Валентин Катаев
Късчета живот или Вълшебният рог на Оберон (79)

… Смъртоносният скок

От необикновено големи афиши, разлепени по града, стана известно, че всеки ден на циклодрума след няколко мотоциклетни състезания на лидерите на дълги разстояния ще има изпълнение на смъртоносен скок от безстрашния Дацарил, световноизвестния покорител на силата на земното привличане.

… или нещо от тоя род…

 

 

Половината град се бе извървял на циклодрума, за да види с очите си смъртоносния скок, а ние с Борка нямахме пари за билети, и успяхме да се сдобием с тях едва преди прощалното участие и бенефиса на Дацарил, когато билетите струваха двойно по-скъпо.

Беше обявено, че тоя ден Дацарил ще извърши смъртоносния си скок не във вода, а в огън, тоест в запалена на повърхността газ.

— Не може да бъде — каза Боря, като сви скептично устни с блеснали между тях два големи предни зъба, които му придаваха неумолим вид, и нахлупи фуражката до очите, — тук има явно мошеничество.

Той, както винаги, повъртя дългите си музикални пръсти пред малкия си нос, за да покаже, че предстои някаква ловка шмекерия.

Боря беше голям познавач и тълкувател на конъндойловския Шерлок Холмс. Имаше нюх към различни видове мошеничества и престъпления.

— Ще си отваряме очите на четири — казах аз.

— Уверен съм, че ще хвърлят в огъня някоя кукла — забеляза Боря.

— Напълно е възможно — съгласих се аз.

Циклодрумът беше препълнен. Току-що бе завършило безинтересното надбягване, мотоциклетистът Ефремов направи почетен кръг със своя гърмящ „Вандерер“ и като вмириса на бензин целия циклодрум, се скри в бараката.

На зелената морава посред циклодрума се издигаше забита в земята мачта, висока най-малко колкото триетажна къща. На върха на мачтата имаше малка дъсчена площадка без перила, а отстрани се вееха от вятъра две национални знамена, което придаваше на предстоящото зрелище тържественост.

На мачтата отдолу нагоре бяха заковани напречна дъски, което я правеше да прилича малко на термометър с деления. По тези дъски безстрашният Дацарил трябваше да се изкачи на върха на мачтата, до неустойчивата площадка, откъдето щеше да се хвърли през глава в ямата, напълнена с вода и със запален на повърхността й бензин или газ.

Администрацията разреши на публиката да се доближи до стълба и ямата, за да могат всички желаещи да се убедят, че няма никакво мошеничество.

Ние с Боря успяхме също да се промъкнем през тълпата до ямата. Попипахме с ръце варосания, още неуспял да изсъхне стълб, измерихме дължината и ширината на ямата с водата — излезе три на три крачки, — а аз, освен това, като се бутах с лакти, стигнах до бидона и се убедих, че всичко е наред: бидонът миришеше на газ.

Постояхме с Боря до стълбата и вдигнали високо глави, разглеждахме малката дъсчена площадка със знамената, която ни се струваше че лети на невероятна височина, падайки сред носещите се насреща й румени облаци, особено релефни и леки на фона на пленително яркото крайморско небе.

Да се скача надолу с главата от такава височина в неголяма (а гледана от горе на долу — съвсем малка) яма е наистина смъртно опасно: достатъчно е човек да направи нищожно отклонение при падането и да не улучи ямата, за да се убие, но дори да попадне точно, да не сгреши, има опасност да изгори в газения пламък, а дори да не изгори в газения пламък, ако не успее да се „мобилизира“, рискува да забие главата си в дъното на ямата, като преди това си счупи протегнатите надолу ръце, а после и шийните прешлени.

 

 

Стана ни ясно, че ако всичко това не излезе мошеничество, то смъртта незримо витае около нас, готова да изтръгне душата от тялото, което ще се просне на тревата, ако Дацарил не съумее да прецени точно всичко.

Заехме местата си на правостоящи зад последните скамейки, препълнени с по-състоятелни от нас зрители, и стояхме като омагьосани, забили поглед в белия стълб с площадка отгоре.

Всъщност целият смъртоносен скок трябваше да трае не повече от пет минути, като се смята, че изкачването ще заеме не повече от три минути, подготовката за скока — една минута, запалването на газта — един миг, а самият скок — няколко секунди.

Обаче номерът се изпълняваше по всички правила на цирковата традиция, с пресметнато забавяне, при което нервите на зрителите се обтягат до краен предел, а то в последна сметка води до взрив от възторг и бурни овации.

Отначало духовият военен оркестър дълго свири тъжния валс „Горска приказка“, и звуците на медните инструменти, а също глухите меки удари на турския барабан и на медните чинели летяха на всички страни и някъде далече се удряха в белите красиви стени на Трета гимназия, в каменните неизмазани стени на епархийското училище, в гранитната Александровска колона, чийто бронзов връх стърчеше над дърветата в Александровския парк и сякаш съперничеше с върха на белия стълб, откъдето трябваше да се извърши смъртоносният скок.

Публиката очакваше с нетърпение да се появи тайнственият Дацарил. А той все не се появяваше и не се появяваше и не се знаеше кога и откъде ще се появи.

Някои зрители смятаха, че ще пристигне на циклодрума с автомобил заедно със своята жена-красавица, която ще го съпровожда чак до съдбоносния стълб.

Други твърдяха, че отдавна е пристигнал и докато чака номера си в съблекалнята на състезателите, играе домино с уредника на атракцията.

Оркестърът изсвири целия си репертоар и млъкна.

Настъпи продължителна тишина.

Ние с Боря изпъвахме потни шии изпод колосаните якички.

Дацарил не се появяваше.

Плъзнаха слухове, че се е разболял и смъртоносният скок ще се отмени, а на публиката ще върнат парите. Надигна се ропот. Народът не желаеше да си получи обратно парите. Народът жадуваше за зрелища, макар и с трагичен край. Срам ме е да си призная, но и ние с Боря, жадувахме в дъното на изтръпналите си души Дацарил да сгреши, и въображението ни вече рисуваше картината с мъртвото тяло, проснато върху яркозелената трева, до ямата с пламтяща газ.

Паузата продължи дълго и уредникът с бомбе и с боядисани мустаци даде знак на оркестъра да изсвири още нещо. Оркестърът неохотно засвири потпури от оперетата „Веселата вдовица“…

 

 

… Дацарил не се появяваше…

 

 

Около касата и съблекалнята на състезателите се забелязваше смут и суетня. Няколко пъти насам и обратно притича бързо и безшумно главният уредник, който беше и собственик на цялото предприятие — възрастен евреин с копринено шалче, изпод което се виждаше якичката на потната му риза.

Пак настъпи тишина — мъчителна пауза — и оркестърът засвири за трети път остарелия и демодиран валс „По върховете на Манджурия“, който прозвуча доста смешно във века на парата и електричеството.

Публиката започна да се вълнува: чуха се злъчни подмятания, някой заплашваше, че ще се оплаче в полицията; други с пискливи нотки в гласа си искаха парите обратно.

Оркестърът засвири за четвърти път.

Публиката зарева.

Главният уредник излезе в средата на циклодрума, долепи до устата си тенекиен рупор и с треперещ, но силен глас съобщи, че смъртоносният скок ще се състои точно след десет минути и че безстрашният Дацарил вече е дошъл и се готви за излизането. Публиката се успокои. Гръмна маршът на тореадора от операта „Кармен“ и под бодрите му звуци на пистата на циклодрума излезе кабриолет с един кон, който мина край трибуните по целия циклодрум, показвайки Дацарил, загърнат с черен плащ, с черна полумаска. Изправен в кабриолета, Дацарил приветствуваше публиката с мъжествения жест на римски гладиатор, докато възрастната му жена със смъкната на тила си шапчица горчиво ридаеше, стискаше свободната му ръка и току я притискаше до устните си.

В кабриолета бяха и малките деца на Дацарил: две момчета — едното с матроска блуза, а другото с униформата на реалното училище — и съвсем малко момиченце с две рижи плитчици, подали се изпод дантелената му шапчица подобна на гърне. Но никой не обръщаше внимание на децата.

Като обиколи циклодрума сред аплодисменти и възклицания, Дацарил малко трудно се измъкна от кабриолета, приближи се до стълба и опита с ръце да не би да се клати.

 

 

… Последва драматичната сцена на сбогуването със семейството, за описанието на която ми липсва талант. Мога само да кажа, че бе така неподправено драматична, че мнозина от публиката бършеха сълзите си, а дамите хълцаха и отвръщаха глава, въпреки че всички прекрасно разбираха, цялата тая мелодрама не е нищо друго освен така наречената на цирков жаргон „продажба на номера“…

 

 

Най-после, опънал нервите на чувствителната южна публика, Дацарил започна бавно да се изкачва по стълба, като се спираше на всяка напречна дъска, за да си поеме дъх и да хвърли поглед надолу към лекарската комисия, която трябваше да присъствува при изпълнението на опасен номер.

Боря забеляза, че под полумаската на Дацарил текат струйки пот и като стигнат до мустаците, се боядисват в мастиленолилав цвят.

Не, съвсем другояче си представяхме Дацарил, изобразен на афишите строен, с атлетическо телосложение юначага, с мрачни бодлеровски очи.

Оркестърът млъкна и музикантите взеха да изливат слюнката от инструментите си.

Настъпи такава тишина, че се чуваха свирките на парните локомотиви и звуците от товарните лебедки откъм пристанището.

Сега Дацарил стоеше чак на върха на неустойчивата площадка между двете национални знамена и черният му плащ се развяваше от вятъра. На фона на летящите облаци той изглеждаше слаб и дребен, почти джудже. Стоеше нерешително загледан долу, където вече изливаха от бидона газ в ямата с вода.

По едно време на нас с Боря ни се стори, че на Дацарил му се вие свят и се готви да слиза долу на земята.

— Бъзльо — презрително процеди през зъби Боря.

— Тогава ресто на парите ни — казах аз.

В същия миг Дацарил решително свали плаща, хвърли го долу и той плавно, като орел с разперени черни криле, се спусна на моравата, която изведнъж стана сякаш по-ярка и по-зелена.

Публиката зашумя, чуха се ръкопляскания. Малкият Дацарил стоеше на площадката по черно, доста широчко за него трико с голям бял череп и две кръстосани кости на хлътналите му гърди.

— Палете газта! — викна отгоре със слаб глас Дацарил и добави, като се обърна към оркестъра: — Барабаните!

Над ямата избухна червено-черен пламък и се чу силно барабанене, от което ме полазиха тръпки.

Дацарил погледна още веднъж надолу, поклати глава, стисна очи, вдигна нагоре сплетени ръце и полетя в бездната.

Всичко стана в един миг и ние с Боря се опомнихме едва след като пожарникарите започнаха да гасят огъня, а Дацарил доста трудно бе измъкнат за слабите му ръце от ямата жив, невредим, но треперещ от студ и мокър като мишка. Черното му широко трико бе залепнало по хилавото му тяло с космати крака, маската му — смъкната и изкривена на една страна, и в такъв вид под звуците на барабаните Дацарил премина, изправен в кабриолета, като с едната ръка прегръщаше жена си, а с другата изпращаше неумело въздушни целувки на всички страни. На нас с Боря ни се стори, че плаче, а от мустаците му течеше по брадичката черна боя.

— Браво — промърмори Боря. — Улучи!

Боря бе строг, но справедлив.

И все пак бяхме разочаровани: мечтаехме да видим друг Дацарил и вече съжалявахме, че сме изхарчили парите си за билети, още повече че всичко завърши така благополучно!

 

 

Бих забравил завинаги тази история, ако след трийсетина години, а може би дори и четирийсет не се бе случило следното: вечерях веднъж в Москва в артистичен кръг с приятелите си куплетиста С. — С, и режисьора Г. Залата беше препълнена с артисти, музиканти, уредници на спектакли, поети, драматурзи, които се събираха тук обикновено след спектаклите към един часа през нощта.

Сред веселия разговор на различни теми куплетистът С — С. изведнъж погледна към отдалечения ъгъл на кръчмичката, където на една маса седеше, обвито в облак цигарен дим, малко нескопосано старче с лилави торбички под очите и пиеше бира.

— Обърнете внимание на този човек — каза С. — С. — наглед не е нищо особено. А всъщност е легендарна личност. Герой. Именно той като уредник на атракцията на известния някога Дацарил скочил от мачтата в ямата с горяща газ вместо Дацарил, който се бил запил някъде и не можел не само да скача, но дори и да стане от кревата, а уредникът, за да не връща парите на публиката, сам изпълнил неговия смъртоносен номер, без да има ни най-малък опит в тази работа.

 

 

Качвайки се на стълба, той произнесъл историческата фраза:

… по-добре да умра, отколкото да върна парите на публиката…

Погледнах стария антрепреньор: в него наистина нямаше нищо особено. Но все пак съгласете се, че бе извършил героична постъпка, за да не се разори и съсипе семейството си — жена и три деца, две момчета и едно момиче.