Крум Григоров
Пуйо зелника

Заесени ли се и падне първата слана, ние наобикаляме печката. Палнем клечорляк, събран и довлечен от мама, понагреем ръцете си, а по гърбовете ни лазят студени тръпки. Лицата на всички са загрижени. Най-много се тюхка мама. Тя ни поглежда скръбно и въздиша:

— Пущинчето му и време. Много отрано захвана студът.

Като ни понапичаше сиромашкото лято, размърдвахме се отново като буболечки. Мама се щураше по двора, ишкаше кокошките или се зарамваше с торба жито и го занасяше на воденицата. Ние пък с брат ми вземахме секира и търнокоп и подбирахме към гората да вадим окапали пънове. Обикновено ходехме по чуждите кории, защото нямахме наша. Облъхваше ни мирис на загнила шума.

— Що ни трябва да се мъчим — казваше брат ми. — Събори две-три дъбици и ще напълним колата.

Ала не смеехме да пипнем сурово дърво. Разравяхме с крака шумата и като зърнехме някой пън, по-щастливи от нас нямаше. Издигах търнокопа, окопавах наоколо и оголвах корените. Брат ми замахваше със секирата и ги отсичаше. Мъка изпитвахме с главния корен. Сякаш кол бе забит дълбоко в земята. Чукахме с брадвата оттук-оттам. Опреше ли ни се, помагаха ни камъните. Избирахме някой едър гранитен къс, колкото да го повдигнем, и бухвахме с него пъна. Ха веднъж, ха втори, ха трети път и пънът се разклащаше. Случваше ли се голям, с едри корени, въртяхме се около него с часове и кога го изкопавахме, зевваше отдолу такава широка яма, сякаш кладенец бяхме дълбали. Към обед идваше мама с колата, натоварвахме пъновете и ги закарвахме у дома.

Но щом се заснежи Хайдушки камък, с пъновете се свършваше. По нас в планината пада такъв сняг, че нищо не остава. Тогава почваше теглото. Над частните кории под Хайдушки камък беше селската кория. Дъбът там редееше, имаше повече бук и габър. Идваха хора и от други села, насичаха пърнари и ги замъкваха с коне, магарета или волски коли. И ние веднъж решихме да наберем дърва в селската гора. Ала горският не излизаше от главата ни. От никого не се плашеха толкова нашенци, колкото от Пуйо Зелника. Той беше прехвърлил петдесетте, мустакат, с големи вежди над пъстрите очи. Зелените си дрехи, окъсани от провирането през шубраците, не сваляше никога, за да ги закърпят, а ги носеше нарочно, да всява страх у хората. Видят ли го да се задава, овчарчетата замръзваха на местата си. Някое изпускаше захапаното парче хляб, а ония, които по-скоро се свестяваха от вцепенението, побягваха. И отведнъж всичко занемява. Дори и птичка не ще чуеш да чурулика, щом Зелника е из тоя край. Наричаха го царя на горите. А да те хване, че береш дърва без позволително, по-добре да си потънал вдън земя, да са те хвърлили в някоя пропаст, но насреща му не излизай. Често пъти го виждахме с пушка през рамо да крачи гордо като турско заптие след някой селянин.

Дълго се колебахме с мама да тръгваме, но пред мисълта, че нямахме клечка в одаята и трябваше да зъзнем, не устояхме. Пък и времето бе такова едно, че може и да не се катери горския насам. Но, види се, нямахме късмет. Разпрегнахме добичетата на една поляна сред гората, нарязах кое-що, избрах букови пърнари, мама ги замъкна един по един към шейната и ги натоварихме. Тъкмо ги завързах и някак ми бе поолекнало, че не ни зърна човешко око, ето ти отдолу като хищник, кога дебне плячката си, на бялата снежна пелена се открои зелената фигура на Пуйо Зелника. Бях се постоплил от напъването, снегът се топеше в почервенелите ми ръце и отведнъж усетих такава студенина, сякаш треска ме разтресе. Секирчето ми падна от ръката и краката ми отмаляха. В миг погледнах мама. Съсухреното й лице бе толкова побеляло, че се сливаше с околния сняг. Пуйо Зелника пристъпваше бавно и тихо насам, така че едва би издържал човек на кръвнишкия му поглед. Тоя поглед грабна и изцеди всичките ни сили. Зелника откачи пушката от рамото и я метна сръчно в другата ръка. Светна малко огънче и изведнъж гърмежът закова всичко живо. Добичетата, които изпървом не бяха го видели, потръпнаха.

— Дърва, а? Гората ще разсипете… А имате ли позволително?! — едва дочух властния му глас.

Какво ти позволително. Нямахме пет пари брашно да си купим, та позволително ли…

Ние мълчахме като занемели, а Зелника ме хвана за врата, вдигна ме като перушинка и ме захвърли в снега, където заорах с нос. Мама изписка, той я блъсна с приклада и тя се строполи досами колата.

— Вие сте против държавата, свини недни — викаше Зелника, та гласът му цепеше глухата гора. — Не се подчинявате на закона. Ще ви разсипя, хей! Събирайте си ума в главата! — И взе да запряга говедата.

Едва се посвестихме. Станах и се отърсих от снега, а мама, клатейки се едно от студ, друго от страх, се замоли и заплака:

— Брей, брате Пуйо. Недей да си такъв човек. Нали и ти имаш деца, бре. И те искат да се греят. Ще гледаме да вземем и позволително. Изпреда ли вълната на Черкезката, ще го платим и това пущинче, опустяло макар…

Ала Зелника не чуваше. Той впрегна кравите и ме бутна:

— Води напред!… Ще ви карам в общината.

И ни закара. Не можахме да платим глобата, та секирата и оглавниците останаха там. Цяла зима мръзнахме.

Като поотраснах, отидох веднъж в общината да ми дадат свидетелство за местност. Пуйо Зелника със зелените дрехи, като ме видя, скръцна със зъби и рече:

— Няма, момче, на противодържавни не даваме свидетелства.

И кметът не ми издаде.