Валентин Катаев
Късчета живот или Вълшебният рог на Оберон (81)

Лелините поклонници

След смъртта на мама у дома заедно с мамината сестра леля Лиля се появи и лелината чаена чашка, която веднага привлече вниманието ми, тъй като дотогава у дома нямаше за чай специални чашки: пиехме това питие с водни чаши.

Леля много държеше на своята чашка, употребяваше я в тържествени случаи, миеше я собственоръчно в легена, с най-голяма предпазливост я избърсваше с чиста суха кърпа, като се боеше да не се пукне финия, полупрозрачен севърски порцелан и от време на време ни напомняше — на Женка и на мене, — че това е много рядка, скъпоценна, старинна чашка.

Когато пътуваше, леля винаги вземаше чашката със себе си, слагаше я в яркожълтата шперплатова кутия за шапки със здрави каишки, които се закопчаваха над капака.

Веднъж, когато се връщахме с леля в Одеса с второкласен вагон след пребиваване при баба в Екатеринослав, леля извади чашката, наля за мене от бутилка, завита в памук, сладък чай с лимон и като ме предупреди да не счупя чашката, с непонятна мечтателно-тъжна, насмешлива усмивка — дали на шега или сериозно — каза, че чашката й е подарена някога от княз Жевахов — бивш неин поклонник и дори годеник.

Помолих леля да ми разкаже подробности, но тя не пожела. Развълнува ме мисълта, че ако леля тогава се беше омъжила за годеника си княз Жевахов, то сега щеше да е княгиня!

Развълнувах се също думата „поклонник“, която чувах за първи път.

— А какво значи поклонник? — попитах я аз.

— Като пораснеш — ще разбереш — отвърна леля със своя лек смях.

— Това полковник ли е? — настоявах аз.

— Невинаги — уклончиво отговори леля и сбърчи весело устни.

— Но все пак какво е това — поклонник? Човек ли е?

— Поклонник е годеник — каза леля, за да се отърве и добави: — Стига си бърборил, по-добре пий чай, докато не е изстинал съвсем. И да не счупиш чашката.

Започнах да пия чай, като си наливах от чашката с китайска рисунка в драгоценната поизтрита чинийка и ми се струваше, че държа в ръце най-голяма музейна рядкост.

Вагонът пружинираше, поклащаше се, от прозореца навлизаше в купето стълб прашна слънчева светлина, а навън се ширеха равните простори на Новорусийския край, ниви, степи, тук-там скитски могили и наклонени каменни идоли.

Понякога слънчевият стълб се преместваше, започваше да се движи, да минава от раирания калъф на скамейките, направен от дюшеклък и с копчета, върху тавана с вентилатора, после се плъзгаше върху тракащия фенер, където през нощта началникът на влака поставяше дебела стеаринова свещ. Придвижването на слънчевия стълб означаваше, че релсите завиват, пътят прави дъга; тогава от прозореца можеше да се види отпред туловището на локомотива с бързо въртящи се колела, със съскащи бутала и с дим над тумбестия комин. А назад се виеше като опашка на гущер краят на влака с все по-малки и по-малки прешлени от вагони — сини, зелени, жълти.

Ала нищо не можеше да ме отвлече от лелините думи, които ме поразиха до дън душа, тъй като думата „Жевахов“ ми беше добре позната: между Пересип и Дофинка, по пътя за Куялницкия лиман, накъдето трябваше да пътуваме с истински влак, а не с малък, междуградски, както за Болшой Фонтан, покрай нас преплува доста висок хълм, наречен Жевахова гора, в чест на някой си княз Жевахов, който владеел този хълм, обрасъл с буренак.

 

 

… „Жевахова гора“ беше една от забележителностите на града…

 

 

Сега изведнъж се оказа, че владетелят на знаменития хълм, княз Жевахов, е бил така или иначе лелин поклонник, годеник. Нещо не ми се вярваше.

— А „Жевахова гора“ на вашия поклонник княз Жевахов ли е?

— Представи си — отговори леля.

— Защо не се оженихте?

— Беше много стар — отговори леля — и аз му отказах.

— А чашката все пак взехте? — попитах аз.

— А чашката взех — засмя се леля. — За спомен.

Живо си представих драматичната картина: владетелят на хълма, несметно богатият княз Жевахов, старец, със сълзи по набръчканите си бузи стои на колене пред леля ми, подава й скъпоценната севърска чашка и прави предложение, а леля му отказва, макар и да взема чашката за спомен.

Освен жеваховската чашка, леля донесе у нас и музикален сандък, нещо като грамофон, и златен часовник във вид на отварящо се топче, окачено на плетена златна верижка.

Леля много ценеше и се гордееше с тези неща, защото се оказа, че са получени като награди на някакви балове в Нижнеднепровск край Екатеринослав, когато леля, още преди да дойде при нас, е учителствувала по тези места в село Каменское. Часовничето тя винаги носеше на колана си, понякога ни даваше да го попипаме и дори го отваряше, показваше ни емайловия циферблат и златните стрелки, а музикалния сандък ни позволяваше да навиваме когато си искаме, и в началото аз неуморно въртях стегнатата ръчка, за да се движи тънкият стоманен диск с цяла мрежа продълговато напречни вдлъбнатини, които се закачиха за шиповете на стоманен гребен, това пораждаше звънки музикални звуци — ноти, — които като цяло съставяха малко затруднен, изпълнен на срички отчетлив мотив от някаква полка-мазурка или валс.

Имаше половин дузина стоманени плочи и аз ги поставях по ред. Най-много ми харесваше мотива на една украинска народна песен, а леля я пееше с думи под съпровода на стоманените звуци на шарманката:

„… Ой, зад малката горичка, край зелената горичка, с черничкото свое волче там орало си девойче. То повикало казаче със цигулка да поплаче. А казачето хем свири, хем намига… Не разбирам! На кого ли знаци прави? Може би на наште крави? Май в лицето ми се вглежда или в черните ми вежди?…“

Леля получила тези награди — златния часовник и музикалния инструмент „аристон“ — за красота, както сама ми разказа веднъж със свойствената й иронична усмивка и сякаш за да потвърди това, подхвана полата си и направи няколко танцови стъпки и изпя не без кокетство куплети от оперетата „Гейша“: „За красота получих първи приз, мъжете ще изпълнят всеки мой каприз“ — и тъй нататък.

Трудно ми беше да повярвам, защото, според детската ми представа, леля съвсем не беше млада, нито пък красива, макар и симпатична.

Може би на красотата й пречеше малкото надебеление в края на носа — малка розова подутинка — в детски години така силно си разкървавила носа, когато се люлеела на люлка, че следата останала за цял живот. Мисля, че подутинката в края на носа придаваше на леля нещо неповторимо, характерно само за нея, прелестно. При хрема или когато плачеше, края на носа й доста силно се зачервяваше. Всичко друго у леля беше хубаво; бе синеока и както по-късно разбрах, имаше стройна лека фигура и красиви крака, малки и винаги с хубави обувки.

Тя нямаше още трийсет години, когато дойде при нас да замени покойната ни майка. Тогава още не разбирах, че тя извършва подвиг, като се отказва в разцвета на годините си от личен живот, от свобода, независимост, за да ни възпита — мене и мъничкия Женка, деца на любимата й по-голяма сестра, на която веднъж беше дала дума, че ако умре, ще я замени като майка.

 

 

… Тя ми беше кръстница, някога специално беше дошла от Каменское да кръсти първородния син на сестра си, и весело разказваше как съм намокрил розовата й пола от моаре, после останали петна, които не можели да се изчистят и полата била съсипана. Кръстник ми бил един от поклонниците на леля, приват-доцент Попруженко, чиито официални панталони и част от сакото също съм успял да намокря, но петната от тях излезли…

 

 

Леля замени мама, постъпи учителка в епархийското училище и стана домакинята в нашия дом.

Обичаше страстно, нежно, с истинска майчина любов малкия Женечка, който от най-ранна, кърмаческа възраст растеше в ръцете й.

Съвсем естествено би било татко в края на краищата да се ожени за нея. Но изглежда татко принадлежеше към редкия тип мъже-еднолюбци. Други жени освен мама за него не съществуваха. След смъртта й той си даде дума завинаги да остане — и остана! — вдовец. Понякога дори ми се струваше, че към всяка жена изпитва някаква странна, трудно прикривана неприязън.

Може би тук изигра роля и това, че татко произхождаше от духовническа среда. Нали като семинарист се е готвел да стане свещеник, макар че след семинарията завършил университет и станал преподавател в средно учебно заведение.

 

 

… Мисля, че „духовническото“ бе здраво вкоренено у него…

 

 

По начин на живот и по възгледи той по-скоро беше свещеник, отколкото светско лице, По-скоро йерей, отколкото придворен съветник. А на свещениците не се позволява да имат втора жена, дори когато първата е умряла. В такъв случай свещеникът най-често става монах. У татко започна доста забележимо да се появява нещо монашеско, строго, целомъдрено, недостъпно за каквато и да е светска съблазън, освен театъра, който татко много обичаше, разбира се, сериозния, където поставяха класически пиеси от Гогол, Островски, Шекспир. Особено обичаше трагедиите на Шекспир.

Макар че леля беше материално напълно независима, тъй като беше учителка на долните класове в епархийското училище, а заедно с това и деловодителка, и делеше всички разходи по къщата наравно с татко, все пак положението й, според разбиранията на окръжаващото ни еснафско общество, беше малко двусмислено: живее под един покрив с вдовец, грижи се за домакинството му, възпитава децата му…

Има нещо нередно!

Но нито татко, нито леля обръщаха внимание на клюките зад гърба им и намеците. Те стояха над това, в което се проявяваше истинската им интелигентност.

И все пак — сега разбирам! — животът на леля у нас не е бил много лек. След свободния живот в Каменское, след нижнеднепровските балове с награди за красота, с поклонници измежду най-видните минни инженери, служители в железниците, инженери, завършили политехника, фабриканти и помешчици, което леля лесно съчетава с учителствуването, дало й независимост, да живее в дома на вдовец, да възпитава двете му момченца, да води чуждо домакинство, без съмнение и е тежало, не може да не й е тежало. Всъщност това е било отказване от личен живот.

Впрочем от поклонниците си леля не се отказа напълно. От време на време у дома се появяваше някой от лелините поклонници, което, струва ми се, малко дразнеше татко, несвикнал с гости. Но той се стараеше да не го показва.

Когато леля дойде у нас, вече не можехме да се съберем в евтината, старомодна и скромно обзаведена квартира на улица „Базарна“, до Стурдзовската община, почти на ъгъла с булевард „Французки“. На леля й беше необходима отделна стая, затова се преместихме в друго жилище, просторно и скъпичко за нас, в луксозната къща на Аудерски на „Маразлиевска“, една от най-хубавите улици на града.

Старата мека мебел беше продадена, купена беше нова от черно дърво, тапицирана със златиста коприна. Това правеше нашата гостна, макар и по-красива от преди, не така уютна, мека, с хлътнали пружинени кресла, както при мама.

Имаше много стаи и излишните давахме под наем, за да свързваме двата края, както казваше леля.

 

 

… оттогава, доколкото си спомням, непрекъснато се местехме от квартира на квартира, търсейки по-удобна и по-евтина…

… А баба — татковата майка — винаги се местеше с нас, седнала в платформата до фикуса, и както преди живееше в трапезарията зад параван, тиха, никому ненужна, от всички забравена, но нежно и почтителна обичана само от татко.

Леля се обличаше добре, парфюмираше се, носеше модни шапки, които предизвикваха иронични усмивки у татко. Дори за занятията в епархийското училище леля обличаше синя копринена рокля с дантели на врата и ръкавите. В противоположност на покойната ми майка, която винаги гладко вчесваше черните си като гарваново крило коси, леля — светла шатенка, почти блондинка — си правеше модна прическа с подложка отпред а ла Вялцева, знаменитата изпълнителка на цигански романси.

Леля често сядаше на въртящата се табуретка с плетена седалка, отваряше капака на пианото и бляскаво, елегантно започваше да свири един след друг валсове от Шопен, а нейните тънки пръсти летяха насам-натам по пожълтелите клавиши, бляскаха пръстените й с малки, но истински скъпоценни разноцветни камъчета.

 

 

… струва ми се, че тайно от нас пушеше, защото веднъж намерих в стаята й тънка дамска цигара и усетих лека миризма на тютюнев дим…

 

 

Лелините поклонници — „годеници“ — се появяваха, не много често, но аз запомних добре всички. Вероятно леля им отказваше, тъй като след една-две визити повече не се появяваха.

Според мен, без да се брои, разбира се, старият княз Жевахов, когото продължавах да си представям като паднал на колене пред леля с чашката в ръка старец, с лице на художника Айвазовски — най-важният лелин поклонник беше прибалтийският барон фон Гелмерсен, вдовец и красавец.

Веднъж леля съобщи, че в неделя ще обядва у нас един стар неин познат, който ще дойде със сина си, възпитаник на кадетския корпус, и понеже знаеше, че между кадетите и гимназистите съществува от памтивека вражда, леля строго заповяда на мене и Женка да се държим прилично и учтиво със сина на фон Гелмерсен, Обещахме да не се бием с кадета, но направихме такива мутри, че леля ни заплаши с пръст.

В навечерието на визитата леля направи някои покупки: кутия сардели, половин фунт много скъп московски пушен салам в сребърна хартия, сълзящо швейцарско сирене и две високи бутилки бира Санценбахер с порцеланови тапички на тел.

 

 

Като видя бирата, татко се зачерви от възмущение, дори не толкова зачерви, колкото побеля; побеляха скулите му; той беше убеден трезвеник и под никакъв предлог не разрешаваше да има у дома спиртни напитки.

— Защо сте купили тая гадост! — каза той, оправяйки пенснето си, а шията му потрепваше. — Ще изхвърля бутилките на боклука.

Леля хладнокръвно отговори, че фон Гелмерсен е свикнал да пие на обед бира; той е неин гост, и към гостите трябва да бъдем внимателни.

А като видя сарделата и швейцарското сирене, по лицето на татко се изписа погнуса.

(У нас преди обед никога не се сервираха ордьоври; започвахме направо със супата).

На балкона в тенекиена формичка имаше портокалово желе, което леля собственоръчно приготви за своя поклонник.

Фон Гелмерсен се оказа вдъхващ респект господин — висок, с мустаци, облечен в кариран жакет английски фасон с висока колосана якичка, която подпираше сивосинкавите му бузи, с остроноси чепици и сиви сукнени гамаши. Спомням си, че на пръста му имаше два венчални пръстена, а на черна копринена панделка се люлееше монокъл — нещо, което виждах за първи път.

Като влезе в антрето, свали велурените си ръкавици, хвърли ги в шапката и сложи изправен в ъгъла своя здрав като него самия бастун от палисандрово дърво с кръгла дръжка от пожълтяла, напукана слонова кост. Иззад високата му фигура се показа малко светлорусо кадетче и тракна с токовете на ботушите си, от които цялото антре замириса на казионна вакса.

Фон Гелмерсен беше вдовец и всяка неделя ходеше по гости заедно със сина си.

 

 

… Какво го свързваше с леля ни, къде са се запознали? Това завинаги остана за мене тайна…

 

 

Визитата на фон Гелмерсен остана в паметта ми като скучно прекаран, загубен неделен ден. Докато след обед баронът, метнал крак върху крак пиеше бира, пушеше пура и с доста силен немски акцент водеше светски разговор с леля и татко, който не можеше да понася тютюневия дим и постоянно отпъждаше с ръка от носа си красивия скъп светлосин дим от пурата, ние с Женка изведохме кадета на улицата да поиграем. Добре че там нямаше нито едно момче, особено Мишка Галий, иначе щяхме да си изпатим и ние, и кадетът; щяха да ни се подиграват.

Синът на Гелмерсен излезе рядко скучно момче и много малко разговаряше, защото през цялото време вадеше от джобовете на панталоните си парчета хляб, които бе напъхал там по време на обеда, и тъпчеше с тях устата си, така че през цялото време червените му бузи бяха издути и думите мъчно излизаха през малката му уста.

Общо взето беше кротко момче, но ни омръзна до смърт, защото ни развали неделята.

Фон Гелмерсен остана у нас до вечерта, изправен като бастун, с пура в устата, увехнал, с торбички под очите, малко плешив. Какво намираше в него леля и досега не мога да разбера. Вероятно фон Гелмерсен не беше нищо друго освен вълнуващ спомен от миналото, може би от онова златно време, когато леля, съвсем млада, генералска дъщеря, независима, весела госпожица, е прекарвала лятната ваканция на Рижското крайбрежие, за което тя понякога разказваше с удоволствие.

 

 

… Ако тогава тя се беше омъжила за фон Гелмерсен, сега щеше да бъде баронеса. Ама че работа!…

 

 

Фон Гелмерсен със своя кадет повече не се появя у нас. За какво беше дошъл, не разбрах. Може би пак да й иска ръката. Но леля, както винаги, му е отказала.

Помня, че след като фон Гелмерсен си отиде, татко, скътан с официалния си костюм с копринена подплата, дълго проветряваше намръщен стаята от тютюневия дим и с отвращение отнесе в кухнята високите бутилки от санденбахерската бира: в тях бяха останали подобно на пчелна пита едри мехурчета с тънка ципа, които много занимаваха въображението ми и аз се питах: как става това? Откъде се вземат?

Останалите лелини поклонници не представляваха нищо интересно. Появяваха се за кратко време, вселяваха в душата на леля надежда за някакво лично щастие и после изчезваха завинаги, отхвърлени от нея.

… Имаше например колкото и да е чудно, един управител на магазин, Мухин, едър, елегантно облечен красавец, с копринена вратовръзка с цвета на пауново перо и брилянтен пръстен на кутрето. Той не беше продавач в обикновен галантериен магазин някъде на улица „Ришельовска“, измерващ с жълт дървен аршин с металически краища дантела или някаква мънистена гарнитура. В йерархията на продавачите той заемаше по-високо място — беше, както се казва, дясната ръка на собственика на голяма фирма: в магазина на „Дерибасовска“ оставаше рядко, а повечето време пътуваше за стока в Москва, която наричаше първопрестолна, и в Санкт Петербург, който наричаше Питер, а понякога стигаше до Париж. Той имаше изискано скромни маниери на човек, който си знае цената, безупречен прав път на косата, красиво подстригани бакенбарди, ясно произношение. На края на красивия му руски нос имаше малка резчица като мушка на огнестрелно оръжие, което до известна степен прилягаше на името му — Мухин, Мушкин… Когато гледаше събеседника си със своите красиви селски очи, сякаш се прицелваше, насочваше мушката на своя нос точно в центъра на невидима мишена. От него лъхаше на френски парфюм — с една дума, беше идеален тип на доста млад, състоятелен мъж с положение.

Въпреки несъмненото му превъзходство в материално отношение, все пак го възприемахме като човек от по-долно качество. Причината беше неговият език, словесните изрази, които миришеха на нещо галантерийно. Употребяваше думи като „милостива госпожо“, „милостиви господине“, „благоволете да не се безпокоите“, „тъй вярно“, „съвсем не“, „безпрестанно“, „една особа“ и други подобни, които дотолкова бяха чужди на семейството и на леля, че тя бързо отказа на Мухин, макар че веднъж той дори я заведе с файтон на оперета — леля бе с пелерина от катерича кожа и капишон.

… Някак незабелязано се мярна един студент конте с фуражка по пруски образец, в мундир и тесни райе панталони, който в деня на „Бялата маргарита“ придружаваше леля да събират в града волни пожертвования в полза на болните от туберкулоза. Елегантно облечена, леля държеше в ръка синя кадифена възглавничка с набодени на нея целулоидни значки във вид на бяла маргаритка, изтичваше грациозно с шумолящата си копринена пола към минувачите, с прелестна усмивка казваше: „Надявам се, че няма да откажете…“ и забождаше на ревера на мъжа или на астраганеното жакетче на жената бялото цвете с жълто кръгче по средата, а в това време студентът поднасяше тракащата от парите в нея чашка-касичка с печат от червен восък върху ключалката, и през отвора й паднаха десетачета, двайсетачета, половин рублеви, а понякога, когато леля беше особено чаровна, дори и тежки сребърни рубли. В края на деня, преди да отидат в общината да предадат парите, леля покани студента у дома на чай и аз успях да опитам колко тежи пълната с волни пожертвования чашка и да подържа в ръка синята кадифена възглавничка.

В общината се оказа, че леля е събрала най-много пожертвования и й бе изказана публична благодарност, но татко не одобри всичко това — нарече го „недостойна игра на благотворителност“.

Може би просто не му хареса прекалено наконтеният студент, който, впрочем, повече не се появи у нас.

 

 

… навярно беше го стигнала участта на всички други поклонници на леля: беше му отказано.

Имаше и един преподавател в духовното училище, родом от Уман, със странното фамилно име Кривда — украинец с бродирана риза под униформеното учителско сако, човек с глава като тиква и теме едва прикрито от няколко внимателно подредени косми; той пиеше чай, като топеше шевченковските си мустаци в чинийката, много му беше весело у нас и през цялото време разказваше по украински нещо смешно, при което нежно и сладко, като охранен котарак, поглеждаше леля.

Запомнил съм един от анекдотите му.

Веднъж хохол^[1] и турчин заспорили чий бог е по-добър. Дълго спорили, но не се споразумели. В това време се задал тъмен облак, надигнала се буря, засвяткало и загърмяло!… „Нашият бог бие вашия бог“, — казал турчинът, а хохолът-казак тъжно му отговорил: „Така му се пада, щом се свързва с глупак“.

Думата „свързва“ Кривда произнасяше като „свързува“.

По едно време поклонник на леля се писа един втори братовчед на татко, пристигнал от Вятка, някой си Иван Иванович Творожков, който също като татко след завършване на семинарията бе учил в Новорусийския университет; беше постъпил в медицинския факултет и благополучно бе стигнал до четвърти курс. Беше беден и изглежда търсеше годеница със зестра, макар и малка, колкото да може да завърши образованието си. Говореше като истински вятчанин — изяждаше срички. Половината думи трудно му се разбираха, като че в устата си имаше горещ картоф, така както и на баба, татковата майка. Непрекъснато, като провинциалист, триеше потните си ръце, смееше се ни в клин, ни в ръкав, някак срамежливо, по китайски — хи-хи-хи — сърбаше чая от чинийката, която държеше пред себе си с три пръста, като отхапваше малко от стиснатата между предните зъби бучица захар. Но се знаеше, че е необикновено талантлив и във факултета го смятат за един от най-блестящите студенти.

Разбира се, от неговото предложение за женитба нищо не излезе, и той някак сконфузено си отиде с протритото си палто, брадат, добър, смутен, с умно простонародно лице като на Пирогов, нахлупил каскет отгоре с копче, обут в стари шляпащи галоши.

След около три години неочаквано се появи у нас прилично облечен, вече като главен асистент по анатомия, и ни представи жена си — доста възрастна попска дъщеря, за която се бе оженил по сметка, заради трите хиляди рубли зестра.

Беше явно смутен и върху лицето му на типично руски учен с природен талант беше изписана толкова тъжна доброта, че на всички ни стана жал за него, тъй като и съпругата му, жена със сива провинциална външност, облечена с копринена кафява рокля, се държеше много стеснително, несръчно, секнеше се силно в носната си кърпа, която вадеше от ръкава на роклята си, а когато в края на обеда поднесоха за десерт компот от вишни, тя плюеше костилките в шепата си и лицето й ставаше някак си патешко. Посещаваха ни понякога по роднински, а веднъж дойдоха срещу Нова година на ябълкова баница, със сложена в нея пара за късмет, и донесоха две бутилки донско шампанско с тапи, вързани с канап и насмолени отгоре.

 

 

… тогава за първи път в живота си опитах донското шампанско и, да си призная, много ми хареса…

 

 

Последният лелин поклонник се появи вече в началото на Първата световна война. Той беше мисионер от нашата губернска епархия. Въпреки странната романтична професия, която в моите представи беше свързана със смъртно опасен, героичен, самоотвержен живот на някой коралов остров или в джунглите, гъмжащи от отровни змии, мухи цеце и диви зверове, въпреки моята представа за мисионера като герой в груба монашеска дреха, с пламтящи от неугасимия пламък на вярата очи, просвещаващ диваците, нашият одески епархийски мисионер, родом от Калуга, водещ борба при религиозните спорове с разколниците и различни сектанти, имаше най-обикновена външност, беше нисък, дребен, хилав, носеше старо сако, панталони, издути на коленете, доста забавно тресеше козята си брадичка и никак не приличаше на духовно лице.

Когато се връщаше от Калуга след ваканцията, той се заседяваше у нас, пиеше чай и разказваше калужки новини, от които никой не се интересуваше.

Разбира се, той нямаше никакви шансове да покори сърцето на леля, освен това се оказа и таен алкохолик и аз веднъж го видях да седи съвсем пиян на нашата парадна стълба.

Изглежда се беше помъкнал у нас на гости, но бе закъсал, поседнал на стъпалото да си поеме дъх и така заспал, като навсякъде около него вонеше на домашна ракия; водка никъде не се продаваше поради войната.

След известно време леля ни напусна и замина за Полтава, където живееше неин братовчед, богат помешчик и земски деец — Евгений Петрович Ганко, който може би също е бил някога лелин поклонник, и започна да води домакинството му, като замени своята починала първа братовчедка Зинаида Петровна Ганко.

 

 

Спомням си добре този Евгений Петрович. Той беше голям господар, разточителен, бонвиван, обичаше да пътешествува в различни екзотични страни и няколко пъти, когато се връщаше с парахода на доброволния флот от Китай, Хонконг, Египет или Индия и на път за Полтава минаваше през Одеса, винаги посещаваше семейството ни и ни подаряваше необикновени сувенири: японски лакирани кутии за моливи и писалки, щраусови яйца и пера, рогозки, изплетени от най-тънка египетска слама, табакери, украсени с изображение на свещения египетски бръмбар и други такива. Имаше силно, макар и доста пълно поради разточителния си живот тяло, крака, поразени от подагра, така че трябваше да носи някакви особени кадифени обувки, подобни на чехли, и великолепна глава с римски нос, върху който особено внушително, важно седеше златното му пенсне, напълно в стила на сенаторските му бакенбарди, и широкият му костюм, ушит при най-добър лондонски шивач, излъчваше тънък аромат на специален мъжки парфюм…

 

 

В началото на войната Евгений Петрович грохна, почти не можеше вече да ходи, по цели дни прекарваше в Полтава в удобната си тухлена къща, построена в украински стил, заобиколена със сенчеста полтавска градина, като седеше във волтеровско кресло, с крака, завити с бархетен плат, и прелистваше стари броеве на френското списание „Ревю де Дю Монд“ или се занимаваше с марките си, и аз чувах, че бил голям филателист и притежавал безценни колекции, една от които била единствена в света — колекцията на полтавската уездна земска поща.

Леля започна да води домакинството му.

Така приключи животът на леля в нашето семейство.

 

 

… леля умря в Полтава през 1942 г. при немската окупация, като малко преди смъртта си бе погребала Евгений Петрович и останала съвсем сама, болна, стара, бедна, преместена в някаква полуразрушена къщичка. Като руска патриотка, тя не можа да понесе униженията от чуждия нашественик на родна земя, на тази земя, където някога Петър разби шведите…

 

 

Една сутрин съседите я намерили мъртва на пода до кревата й. Изглежда се е навела под кревата за пантофите и тогава смъртта е изтръгнала нейната нежна, добра и толкова нещастна душа.

О, как ясно си представям зимното тъмно полтавско утро, пукота на противосамолетните оръдия, грохота на немските танкове по улицата, облаците над развалините на някога прекрасния украински град с белите стени на къщите, зелените железни покриви и пирамидални тополи и лежащата на пода по очи малка, суха старица с побелели коси, разпилени по вехтото протрито килимче.