Валентин Катаев
Късчета живот или Вълшебният рог на Оберон (9)

Пързалката

Локвите бяха почнали да позамръзват нощем, сутрин ледът в тях се трошеше под краката като стъкло на прозорец и ние трябваше да тичаме при обущаря, за да забие в токовете на обувките ни железца за кънките.

Зимата започваше с железцата за кънките и с пристигането на дърводелците, които поправяха в гимназията рамките на прозорците, на мястото на счупените стъкла поставяха нови и маджуносваха прозорците. Стъкло и маджун царяха в гимназиалните коридори. Старата замазка — суха и трошлива — се въргаляше по плочките на пода, а новата — на големи кръгли буци с отпечатъци от пръсти — стоеше върху перваза на прозорците и издаваше миризма на безир. Маджунът беше бял и жълт. С бял замазваха прозорците в актовата зала и в директорската квартира, а с жълт — прозорците на класните стаи, на коридорите и на „надзирателската“, там където рамките на прозорците бяха не бели, а жълти, или по-право — кафяви. Зимата се чувствуваше и в тънкия рязък звук на елмаза, с който джамджиите прекарваха прави линии по стъклото, допрели го до линийка, а после отчупваха дълги тесни ивици, които напомняха малко вътрешното стъкло на максималните термометри. Тези стъклени ивички с квадратно сечение лесно се чупеха и изобщо малко ни интересуваха, за разлика от пресния маджун, от чиито тежки кръгли късове си отщипвахме по малко, точехме го между дланите като тесто и го превръщахме в дълги шушулки с ръбести отпечатъци от дланите ни. От тях правехме различни удължени фигурки. Маджунът се отлепваше от дланите с гъделичкане и оставяше върху кожата приятна безирена влага. Парченцата от стария маджун скриптяха под краката ни, зацапваха пода, а тънките стъклени изрезки ставаха на сол под токовете ни.

Може би затова първият лед върху локвите и досега ми изглежда като стъкло на прозорец и есента ми мирише на жълт маджун, а началото на зимата — на бял.

Освен това, появата на железцата за кънките като че ли олицетворяваше началото на зимата.

Тези железни плочки — може да бяха и стоманени! — ромбчета с отвор по средата, подобни на ключалки, забити от обущаря „чак до края“ и здраво завинтени, недвусмислено показваха, че идва времето на пързалките.

Токовете на момчетата звънтяха по мраморните и железните стълби, по плочките на коридорите, драскаха паркета на класните стаи.

При нас зимата настъпваше бавно, като че силом. Дълго време капеха жълтите листа. Дълго време се чернееха оголените дървета, които по цвят не се различаваха много от есенната земя, стегната и студена, още непокрита със сняг.

И ето най-сетне се разнасяше вестта, че пързалката в градската градина е замръзнала.

При думата „пързалка“ аз си представях ключа за завинтване на кънките: приличаше на закръглена брадичка с отвор с квадратно сечение, с две дупчици вътре, съвсем като на свинска зурла, и завършваше с остър шип. С този шип се изчовъркваше първият сняг, набил се в дупките на железцата. След това със специален шип кънките се слагаха в отворите, завъртаха се силно и се прикрепяха към обувките с особено приспособление. За по-сигурно през ко̀сите прорези в задната част на кънките се прекарваше каишка и се затягаше силно на най-последната дупчица. После, извисен на ръст, аз тръгвах тромаво от силно затоплената съблекалня по кънтящия от студа дървен мостик към опасно блестящия още неповреден лед. Вървях, като се клатех, защото нямах още навик, и се ловях за олекотените от студа борови перила, слизах на леда, където се отразяваха електрическите лампички, накачени над централната част на пързалката, над алеите и затулените кътчета, където все пак бе по-тъмно отколкото на другите места и витаеше нещо любовно.

Доскоро почти пуста, пързалката бързо се запълваше.

Свиреше духов оркестър и неговите тържествени тактове се отразяваха от големите къщи в централната част на града.

Сърцето замираше.

Няколко знаменити любители-кънкьори с ръце зад гърба и леко приведени напред вече набраздяваха пързалката, като правеха кръг след кръг и прехвърляха на особено острите завои дългите си „норвежки“, свистящи като ножове. А в средата на пързалката изписваше вензел знаменит фигурист-студент с канадски пуловер и плетена шапка, нахлупена чак до зачервените му уши.

Тук именно веднъж някакъв здравеняк с рижа, вчесана на прав път коса, без шапка, като се засили стремително от мостика с фигурните си кънки, излетя на пързалката и без прекъсване се разписа като с елмаз върху леда: „Сергей Уточкин“ и дори направи лудешко завъртване, което предизвика всеобщ възторг и после това бе дълго коментирано.

 

 

… Сърцето ми продължаваше да примира и ето най-после я видях… Тя пристъпяше страхливо, обута още в детски обувки с копченца, и все не можеше да се задържи върху леда с новичките си „снегурочки“ с извити носове, та често спираше да си поеме дъх. С едната ръка се придържаше за облегалото на стол-шейна, а с другата, скрита в маншон, балансираше и като ме видя, замаха с малкия си кожен маншон. Поздравихме се и тя, не без усилие, се откъсна от спасителния стол и потърси опора в мене, като ми протегна двете си ръце. Ние се хванахме на кръст. Едната ми ръка се пъхна в топлото гнезденце на маншона и лекичко стисна малко влажните и топли пръстчета, извадени от ръкавицата. После стиснах цялата й китка, която ми изглеждаше нежна и безпомощна като птиче голишарче.

Кръстосали ръцете си, ние ритмично се пързаляхме по кръга и се стараехме да бъдем в такт, а щом се озовяхме под някоя електрическа лампичка, нашите сенки изчезваха, после отново се появяваха, но вече от другата страна, понякога удвоени и утроени като същинска звезда от сенки.

А духовият оркестър свиреше вълшебно-печален валс и тактовете, отмервани от пуфтящия турски барабан, излитаха отвъд пързалката и отекваха в брилянтно осветените витрини на „Дерибасовска“. И душата ми тръпнеше, бях готов да заплача от щастие, а после, като я изпращах до тях, усещах миризмата на вълнената й шубка с яка от морска котка, леко напарфюмирана с някакъв познат одеколон с аромат на цветя, свеж като пролетна градина, и ние стискахме в маншона влажните си длани, сплитахме пръсти, аз носех за каишките нейните и моите кънки и кънките ни се удряха едно о друга като леко подрънкваха, а токовете ни със забитите в тях стоманени железца звънко чаткаха, драскаха плочките на тротоара и аз виждах отстрани розовото й като кримска ябълка лице и чистичкото хубаво ушенце, което се подаваше изпод леко заскрежените й къдрици.

 

 

Както някога бе писал Фет: „Дръзкият перчем за наказание на шестнайсет побеля“.

А тя, струва ми се, нямаше повече от петнадесет. Може би беше и на четиринадесет. Вече не помня как се казваше. Сигурно Зина, Зиночка.

… Като се връщах вкъщи сам през Александровския парк, тъй пуст в тоя нощен час, аз забелязвах мъртвата тишина на зимното море, черните стволове на голите дървета и сред техните замръзнали клони изгрелите седем ярки звезди на Голямата мечка.