Валентин Катаев
Късчета живот или Вълшебният рог на Оберон (82)

Детската ми представа за смъртта

Имаше години в детството ми, когато ме преследваше зловещ сън, който сънувах само веднъж, но после дълго не можех да го избия от ума си: като че ми се присънваше наяве и ме мъчеше със странното си съдържание.

… този сън описваше смъртта ми…

Струва ми се, че при всеки човек в детските му години — по-рано или по-късно — но винаги настъпва миг, когато съвсем ясно започва да разбира, че е смъртен и че кога да е непременно ще умре, ще престане да съществува, да живее — мисъл, с която е невъзможно да се свикне.

Сънят ми се състоеше в това, че тичах из нашата трапезария около голата, без покривка кръгла ясенова — а може би борова — жълта маса и ме гонеше чудовище, но не живо, а направено от също такова жълто ясеново дърво, както масата и бюфета. Впрочем бюфетът не беше от ясен, а от светъл дъб и се отличаваше с това, че на вратичките му нямаше традиционните украшения във вид на плодове или зайци, а само две дървени кръгчета, поради което ми приличаше на вятското лице на баба ми, татковата майка, с нейните кръгли очи.

Чудовището, което ме гонеше, представляваше безсмислен дървен предмет — мебел! — или стол с извънредно висок, подобен на стълба гръб, или израсъл до тавана бюфет с кръгли дървени бабини очи.

Но най-ужасното, това, което най-много ме плашеше, бе, че чудовището макар да беше дървено и да тропаше по пода с дървени крака — както конете тропат с копитата — беше в същото време разумно същество, което се стараеше да ме настигне и хване — и тогава щях да загина!

Боях се да се обърна, задъхвах се и от време на време ми се струваше, че ме гони около масата, тракайки кости, пожълтял скелет с черна гръдна кост, откъдето излизаха сухи бели ребра.

Заедно с това чувствувах, че аз вече не съм аз, а именно този скелет с черна гръдна кост, който ме гони и иска да ме умъртви с някакво кратко движение. Аз и скелетът бяхме един и същ предмет, дори не предмет, а същество и се получаваше следното:

… гоня самия себе си, за да си причиня смъртта, да унищожа своето съзнание…

За това беше достатъчно да завъртя нещо като електрически ебонитов ключ, поставен в гръдния ми кош и едновременно с това вграден в стената до вратата, и тогава смъртта веднага би настъпила.

Странното беше това, че по онова време още нямахме електрическо осветление и аз никога не бях виждал електрически ключ, макар да съм готов да се закълна, че в детския ми сън имаше ключ, монтиран в гръдния ми кош — черен ебонитов ключ, като че появил се по чудодеен начин от близкото бъдеще, може би дори от Екатеринослав, където вече имаше електрическо осветление.

Впрочем това не би било толкова странно, ако можеше да се повярва, че времето се движи не само в една посока — напред, — но и в друга — обратно.

Защо пък не? Може би е точно така. Та времето е нещо още не напълно изследвано.

Обикалях като луд масата, все по-бързо и по-бързо, чувствувах зад себе си конския тропот на високия стол и през цялото време нечии ръце ме хващаха отстрани, искаха да ме погъделичкат, както правеха понякога в моменти на весело настроение седналите край масата татко и мама, когато се опитвах да се шмугна покрай тях. Но сред тези добри ръце чувствувах докосването на сухите, студени ръце на умиращия, на вече умрелия на дивана в гостната чичо Миша, със своите очи на безумен и рядка брада на великомъченик, и ме сковаваше страх и непоносим ужас от смъртта, и за да се избавя от това, сам си причинявах смъртта, като щраквах ключа в гръдния си кош и в същия миг животът ми угасваше, отвсякъде нахлуваше тъмнина, лишена от звукове, безмълвна и неизбежна.

Като се събуждах на сутринта, вече не бях малкото весело момче — полуживотно, получовек, — а бях станал истински човек, завинаги отровен от неизбежната мисъл и сигурност, че съм смъртен и че нищо не ще ме спаси от унищожаване.