Фред Варгас
Ветровете на Нептун (30)

XXX

В един часа през нощта му позвъни Брезийон.

— Господин комисар, в Квебек никога ли не се съобразяват с часовата разлика, когато звънят у нас?

— Какво има? Фавр ли? — попита Адамсберг, който се будеше толкова бързо, колкото и заспиваше, сякаш при него границата между съня и реалността не бе много ясно очертана.

— Не става въпрос за Фавр! — извика Брезийон. — Има това, че скачате в самолета от 16:50. Стягате си багажа и потегляте!

— Самолетът закъде, господин дивизионен комисар? — спокойно се информира Адамсберг.

— Закъде искате да бъде? За Монреал, да му се не види! Току-що говорих с главния суперинтендант Легалите.

— Лалиберте — поправи го Адамсберг.

— Все тая. Станало е убийство и имат нужда от вас. Точка по въпроса. Нямаме избор.

— Съжалявам, не схващам. В жандармерията им не сме се занимавали с убийства, а с генетични отпечатъци. Лалиберте не се сблъсква с убийство за пръв път през живота си.

— Но за пръв път през живота си има нужда от вас.

— Откога парижката бригада се занимава с монреалските убийства?

— Откакто са получили писмо, анонимно, моля ви се, в което пише, че вие сте човекът. Жертвата им е французойка и е свързана с някакъв случай, с който сте се занимавали там. Абе има някаква връзка и сте им необходим.

— Е хубава работа — на свой ред се нервира Адамсберг. — Да ми изпратят доклада си и ще им дам нужната им информация оттук. Няма цял живот да летя насам-натам.

— Точно това му казах на Легалите, представете си. Но нищо не може да се направи. Имат нужда от очите ви. Легалите настоява. Иска да видите жертвата.

— Дума да не става. Имам купища работа. Да ми изпрати досието по случая.

— Чуйте ме добре, Адамсберг. Повтарям, че нямаме избор, нито вие, нито аз. Министерството много е настоявало, за да ни сътрудничат за анализа на ДНК. Не били много навити в началото. Така че сме им длъжници. Тоест няма накъде. Схващате ли? Съгласяваме се възпитано и вие отлитате за Монреал. Обаче съм предупредил Легалите, че няма да сте сам. Взимате и Ретанкур.

— Няма нужда, способен съм да пътувам и без екскурзовод.

— Предполагам. Обаче заминавате с придружител, и толкова.

— Тоест? С ескорт?

— Защо не? Чувам, че сте се затърчали подир някакъв мъртвец.

— Е това вече… — тихо каза Адамсберг.

— Именно. Имам един добър приятел в Страсбург, които ме информира за забежките ви. Бях ви препоръчал да се поснишите, спомняте ли си?

— Отлично си спомням. Значи задачата на Ретанкур ще е да следи какво правя? Заминавам със заповед и под контрол, така ли?

Брезийон смекчи тона си.

— Под закрила ще е по-точно — каза той.

— Причина?

— Не оставям моите хора да пътуват сами.

— Тогава прикачете ми някой друг. Данглар.

— Данглар ще ви замества, докато отсъствате.

— Тогава дайте ми Воазне. Не съм й по сърце на Ретанкур. Отношенията ни са добри, но студени.

— Това е предостатъчно. Ще бъде Ретанкур и никой друг. Тя е многофункционален полицай, който преобразява енергията си, в каквото пожелае.

— Да, известно ми е. От една година насам това се е превърнало в мит.

— Не сега е моментът да спорим и искам да си доспя. Натоварен сте с тази мисия и ще я изпълните. Документите и билетите ще бъдат в Бригадата в тринайсет часа. Лек път. Отхвърлете тази работа и се връщайте.

 

 

Адамсберг остана седнал на леглото си със слушалката в ръка. Беше изумен. Жертвата е французойка и какво от това? Пак е от компетенцията на местната жандармерия. Какво му става на Лалиберте? Да го кара да прекосява Атлантическия океан, за да я види с очите си? Ако става дума за разпознаване, да му изпрати снимки по пощата. На какво си играе? На шефа на гъските?

Адамсберг събуди Данглар, после Ретанкур, за да им каже да бъдат на поста си утре, събота, по нареждане на дивизионния.

 

 

— На какво си играе? — попита той Данглар на другия ден сутринта. — На шефа на гъските? Да не си мисли, че си нямам друга работа, освен да се разкарвам между Франция и Квебек?

— Искрено ви съчувствам — заяви Данглар, който би се чувствал неспособен да преживее още един полет.

— Какво може да означава това? Имате ли някакво предположение, капитане?

— Никакво.

— Очите ми. Какво им е на очите ми?

Данглар замълча. Очите на Адамсберг несъмнено бяха особени. Направени от почти разтопена материя като кафявите водорасли и способни като тях кратко да проблясват на силна светлина.

— С Ретанкур на всичкото отгоре — добави Адамсберг.

— Което може би не е лоша идея. Започвам да мисля, че Ретанкур е изключителна жена. Тя успява да преобрази енерг…

— Знам, Данглар, знам.

Адамсберг въздъхна и седна.

— След като нямам избор, както три пъти ми повтори Брезийон, вие ще трябва да извършите едно спешно проучване вместо мен.

— Кажете.

— Не искам да занимавам майка ми с това, разберете. На нея и без това й е достатъчно тежко.

Данглар присви очи и задъвка края на молива си. Имаше богат опит с несвързаните приказки на комисаря, но притокът на нелепости и резките скокове на мисълта му все повече го безпокояха.

— Вие ще го направите, Данглар. Вас особено ви бива за това.

— За кое?

— Да намерите брат ми.

Данглар отхапа цяло парче от молива си и го задържа между зъбите си. В момента охотно би изпил чаша бяло вино, нищо, че беше девет сутринта. Да намери брат му.

— Къде? — деликатно попита той.

— Нямам представа.

— На гробищата? — промърмори Данглар и изплю парчето в ръката си.

— Какво общо има гробището? — изненадано го погледна Адамсберг.

— Общото е, че вече издирвате един убиец, мъртъв от шестнайсет години. Няма да стане.

Адамсберг разочаровано сведе поглед.

— Вече не сте с мен, Данглар. Не проявявате солидарност.

— Къде не съм с вас? — повиши тон капитанът. — В гробниците?

Адамсберг поклати глава.

— Не проявявате солидарност, Данглар — повтори той. — Обръщате ми гръб, каквото и да ви кажа. Защото сте взели страна. Страната на Другия.

— Това няма нищо общо с Другия.

— А с какво?

— Омръзна ми да търся мъртъвци.

Адамсберг вяло вдигна рамене.

— Толкова по-зле, Данглар. Щом не искате да ми помогнете, ще го направя сам. Трябва да го видя и да поговоря с него.

— И как ще стане това? — процеди Данглар. — Като въртите маси?

— Какви маси?

Капитанът се взря в учудените очи на комисаря.

— Но нали е мъртъв! — извика Данглар. — Мъртъв! Как смятате да организирате срещата?

Адамсберг замръзна на място. Светлината по лицето му помръкна като на свечеряване.

— Мъртъв? — повтори той тихо — Откъде знаете?

— Как, нали вие ми казахте! Че сте изгубили брат си. Че се е самоубил след онзи случай.

Адамсберг се отпусна на стола си и пое дълбоко дъх.

— Господи, приятелю, акъла ми изкарахте. Помислих, че сте чули нещо. Изгубих брат си, да, преди близо трийсет години. Той замина някъде и повече не го видях. Но все още е жив. И трябва да го видя. Няма да въртим маси, Данглар, а дискове. Ще го търсите в мрежата — Мексико, САЩ, Куба, там някъде. Пътува, обикаля градовете, сменя професиите, поне в началото беше така.

Комисарят рисуваше с пръст криви линии по масата, като ръката му следваше скитническия път на брат му. Продължи да говори с мъка.

— Преди двайсет и пет години беше ключар в щата Чихуахуа, близо до границата със Съединените щати. Продавал е кафе, домакински съдове, бельо, мексиканска ракия, четки за дрехи. И портрети, които рисуваше по площадите. Чудесен портретист е.

— Искрено съжалявам, господин комисар — каза Данглар. — Бях разбрал съвсем друго. Говорехте за него като за изчезнал от света.

— Той наистина изчезна от света.

— Нямате ли по-точни сведения, по-скорошни?

— С майка ми избягваме темата. Но преди четири години на село попаднах на една пощенска картичка, която й бе изпратил от Пуерто Рико. Това е последната следа, с която разполагам.

Данглар си записа нещо на лист хартия.

— Пълното му име? — попита той.

— Рафаел Феликс Франк Адамсберг.

— Рождена дата, място на раждане, родители, образование, интереси?

Адамсберг му даде исканите данни.

— Ще го направите ли, Данглар? Ще го потърсите ли?

— Да — изръмжа Данглар, който се ядосваше, че е погребал Рафаел преждевременно. — Поне ще опитам. Но с работата, която се е натрупала, имаме други приоритети.

— Вече става спешно. Реката отнесе дигите, нали ви казах.

— Има и други спешни неща — промърмори капитанът. — Освен това сме събота.

 

 

Комисарят откри Ретанкур при отново блокиралата копирна машина, която тя се опитваше да поправи по своя си начин. Уведоми я за мисията им и за часа на отлитането. Заповедта на Брезийон все пак я озадачи. Тя разпусна късата си конска опашка и отново я върза с машинален жест, колкото да спре за малко времето, да размисли. Значи и тя можеше да бъде изненадана.

— Не разбирам — каза тя. — Какво става?

— Не знам, Ретанкур, но заминаваме. Там имат нужда от очите ми. Съжалявам, че дивизионният ви натресе тази задача. Да ме охранявате — уточни той.

 

 

Половин час преди отлитането Адамсберг седеше в залата на заминаващите, мълчаливо настанен до своя рус и солиден лейтенант, когато видя да се появява Данглар в компанията на двама охранители от летището. Капитанът имаше уморен вид и дишаше тежко. Явно бе тичал. Адамсберг за нищо на света не би повярвал, че това е възможно.

— Тези момчета щяха да ме побъркат — каза той, като посочи пазителите си. — Не искаха да ме пуснат. Ето — добави той, като подаде на Адамсберг един плик. — И на добър час.

Адамсберг дори не успя да му благодари — пазачите незабавно го отведоха. Разгледа кафявия плик в ръката си.

— Няма ли да го отворите? — попита Ретанкур. — Изглежда спешно.

— Спешно е. Но се колебая.

С несигурна ръка Адамсберг отвори плика. Вътре имаше един адрес в Детройт и една професия — шофьор на такси. Данглар бе добавил и снимка, свалена от сайт с портретисти. Комисарят се вгледа в лицето, което не бе виждал от трийсет години.

— Това вие ли сте? — попита Ретанкур.

— Брат ми — тихо отвърна Адамсберг.

Който все така приличаше на него. Адрес, професия, снимка. Данглар беше свръхнадарен издирвач на изчезнали лица, но сигурно бе работил като вол; за да постигне този резултат за по-малко от седем часа. Адамсберг потръпна и затвори плика.