Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1978 (Пълни авторски права)
- Форма
- Разказ
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Крум Григоров
Заглавие: Разкази за Кунето
Издание: първо
Издател: Държавно издателство „Отечество“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1978
Тип: разкази
Националност: българска
Печатница: ДПК „Димитър Благоев“
Излязла от печат: януари 1978 г.
Редактор: Цветан Пешев
Художествен редактор: Йова Чолакова
Технически редактор: Петър Стефанов
Художник: Тодор Кръстев
Коректор: Мина Дончева; Христина Денкова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15075
История
- —Добавяне
Край нас бълболи поток. Бреговете му са ушумени с кленови храсти. Сред тях стърчи по някой габър, а по-надолу са навели клони две елешки.
Събудя ли се нощем през лятото, дочувам:
— Спиии, спииии, чурулик… Майка ми казва, че славеят пее на децата, за да им е по-сладък сънят.
Веднъж тъкмо се бях залутал край потока, за да бера цветя, и една птичка изпърполи край мене.
— Дядо — викнах аз, — ела да я видиш.
Дядо, който почистваше наблизо камъните и събираше клечките по ливадката, за да расте тревата, поглади мустаците си и ме погледна присмехулно:
— Ами че това е славеят…
— Славеят ли? — зачудих се аз. — Такава мъничка птичка, пък така сладко да пее.
— То и ягодата, и лешникът са малки — отвърна дядо, — но са вкусни.
А един ден се случи нещо съвсем неочаквано. Ястреб бе подгонил едно славейче и къде да се скрие сиромашкото — току се вмъкна през отворения прозорец в стаята ни. Баба притвори и с една гранка прогони хищника. А славейчето ха тук, ха там, не знаеше къде да се мушне. Влезе баба и го уловихме. Аз гледах кафеникавата му перушина, следях подвижните му, мънички като ситни мъниста очи.
Като се прибра дядо, рече ми:
— Стига ти. Понарадва се на птичката, сега да я пуснем. Тя не обича да я мачкат децата.
Но аз ревнах що глас ми държи:
— Искам да си е при мене.
— Ще стане някоя беля — предупреди дядо.
И не щеш ли през нощта, както бяхме го сложили в едно кошниче да си преспи, набарала го отнякъде котката и го налапала. Добре че дядо е ранобуден и дочул писъците. Едвам го отървал. Пуснахме птичката, а дядо каза дълбокомислено:
— Казах ли ви. Дори да не бе нападнала котката славейчето, само щеше да умре. То иска да си живее на свобода.
И все пак не бях доволен от тия думи. Аз исках да привлечем някак повече птички край нас. Да надойдат и тия, дето бяха в близката гора. Дядо ме погледна под око и като ме прихвана леко за брадичката, попита:
— Много ли ти се ще да имаш повече птички?
— Много — отвърнах му.
— Тогава ще измислим нещо. Но и ти ще помагаш. Ха ела под навеса да съберем дъсчици. Ще направим къщички за птичките. Ще оставим по една дупка да си влизат и излизат. А отпред ще им слагаме храна.
Започна той да реже дъсчиците и да ги сковава. Аз принасях ту пирони, ту четка и боя, за да станат по-хубави. С една стълба ги накачихме по клоните на габърите и елешките.
— Сега да се махнем оттук — каза дядо. — Да не ги плашим.
Бях готов да изпълня всички поръчки, само и само да се насъберат повече птички.
След някой ден, тъкмо се измих на потока, гледам, от една къщичка измулва глава папуняк с качулка. И с много дълга човка. Измъкна се, кацна на покривчето и започна: „Пу-пу-пу, пу-пу-пу“… Беше в разкошна жълтеникава пелерина с бели и черни пребири.
— Дядо — затичах аз, — папуняк се заселил в една от къщичките.
— Ще се засели, я — отвърна той… — И какви още ще надойдат…
Ето ги и синигери, и дроздове, и косове, и стърчиопашки, че и кукувица кукна един ден. Тя си бе избрала къщичката с най-широкия отвор, че бе доста големичка.
— Любувай им се — пощипна ме дядо. — Щом са твои къщичките, и птичките са твои.
Аз като че станах най-богатото дете на света. Толкова много птички не вярвах да има някой. Цял ден се въртях край потока, миех се, градях си воденички, а птичките ми чуруликаха и ме веселяха. Най-приятно ми беше, когато някоя кацнеше наблизо, поклащаше се, окъпваше се в бистрата вода или си глътнеше някоя и друга капка с човката.
Като ме позакачаше дядо, аз от благодарност се мятвах на рамото му и го целувах по сбръченото лице.
Есента птичките взеха да напускат нашия поток. Понатъжих се. Ала дядо ме успокои:
— Така е то. Пойните птици са и прелетни. Сега отиват да зимуват в топлите страни. Ще ги чакаме рано напролет като скъпи гости…