Валентин Катаев
Късчета живот или Вълшебният рог на Оберон (90)

Александровският парк

Грамадна леха с високи рози — розариум — после удивително равна, свежа, ярка, добре подстригана морава около розариума, в далечината старинна тухлена стена — останки от някаква крепост, струва ми се турска — дълга стена с решетъчни арки, през чийто светъл отвор се вижда морето, рязко бял пристанищен фар, изпъкнало крило на яхта. Силен черноморски вятър — бриз — а понякога топло, приспивно затишие. Широки пътеки, посипани с дебел слой чудесно шлифован от вълните морски чакъл, който докарват от Дофиновка върху специален шлеп с влекач.

В Дофиновка чакъл колкото щеш. Но работата не е в чакъла, а в неговото меко, влажно, бавничко скърцане под колелата на малкото файтонче, с което возят деца. Във файтончето впрягаха два миризливи козела с нагли очи — зениците им като костилки от фурми — и дълги ноздри, които придаваха на животните зъл и високомерен израз.

Един старец с кожена кесия на гърдите и камшик в старческата кафява ръка водеше козлите. Камшикът беше за красота, защото старите козли вървяха послушно, пясъкът скърцаше под краката им, звънчетата по хамутите от време на време подрънкваха.

Звънчетата приличаха на кози очи, тъй като отворите им бяха подобни на фурми, както зениците на облещените кози очи и както цепките на високомерните им ноздри.

Миризмата на нажежената лакирана кожа на файтончето, ведно с червените високи рози, моравите и морето зад арките на тухлената стена, изпълваше детската ми душа с възторг от света, който опознавах с цялата му красота, с всичките му радости и надежди, но най-вече с надеждата да ме качат на файтончето с козлите.

 

 

… возенето с козли в Александровския парк беше най-голямото ми удоволствие в детинството…

 

 

… Това щастие не се постигаше лесно. Нужно беше да изпрося от мама или бавачката три копейки — толкова струваше една обиколка с козлите — около моравата. Собственикът на козлите винаги беше заобиколен от деца и бавачки, от които децата със сълзи на очи си изпросваха удоволствието да се поразходят в малкото файтонче с две двойни седалки една срещу друга. Седалките бяха с калъфи от раиран дюшеклък с копчета, както в железопътните вагони втора класа, и бяха някак особено подходящи за думата „парк“, тъй както думата „чакъл“ подхождаше да бъде свързвана със скърцането на колелата и изобщо с цялото радостно събитие да се возиш с козли.

Кой знае защо бавачките, майките и боните не даваха веднага съгласието си; децата дълго, унизително ги молеха и обикновено в края на краищата сядаха във файтончето по две на всяка седалка едни срещу други — момиченцата с батистени шапчици, с къдрици, с панделки, а момчетата с матроски блузи, с разплакани лица, по които вече сияеха през сълзи щастливи усмивки.

Струваше ми се безкраен предстоящият път с файтончето около ярката морава, оградена с ниски железни дъгички и с жив плет от равно подстригани миртови храсти; козлите вървяха бавно, подрънкваха със звънчетата и от време на време ронеха изпод вирнатите петнисти опашки черни маслинки върху скърцащия чакъл; бавачките, майките и боните вървяха отстрани на файтончето и придържаха децата с такъв изплашен вид, като че и най-малкото невнимание можеше да доведе до злополучен край. Обиколката около моравата с високите рози по средата ни се струваше безкрайно дълга, сякаш никога нямаше да свърши.

Уви, така само ни се струваше!

 

 

… Нашият път ставаше все по-кратък и по-кратък — наближавахме мястото, откъдето започна пътешествието. Старият стопанин водеше козлите си бавно, неотклонно и ако не носеше на рамото си камшик с дълга кленова дръжка, а коса, би могъл направо да мине за Хронос, който неумолимо води човека към смъртта. Изображението на бога на времето Хронос бях видял на корицата на „Нива“, тъй като нашето семейство беше абонирано за това списание и този Хронос винаги ме плашеше със своята дълга-предълга побеляла брада, изкривена на една страна, с развяващи се одежди, с коса на рамо и с пясъчен часовник в костеливата си ръка…

 

 

Александровският парк се състоеше не само от добре подстригани влажни морави, рози с високи стебла, пътечки, посипани с чакъл, живи плетове от мирта, от плетениците на подстригани божи дръвчета със синкави смолисти шишарки. В него имаше и занемарени алеи, непроходими потайни кътчета, дори на едно място в гъстака сълзеше поточе, с прехвърлен над него дъгообразен малък мост с перила от необелени кленови клони.

Тия глухи места бяха чудесни за игра на англо-бурската война, известна ни от 4 картините на същата „Нива“.

Бурите бяха с широкополи шапки, брадати, с накачени патронташи, с пушки в ръце; англичаните — не помня вече какви бяха, струва ми се, с кожени гамаши, с френчове — военни куртки с четири външни джоба, с тропически каски, някои с лули в уста.

Обичах бурите, мразех англичаните. Защо? Не знаех. По-скоро затова, че бурите бяха обикновени трудови хора, небогати, които обичаха своята африканска страна Трансваал, а богатите и жестоки англичани искаха да завземат земята им и да я превърнат в своя колония; а бурите — в роби, или нещо от тоя род.

Момчетата в Александровския парк някак естествено се разделиха на две партии. Едната беше за бурите, другата за англичаните. Забелязах, че на страната на англичаните най-често бяха офицерски деца, водени в парка на разходка от войници-ординарци вместо от бавачки и бони. За бурите бяхме ние, децата на цивилни родители.

Но, боже мой, каква вражда, каква ненавист цареше между нас, „бурите“, и тях „англичаните“! Те бяха отлично въоръжени, някои носеха дори стари бащини саби с темляци и ръждясали войнишки щикове от времето на сравнително неотдавнашната Руско-турска война. Ние бяхме въоръжени с пушки-играчки с дървени приклади, боядисани с нетрайна светложълта боя, с железни цеви, а също с въздушни дървени пистолети от пазара, които стреляха с тапичка на връвчица.

Всъщност между тях и нас, между „англичаните“ и „бурите“ нямаше сражения. Имаше само заплахи и войнствени викове. Офицерските деца си бяха харесали малка височинка, посипана с хлъзгави борови иглички, където по всички правила на военното изкуство строяха укрепления — малки крепости от пръст, над които морският вятър развяваше знаменца, направени от разрязани ленти на ордени. Оттам се чуваше военна команда и момчето командир ни заплашваше отдалече с истинска сабя. А ние, бедните, онеправданите, но безумно храбри „бури“, изгонени от проклетите „англичани“ от родната ни земя, прибягвахме към партизанска война и си въобразявахме, че се скриваме под моста сред бурени и бучиниш заедно с мулетата, натоварени със сандъци с динамит и картечници, и очаквахме подходящ момент да взривим моста и да нападнем от засада „англичаните“.

Право да си кажа, ние дори не знаехме къде се води тая англо-бурска война: някъде в африканската пустиня, в някаква си страна Трансваал, а може и на друго място.

 

 

… Александровският парк, неговата глуха, безлюдна част беше нашият Трансваал…

 

 

Ние, „бурите“, не успяхме да взривим моста. „Англичаните“ ни нападнаха изневиделица. „Бурите“ бягаха. Само аз попаднах в плен и ме заведоха на височинката при английския комендант.

— Проклет бур, сега ще бъдеш разстрелян! — извика комендантът и извади сабя.

С въже за скачане „англичаните“ ме привързаха към малък южен бор, от който топло и приятно миришеше на терпентин. Моряшката ми блуза се залепи за тънкото люспесто стъбло, с протекли по него сълзи от смола.

— Завържете очите на тоя подъл бур — заповяда комендантът, но аз запротестирах с цялото си тяло и по този начин им дадох да разберат, че искам да умра с открити очи.

„Англичаните“ насочиха към мене заграбените наши пушки с лепкави жълтеникави приклади. С върховно усилие на волята си събрах смелост и както подобава на истински бур, гледах право пред себе си с широко отворени сурови очи и виждах в далечината морето, което изглеждаше много синьо, през арките на старинната тухлена стена, обрасла отгоре с бурен, виждах зелената морава с високите рози и двата петнисти козела, водени бавно от самия бог на времето Хронос, който подрънкваха със звънчетата си и возеха файтончето с издокарани деца, и чувах поскърцването на влажния чакъл и никак не ме беше страх, защото тогава бях още безсмъртен.

 

 

… мама ме гледаше отдалече и се смееше…

 

 

Не можаха да ме убият, защото, макар и заграбили нашите пушки, „англичаните“ не бяха успели да вземат нашите патрони, скрити на сигурно място в буренака под моста, където стояха на сянка нашите въображаеми мулета, натоварени с въображаеми сандъци с динамит…