Валентин Катаев
Късчета живот или Вълшебният рог на Оберон (93)

Рибено масло

Ние живеехме в голямата рентабилна къща на Голденгорн, на улица „Канатна“, на втория етаж, или както обичаше да се изразява леля, в „белетажа“, и прозорците ни гледаха към Куликово поле, над което вятърът постоянно носеше облаци прах.

Срещу нашата къща се намираше голямо железопътно депо, през чиито широки врати излизаха малки, почти като играчки, парни локомотивчета на болшефонтанската железница. От сутрин до вечер покрай нас минаваха влакове за вилите и прозорците ни дрънчаха. Вероятно затова нашата голяма квартира, с всичките удобства, на „белетажа“ струваше евтино.

През нашите прозорци видях революцията в 1905 година: прибежките на доброволци със стари балтони, с автомати в ръце, видях казашки разезди от 6-и донски полк, а веднъж видях черна като облак тълпа от черносотници, пресичащи Куликово поле по диагонал от площад „Привокзални“ до ъгъла на „Пироговска“, където беше къщата на Голденгорн.

Когато тълпата в страшно мълчание се приближи до нашата къща, аз видях в тънка позлатена рамка литографиран портрет на императора със синя лента през рамо. Носеха го двама сърдити старци, облечени в търговски поддьовки.

В следващия миг тълпата се разбърка, закрещя и се юрна към къщата на Голденгорн. Там в сутерена имаше бакалничка, където винаги купувахме газ, захар, макарони, олио. Бакалничката беше на евреина Коган. Към прозореца на сутерена полетяха камъни: в миг бакалничката беше унищожена и после още дълго време на тротоара блестяха парчета стъкло и се търкаляха различни бакалски стоки: разсипан чай, локви газ, смачкани цигарени кутии, пачка махорка „Тройка“ и тютюн „Бр. Асмолови“, карамели „Бр. Крахмалникови“ в цветни хартиени обвивки.

Сред запустялата улица, на фона на зимните кълба прах, които се виеха над Куликово поле, това беше ужасно.

Никой не си позволи да се докосне до бакалската стока, разсипана, разхвърляна по цялата улица. Дори босяците от предградието Романовка — горкиевски типове с окъсани ризи, зли като дяволи, с червени от студа боси крака, когато минаваха край разбитата бакалница, се стараеха да са по-далече от съблазнителните неща, които така лесно и безопасно можеха да присвоят.

Дори уличните момчета от „Новорибна“, водени от любопитство, се вмъкваха в разбитата бакалничка през откачената от пантите врата, но никой от тях не взе нито един бонбон, не отчупи ни парченце от купчините евтина бяла халва, залята с вонящо сусамено масло и изпопадала под счупения тезгях редом с медните блюда на смачканите везни.

През счупените стъкла на сутеренните прозорци духаше прашен, студен ноемврийски вятър и в разгромената бакалничка сред хаоса и счупените парчета се въртяха долетелите тук от улицата акациеви шушулки и откъснати листа от див кестен.

И аз, със замряло от страх сърце, слязох по нащърбените стъпала и се разходих из бакалничката на Коган, а под краката ми хрускаше ориз, орехи, счупени съдове.

За щастие Коган, заедно със семейството си, с жена си, с черна шапка и дантелени ръкавици без пръсти, и четирите рижи деца с лунички по бузите и бледолилави от страх устни, две момчета с бели чорапи и две момичета с малки дантелени шапчици, и старата им баба с крив нос и тресяща се глава, успели да се скрият в жилището на наематели християни, където на перваза на прозореца с лице към Куликово поле били наредени икони и запалени кандила, които пазели християнските квартири от нахлуването на погромаджиите.

Видях на пода на бакалницата сред разпръснатите медни монети, получени при търговията, сукненото бомбе на господин Коган, стъпкано и сплескано от ботушите на шайкаджиите от „Съюза на руския народ“.

 

 

… В тези минути светът около мене беше страшен…

 

 

Той продължаваше да бъде страшен и после, особено в деня, когато татко се прибирал вкъщи с файтон и придържал до краката си железен сгъваем детски креват, купен за Женя, тъй като той вече израсна и старото креватче му беше малко… И изведнъж срещу файтона откъм ъгъла на „Пироговска“ изскочил червен автомобил, или както тогава бе прието да се казва „самодвижещ се екипаж“; файтонджийският кон се подплашил, изправил се на задните крака; файтонът се качил на тротоара, чукнал се о чугунения праг на една порта: татко заедно с кревата паднал от файтона, като се закачил за стъпалото и известно време конят го влачил по тротоара, а той се опитал с едната ръка да удържа стоварилия се върху него железен креват, а с другата се опирал по плочите на тротоара, пък аз в това време си играех около къщи и видях как кожата се свлича от окървавената му длан и от раната на челото му капе кръв.

А червеният автомобил с меден клаксон, извит като рог, и с шофьор в шуба, обърната с кучешката козина навън, с някакви специални страшни шофьорски очила, закрили наполовина ядосаното му лице, пускаше кълба вонлив бензинов дим и сякаш стреляше около себе си с мотора, носеше се по улицата, подскачаше по неравностите и довеждаше до ужас и ярост минувачите, които размахваха след него бастуни и юмруци с викове:

— Кога ще се тури край на това безобразие? Къде гледа полицията! Време е да се забрани на тия смръдльовци да се появяват из градските улици, да плашат конете и осакатяват жителите!

Тогава в нашия град имаше три или четири автомобила и те се възприемаха от обществото като дяволска съблазън, като изчадие на ада, едва ли не като първи признаци на края на света, на второто пришествие.

За щастие всичко мина благополучно и татко се отърва само с малки рани и с уплаха, от която побелялото му лице с разрошена брада конвулсивно потрепваше.

 

 

Не мога да ви опиша колко ми беше жал за татко, когато с помощта на вратаря мъкнеше сгънатия детски железен креват по мраморната стълба към нашия „белетаж“.

Още по-силно чувство от тоя род изпитах по-късно, когато известно време живяхме в Гладковското сиропиталище при един татков познат — свещеник, докато чакахме да довършат нашата квартира в кооперативния дом на улица „Пироговска“.

Гладковското сиропиталище беше обкръжено с висока каменна ограда и нощем в двора отвързваха зло куче.

Татко бе на учителски съвет и се върна късно, когато кучето стоеше вече отвързано. Беше необикновено ясна студена нощ с резки сенки на вече оголелите дървета, като че нарисувани с въглен по белите стени на сиропиталищната пристройка с всичките си подробности, с всяко свое и най-малко клонче. Татко влезе през портичката и изведнъж срещу него се затъркаля черната сянка на лошото куче, което го нападна, събори го на земята и почна да го хапе.

Дотича вратарят, едва отпъди кучето и го върза. Татко влезе с разкъсано палто, окървавен и леля веднага започна да го съблича, като режеше с ножица окървавения ръкав на ризата, а татко се бе облегнал в креслото и аз виждах по бялото му тяло дълбоки синьо-червени следи от кучешките зъби и рани, от които течеше кръв.

Гранатово сиропиталищно кандило гореше пред иконата, навън сияеше синя лунна нощ, светлината на свещите играеше и хвърляше върху стената грамадни подвижни сенки, а в емайлирания леген се плискаше кърваво розова вода с парчета памук и марля и аз, ридаейки, прегръщах татковите колене и с ужас и отчаяние повтарях:

— Татенце, татенце, мило, скъпо татенце. — И сърцето ми се късаше от обич към този мой скъп, близък, любим човек.

Струваше ми се, че татко ей сега, пред очите ми ще умре, или ще побеснее, защото кучето може да е било бясно.

Женя стоеше на колене до татко заедно с мене и бързо-бързо се кръстеше и сълзи течаха от възпалените му кехлибарени очи.

Но всичко мина много по-бързо, отколкото можехме да си представим. Само след половин час, с полети с черен йод рани, превързани със стерилен бинт, който така целебно и успокоително миришеше на аптека, измит, с вчесани мокри коси, в чисто бельо и домашно сако, татко вече пиеше чай и дори се усмихваше.

Това произшествие ми нанесе такава дълбока душевна рана, че и досега чувствувам някаква безумна, с нищо несравнима сърдечна болка само като си спомня лунната ноемврийска нощ, рязката черна сянка на спусналото се куче, трепкащата червена светлина на свещта в чуждата стая и стерилните бинтове върху голата ръка на татко. И ми хрумна една мисъл — смътна догадка — какво ли е изпитвал по-късно татко през онези две години, докато бях на фронта, в очакване на писма от мен, които през цялото време така рядко и насила пишех, как вероятно не му е излизала от главата мисълта, че всеки миг може да ме убие куршум или снаряд и аз — неговият син, неговата плът и кръв да падна окървавен на земята.

 

 

… В една приблизително такава лунна нощ дойде известието, че в Киев е убит Столипин и тия две събития — кучето, изпохапало татко, и убитият с автомат в черния дроб, в киевския театър пред очите на самия император Столипин, висш придворен с извезан мундир — се свързаха у мене с някаква трудно поддаваща се на обяснение представа за тъмната чужда стая и гранатовата светлина на сиропиталищното кандило…

До дома на Голденгорн се намираше гърбът на щаба на Киевското военно окръжие — висока каменна стена, зад която сякаш се криеха всички военни тайни, и тая стена гледаше към пусто място, обрасло с бурени. Тук дори денем беше зловещо, а нощем ми се струваше, че в пущинака стават някакви престъпления, някакви опасни истории и зимният вятър свири като разбойник.

Веднъж научихме, че на това пусто място се е застрелял войник, застанал на пост до задните, винаги затворени порти на щаба, до една будка, боядисана на ивици, където висеше жълт кожух от щавени овчи кожи за постовия.

Видях мястото, където се беше застрелял часовоят: там имаше малка дупка, направена в пръстта от тила му, напълнена с червено-кафява течност, която още не беше изсъхнала. Беше се застрелял така, както обикновено по това време се самоубиваха войниците и юнкерите: събул ботушите, за да може с палеца на босия си крак да натисне спусъка на пушката с поставено в устата дуло.

После дълго ми се присънваше тоя войник с остригана руса глава и дълъг врат, големият пръст на босия му крак изглеждаше като восъчен, а белите очи под светли като житен клас вежди — пълни с предсмъртна мъка.

 

 

… пак там в гниещия буренак намерих веднъж старо почерняло петаче, сякаш покрито с лишей, за което като че ли някъде и някога бях писал. Струваше ми се, че върху петачето имаше следи от тъмни пороци…

Вечерите бяха черни, страшни. Носеха се слухове за убийства, грабежи, нападения на квартири. Говореха за някакви „черни гарвани“, които нападали минувачите. „Черни гарвани“ ми се привиждаха зад всеки ъгъл, на всяко незастроено, празно място. Понякога татко минаваше вечер през Куликово поле, като отиваше за столичните вестници на гарата. Молех го да не ходи, страхувах се, че ще го убият „черните гарвани“. Но той храбро се подсмихваше, излизаше в непрогледна нощ и скоро се връщане. Ние познавахме продължителното му звънене, но за всеки случай питахме през вратата, без да махаме синджира:

— Кой е?

И винаги получавахме един и същ отговор:

— Черните гарвани с орехи.

Беше татко, който, освен петербургски вестници, стърчащи от джоба на зимното му палто, донасяше и някакви лакомства, най-често печени, още горещи лешници в книжна кесийка или много тънки резенчета сушени плодове от сладкарницата на Амбатело. Сушените плодове винаги бяха в кесийка от много тънка хартия. Можеше да я надуеш и после силно да я удариш. Чуваше се голям пукот.

По-рано в нашия град нямаше синджири на вратите. Сега ги имаше във всяка къща. В това също виждах нещо зловещо.

 

 

… Обаче не всичко беше зловещо и страшно през тая есен и зима около къщата на Голденгорн срещу Куликово поле…

 

 

Настъпи зимата, падна сняг, побеля Куликово поле. Хванаха студове. Зад гарата сред светлосините стълбове пара от локомотивите сияеше ледена вечерна зарица, в чийто студен въздух така ясно и силно звучаха свирките на парните локомотиви, и така бледо, прекрасно светеха звездите на електрическите фенери по гарата, зелените и рубинените светлинки на семафорите.

След Коледа, Нова година и Богоявление по къщите тръгваха клисарите и свещеникът на Ботаническата църква с лилава кадифена твърда калимавка, разширяваща се горе, изпод която върху раменете му падаха кафяви, добре вчесани къдри; той топеше китка в сребърен съд със светена вода — съд подобен на паница за супа, — който дяконът държеше пред него, и със силен замах ръсеше наляво и надясно, като минаваше по всички стаи на жилището ни, включително и в кухнята, където изпръсканата готвачка неудържимо се кръстеше, ловеше ръката на попа в движение и я целуваше…

 

 

… сирница — тогава в малки чугунени тиганчета на печката цвърчеше разтопено масло, с което готвачката смазваше тези нажежени тиганчета с помощта на връзка пера или просто с кокоше перце…

 

 

Кристалните плетеници на богоявленския мраз по прозорците се белееха, като че бяха от цинк. По балконите стинеха, изпускаха пара на студа паници с кисел от боровинки — ярък като залязващото зад гарата януарско слънце — и ти се струваше, че тъкмо той изпускаше тая изключително прозрачна и ярка боровинкова светлина на зимата, която си отиваше.

После идеше сирната неделя, в кухнята печаха блини. Непрозрачен, гъст дим на изгоряло краве масло изпълняше цялото жилище.

 

 

… Усещахме дразнене в гърлото… очите сълзяха…

 

 

Ние не празнувахме Сирната неделя всяка година, а само по някакъв повод. Тая година от Санкт Петербург пристигна мой братовчед, син на покойния брат на татко Николай Василиевич, студент абсолвент във Военномедицинска академия, „почти новоизлюпен военен лекар“, — весел, остроумен, жизнерадостен млад мъж с черни мустачки и пенсне с черна лента, сложена зад ухото, когото наричахме просто Вася. В него имаше нещо мило френско, сполучливо смесено с руско, военно-студентско и заедно с това столично, петербургско. Майката на Вася, вдовицата на татковия покоен брат чичо Коля, моята леля, беше швейцарска французойка от Вьове, била е гувернантка в някакво богато руско семейство в Крим, където се запознала и омъжила за чичо Коля — много банален случай. Като станала православна, тя приела името Зинаида Емануиловна и бързо се приспособила към руския начин на живот — макар че си беше запазила живия, кипящ, пресметлив френски характер, — но не се научи правилно да говори руски и произнасяше, например, вместо домати, тамати, запази си френското „р“ в произношението, което заедно с шапчицата, рижите букли на перуката, чуждестранното пенсне с пружинка и карирана шотландска пелерина много разсмиваше търговките в стария пазар, където Зинаида Емануиловна ежедневно лично отиваше за продукти, защото нямаше доверие на готвачката, и усърдно се пазареше на развален руско-украински език, което правеше не от скъперничество, а поради своята швейцарска природа, свикнала на разумни разходи.

Тя беше прекрасна жена, народила куп руски деца, нежна и разумна майка, добра домакиня и благоговееше пред съпруга си руснак, статски съветник, преподавател в духовната семинария, с малко раздвоена представителна брада, през която на шията му се виждаше червеният емайл и златото на ордена свети Станислав, и който, въпреки че пушеше дебели пури и си пийваше, никога не губеше достойнството си.

Вася беше най-големият й син, Саша — най-малкият. Имаше и голяма дъщеря, красавицата Надя, омъжена за петербургски военен лекар рентгенолог, и още една дъщеря Зина, също красавица със светло лице и черни гъсти вежди. А най-малката й дъщеря Леля на единадесет години умря от костна туберкулоза.

Вдовството на Зинаида Емануиловна минаваше в дейни грижи за издръжката на децата, в постоянни разправии за увеличаване на пенсията и за някаква „емеритура“^[1], дума която произнасяше по френски маниер, също както и друга една дума — „консистория“^[2]. Тия две думи тя произнасяше с такова страхопочитание и надежда, сякаш това бе най-малкото сенат или държавен съвет. А за човек в нейното положение това беше естествено, защото от консисторията до известна степен зависеше и пенсията и емеритурата, тоест единствените средства, с които семейството преживяваше.

 

 

… един ден красавицата Надя с мъжа си лекар, и новородената си дъщеря Алочка мина през Одеса на път от Петербург за Далечния Изток. Спомням си черния калпак на Надиния мъж, спомням си малкото момиченце в красиви дантелени пелени и помня още как ходихме да ги изпращаме на пристанището, защото трябваше да заминат с парахода на доброволния флот „Гамбов“ за Владивосток, а оттам за Хабаровск. Военният оркестър свиреше „По върховете на Манджурия“ и „Тъга по родината“ и аз видях тясната каюта с кръгъл илюминатор, претъпкана със скъпи петербургски куфари и кутии за шапки, и сред целия тоя безпорядък — малко момиченце в пелени. Отиваха на Руско-японската война и беше тъжно и страшно. И небето беше такова едно сиво…

 

 

Вася се появи в своя военномедицински офицерски шинел, но все още с пагони на нисш чин, макар че носеше офицерска сабя на тесен сребърен ремък през рамо. Окачи шинела и сабята на закачалката, а фуражката сложи на масичката под огледалото и весело оправи зеления си сюртук с два реда сребърни „военномедицински“ копчета, който стоеше изключително добре на стройната му фигура с тънка талия. От него веднага лъхна на брилянтин, на бръснарница, на влажен предпролетен студен въздух. Димът от блини, който излизаше от кухнята, предизвика сълзи в красивите черни и весели очи на Вася, с пенсне в черни рамки, и иронично усмихнат, той ги избърса с добре изгладената си носна кърпичка, която извади от задния джоб на сюртука си.

С Вася дойдоха и останалите наши братовчеди, начело с милата Зинаида Емануиловна с нейната карирана овехтяла пелерина с триъгълна качулка, която й придаваше нещо чуждоземно, швейцарско.

 

 

… От нея винаги незримо се излъчваше нещо швейцарско: Женевското езеро, назъбените снежни планини на „Дан дю Миди“, крилати платноходки, Шильонският замък…

 

 

Гостите изпълниха с весела глъчка всички стаи на жилището ни, потънало в кълба горчив дим от блини.

Герой на деня беше Вася, който тия дни отиваше в Хабаровск да заеме открилото се вакантно място на военен лекар, така че, всъщност, той беше вече офицер; в Хабаровск трябваше да го произведат в първия офицерски чин. Японската война беше вече свършила, но Далечният Изток, където бе заминала Надя с мъжа си, а сега отиваше Вася, още ни се струваше театър на военни действия, което засилваше общия интерес и любов към Вася.

Малкият Женя не се отделяше от него, хванал се с пухкавата си ръчичка за маншета на военния му сюртук, той го мъкнеше към пианото и го молеше: „Вася, швили кекок!“ — което значеше: „Вася, свири кейкуок!“.

Вася повъртя плетената седалка, която изскърца с железния си винт, седна до пианото, пооправи пенснето си, с изящен жест отметна встрани долния край на сюртука си с пагони на военен лекар и натисна педала с крак, обут в тесни панталони с червен кант; вдигна ръце, готов да удари по клавишите, но изведнъж се отказа и обърна към нас, заобиколилите го момчета — към Женка, Саша и към мене — лице с черни като пиявици вежди, събрани на върха на носа от прищипването на неговото столично пенсне.

— А вие, етиопци, пихте ли вече рибено масло? — зловещо попита той.

Аз и Саша изстинахме, защото се надявахме, че в общата суетня около сирница рибеното масло, което мразехме и от което ни се гадеше, ще ни се размине. Женка пък, колкото и да е странно, много обичаше рибеното масло и го пиеше с удоволствие, след което дори се облизваше.

— А не, мои млади пациенти, няма да се отървете от рибеното масло. Няма го майстора!

И ние най-покорно насядахме един до друг на столове, защото ни стана ясно, че рибеното масло няма да ни се размине. Вася донесе от кухнята бутилката с отвратителната жълта течност, извади от бюфета сребърна супена лъжица, която само с вида и блясъка си предизвикваше у мене отвращение по-силно, отколкото самото рибено масло, извади тапата, обвита в намаслена хартия, наля прозрачно тежката гнусна течност в лъжицата, блеснала в опитните му ръце още по-отвратително, дойде до мене, стисна ме с колене, та да не избягам, заповяда ми да си отворя устата и ме накара да изпия пълна лъжица рибено масло; същото, с грубата сръчност на военен хирург, той направи и със Саша, на който дори ушите побеляха от погнуса, а Женка с явно удоволствие изпи рибеното масло и се облиза.

И чак след това Вася, като ни даде да хапнем по парченце чер войнишки хляб със сельодка, седна на пианото и весело изсвири кейкуок, матчиш, а също много популярната след Руско-японската война песен „Китайката“.

 

 

„… А горкият ранен тежко, паднал във японски плен. Влюбил се в девойка смугла — кита-кита-кита-кита — във китайка…“ — и т.н.

 

 

Това веднага внесе вкъщи безгрижно веселие. В дима хората се движеха като сенки, очите им сълзяха; на масата съблазнително се мяркаха допълненията към блините: настъргано швейцарско сирене, паничка с разтопено краве масло, друга паница със сметана, очистена сельодка със седефени разрязани надлъж бузи, червен хайвер и много солена червена пъстърва от река Амур, която започнаха да продават след войната. Червеният хайвер и пъстървата струваха много евтино и в по-бедните къщи заменяха черния хайвер и сьомгата, които ние никога не купувахме: твърде скъпо бе за нас!

Затова пък татко купи дребна пушена риба в плетена кутийка от лико. Това бяха съблазнително-златисти пушени рибки, най-голямата прелест на които бе в това, че преди сервирането трябваше да се залеят със спирт и запалят: когато спиртът догаряше с жълтеникавосин пламък, кожичката на рибките се смъкваше много лесно — от само себе си! — и татко изключително ловко извършваше тая операция, като оголваше ароматно-опушеното и много вкусно възсухичко рибешко месце, от което мъчно можеше да се откажеш, както от семките.

Така че към пушека от блините се прибавяше вълшебната миризма на горящия спирт, топлият аромат от пушените рибки и това, заедно с „Китайката“ и посивелия доста слегнат сняг на Куликово поле, което се виждаше през прозореца, представляваше всъщност празника, наречен Сирница.

Когато внасяха в трапезарията високи купчини димящи блини, всяка поотделно подобна на лунната повърхност — с кратери, и по изключение татко наливаше на Вася в ръбеста чаша водка от предназначената за гости каничка, а Вася гаврътваше водката със столичен военномедицински шик в червенеещата се под черните мустачки уста, и ние започвахме да навиваме на вилиците тантелените блини, като ги топяхме ту в разтопеното масло, ту в прохладната сметана и ги мажехме с едрия червен хайвер, чиито топчета така вкусно се пукаха между зъбите и изпускаха лепкавата течност от зародишите на пъстървата, а зимните прозорци постепенно се синееха и неуловимо предвещаваха близката пролет, тогава ние запалвахме лампата и татко виртуозно смъкваше кожата на пушените рибки, в душата наставаше празник — беше хубаво, весело и радостно от това, че две роднински семейства са така задружни, макар да живеят в два противоположни края на града, че така се обичат помежду си и това чувство бе изпълнило душите ни, и леля от все сърце се целуваше с французойката Зинаида Емануиловна, която бе станала дотолкова рускиня, че дори беше свикнала с блините, от които по тъмните й мустачки белееха следи от сметана, и тя казваше с резкия глас на обучен папагал комплименти за лелините блини:

— Хубав блини! Ах! Много хубав! Истински, както у нас казват, креп-дантел! Тънка като дантела!

Вася отново сядаше на пианото, несмазаният винт на табуретката изскърцваше, когато той с нервни възклицания изсвирваше „Ой-ра“ и все поглеждаше към леля.

— Ой-ра! Ой-ра!

 

 

… в душата ми се промъкна подозрение, че Вася също е бил поклонник на леля…

„А горкият ранен тежко, паднал във японски плен!“