздравила за яйчния крем. Поне едно хубаво нещо.

— Лоша новина — обяви Данглар. — Дивизионният се е свързал с Лалиберте, когото упорито продължава да нарича Легалите, за да му поиска сметка. Казва, че една от точките във ваша полза е отпаднала. Лалиберте го е уверил, че знае за амнезията ви от пазача на сградата, където сте живели. Разправяли сте му за бой между ченгета и бандити, но на другия ден, уточнил пазачът, сте изразили учудване относно часа на прибирането си. Без да споменаваме това, че боят е бил измислен, а ръцете ви са били в кръв. Оттук Лалиберте е заключил, че ви се губят няколко часа, след като сте си мислели, че сте се прибрали по-рано и сте излъгали пазача. Така че няма анонимно обаждане, няма предател, няма нищо. Това отпада.

— И Брезийон оттегля отсрочката си? — попита Адамсберг, сразен.

— Нищо не каза по въпроса.

— А за убийствата? Имате ли нещо?

— Знам само, че Александър Клар никога не е съществувал, нито Люсиен Льогран, нито Огюст Прима. Това очевидно са псевдоними. За останалото не успях да проверя с тези разправии с дивизионния. Освен това имаме убийство на улица Шато. Лице, свързано с политическите среди. Не знам кога ще намеря време да се заема с Последователя. Съжалявам, господин комисар.

Адамсберг затвори, обзет от отчаяние. Пазачът, който страдаше от безсъние, чисто и просто. И елементарните изводи на Лалиберте.

Всичко рухваше, тънката нишка на надеждата му беше скъсана. Няма предател, няма постановка. Никой не беше информирал главния суперинтендант за амнезията му. И следователно никой не му бе отнемал паметта. Нямаше трети човек в сянка. Беше фатално сам на пътеката, с тризъбец подръка и заплахата Ноела. И убийствената лудост в главата. Може би като брат си. Или след брат си. Клемантин застанало него и мълчаливо му подаде чаша порто.

— Разказвай, момче.

Адамсберг разказа с безизразен глас, загледан в земята.

— Това са идеи на ченгета — меко изрече Клемантин. — А между идеите на ченгетата и вашите има разлика.

— Бил съм сам, Клемантин, сам.

— Че как ще знаете, като не помните? Нали го пипнахте призрака с Жозет?

— И какво от това, Клемантин? Бил съм сам.

— Това са само черни мисли и нищо друго — каза Клемантин, като му тикна чашата между пръстите. — И няма смисъл да въртите ножа в раната. По-добре се поразходете още малко с Жозет из подземията и ми изпийте това порто.

Жозет, която мълчаливо седеше до камината, понечи да се намеси, но се отказа.

— Ако искаш да кажеш нещо, Жозет, не го оставяй да увехне, колко пъти да ти казвам — посъветва я Клемантин с цигара в устата.

— Деликатно е — обясни Жозет.

— Не ни е до деликатности, не разбра ли?

— Мислех си, че ако господин Данглар — така се казва, нали — не може да се занимава с убийствата, можем да го направим ние. Неприятното е, че ще трябва да ровим в архивите на жандармерията.

— И кое те притеснява?

— Ами той ме притеснява. Нали е комисар.

— Вече не е, Жозет. Трябва ли да ти го казвам по сто пъти? Освен това да си жандарин и полицай не е едно и също.

Адамсберг объркано погледна старата дама.

— Можете ли да го направите, Жозет?

— Веднъж влязох във ФБР, ей така, само на игра, за разнообразие.

— Не се оправдавай, клета ми Жозет. Няма лошо човек да си достави удоволствие.

Адамсберг загледа с нараснало учудване дребната женица, на една трета буржоазка, на една трета пътник, на една трета хакер.

 

 

След вечерята, с която Клемантин насила натъпка Адамсберг, Жозет се зае с полицейските досиета. Бе поставила до себе си бележка, на която пишеше: „пролет 1993 г., зима 1997 г., есен 1999 г.“. От време на време Адамсберг се осведомяваше как върви работата й. Вечер тя сменяше кецовете си с огромни сиви терлици, с които заприличваше на слонче в краката.

— Много ли са защитени?

— Навсякъде има охрана, това трябваше да се очаква. Ако имах някой файл там, нямаше да ми е приятно първата срещната баба по кецове да се рови вътре.

Клемантин отиде да си легне и Адамсберг остана сам пред камината, втренчен в огъня, като сплиташе и разплиташе пръсти. Не чу Жозет, която се приближи до него — терлиците заглушаваха стъпките й. Хакерските й терлици, за да бъдем точни.

— Ето, господин комисар — каза само тя и му връчи един лист със скромността на човек, добре свършил работата си и несъзнаващ колко е талантлив, ще речеш, че бе забъркала яйчен крем, изписвайки осмици на екрана на компютъра си. — През март 1993 година, на трийсет и два километра от Сен Фюлжан, една жена на четирийсет години, Гислен Матер, била убита в дома си с три удара с нож. Живеела сама в селска къща. През февруари 1997 година, на двайсет и четири километра от Пионса, едно младо момиче, Силвен Бразилие, било убито с три удара с шило в корема. Момичето чакало само на автобусната спирка през една неделна вечер. През септември 1999 година бил убит шейсет и шест годишният Жозеф Февр на трийсет километра от Солем. Три прободни рани.

— Извършителите? — попита Адамсберг, след като прегледа листа.

— Ето тук — посочи Жозет с треперещ пръст. — Една пияна и леко откачена жена, която живеела в колиба в гората. Смятали я за местната вещица. За младата Бразилие арестували един безработен, редовен посетител на кръчмите в Сен Елоа-ле-Мин, недалеч от Пионса. А за убийството на Февр заловили един горски пазач, заспал на пейка в околностите на Камбре с алкохол в кръвта и нож в джоба.

— И нищо не помиели?

— Всички до един.

— И оръжието е било ново?

— И в трите случая.

— Великолепно, Жозет. По следите му сме — от „Брястовете“ през 1949-а до Шилтигем. Дванайсет убийства, Жозет, дванайсет. Давате ли си сметка?

— Тринайсет с това в Квебек.

— Бях сам, Жозет.

— Говорехте за последовател със заместника си. Ако е извършил четири убийства след смъртта на съдията, защо да не е убил и за пети път?

— Поради една съвсем проста причина, Жозет. Ако си беше дал труда да дойде в Квебек, то щеше да е, за да ме вкара в капана, както е направил с другите изкупителни жертви. Ако някакъв последовател или ученик е поел щафетата от Фюлжанс, то това би било от възхищение към съдията, от непреодолимо желание да довърши делото му. Само че този убиец, дори да е омагьосан от Фюлжанс, не е Фюлжанс. Съдията ме мразеше и искаше да ме съсипе. Докато другият, Последователя, не може да изпитва същата омраза, защото дори не ме познава. Да довърши серията на съдията е едно, докато да ме убие, за да ме подари на мъртвия, е съвсем друго. Не вярвам в подобна версия. Затова ви казвам, че бях сам.

— Клемантин твърди, че това са просто черни мисли.

— Но верни. И ако има Последовател, той не е стар. Възхищението е младежка емоция. Можем да смятаме, че е между трийсет и четирийсет години. Мъжете от това поколение не пушат лула или твърде рядко пушат лула. Обитателят на „Замъка“ е пушел лула и косите му са били бели. Не, Жозет, не вярвам в Последователя. Стигнал съм до задънена улица.

Жозет ритмично потупваше със сивия си терлик по стария тухлен под.

— Освен ако не повярвате в съществуването на живи мъртъвци — каза тя след кратка пауза.

— Освен.

Двамата потънаха в дълго мълчание. Жозет разравяше огъня.

— Уморена ли сте, клета ми Жозет? — попита Адамсберг, учуден, че използва обръщението на Клемантин.

— Често обикалям из подземията нощем.

— След смъртта на съдията този човек — Максим Льоклер, Огюст Прима или както там се казва — е напълно невидим. Или Последователя се опитва да запази образа на Фюлжанс, или нашият жив мъртвец не желае да се разкрие.

— След като е мъртвец.

— Именно. За четири години никой не е видял Максим Льоклер. Нито служителите в агенцията, нито икономката, нито градинарят, нито пощаджията. Всички покупки е вършила икономката. Собственикът е давал указания с бележки, евентуално по телефона. Напълно възможна невидимост, след като е успял да я осъществи. И все пак, Жозет, струва ми се невъзможно съвсем никой да не го е видял. За две години, както и да е, но не и за пет, не и за шестнайсет. По принцип би могъл да се укрие, ако не се случи нищо неочаквано, нищо спешно, нищо непредвидено. А за шестнайсет години това няма как да се избегне. Ако добре преровим тези шестнайсет години, би трябвало да уловим неуловимия.

Жозет слушаше като съвестен хакер, очакващ поточни указания, поклащайки главата си и терлика си.

— Мисля си например за лекар, Жозет. Внезапно прилошаване, падане, нараняване. Непредвиденото събитие, които ви принуждава спешно да извикате лекар. Ако се е случило нещо подобно, нашият човек не би извикал местния доктор. Би се обърнал към анонимна служба, към „Бърза помощ“, към онези, които виждате само веднъж и които веднага ви забравят.

— Разбирам — каза Жозет. — Но подобни служби едва ли пазят архивите си повече от пет години.

— Което ни води до Максим Льоклер. Значи трябва да обходим центровете за спешна помощ в БаРен и да видим дали някой лекар не е минал през „Замъка“ на живия мъртвец.

Жозет окачи машата на мястото й, оправи обиците си и нави ръкавите на елегантния си пуловер. В един часа през нощта тя отново включи компютъра, а Адамсберг, останал сам пред камината, постави вътре две цепеници и зачака, напрегнат като баща пред родилната зала. Бе започнал суеверно да стои далеч от Жозет, когато тя работеше с Аладиновата си лампа. Боеше се, ако седи до нея, да не види как на лицето й се изписват обезсърчение и разочарование. Чакаше неподвижен, спрял на посещаваната от призраци пътека на пирогите. И вкопчен в пренебрежимо малката надежда, която му даваха резултатите от крадливите изследвания на старата дама. Резултати, които полагаше върху предметното стъкло на мисълта си, докато се молеше ключалките да се стопят в пламъка на гения, с който очевидно бе надарена дребната хакерка. Бе отбелязал термините, които Жозет употребяваше, за да означи шестте степени на съпротива на заключените врати във възходящ ред: добри, трудни, упорити, жилави, бетонирани, блиндирани. Някога бе проникнала през блиндираните врати на ФБР, значи имаше надежда. Адамсберг чу шъшкането на терлиците в коридора и стана.

— Ето — обяви Жозет. — Доста беше жилава, но се отвори.

— Казвайте — подкани я Адамсберг.

— Максим Льоклер е викал „Бърза помощ“ преди две години, на 17 август, в 14:40 часа. Вследствие на седем ужилвания от оса имал голям едем на врата и в долната част на лицето. Седем. Лекарят пристигнал след пет минути. Отново дошъл в двайсет часа и му бил още една инжекция. Разполагам с името на лекаря — Венсан Куртен. Позволих си да вляза в неговия сайт.

Адамсберг постави ръце на раменете на Жозет. През дланите си усещаше костите й.

— В последно време животът ми се намира в ръцете на жени вълшебници. Подхвърлят си го като топка и непрекъснато го спасяват от бездната.

— Това неприятно ли ви е? — сериозно попита Жозет.

 

 

Събуди заместника си в два часа през нощта.

— Не ставайте, Данглар. Искам само да ви съобщя нещо.

— Продължавам да спя и ви слушам.

— При смъртта на съдията във вестниците се появиха много снимки. Намерете четири — две в профил, една във фас и една в полупрофил, и поискайте компютърно състаряване на лицето.

— Има отлични рисунки на черепи във всеки добър речник.

— Сериозно е, Данглар, и спешно. На пета снимка, във фас, нека добавят оток на врата и на лицето, все едно че човекът е бил ужилен от оси.

— Щом това ще ви достави удоволствие — каза Данглар примирено.

— Изпратете ми ги веднага щом можете. И не търсете повече липсващи убийства. Имам ги и трите, ще ви изпратя имената на жертвите. Заспивайте, капитане.

— Че аз не съм се събуждал.