Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Разбитая жизнь, или Волшебный рог Оберона, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Еми(2021)
Корекция и форматиране
taliezin(2021)

Издание:

Автор: Валентин Катаев

Заглавие: Късчета живот или Вълшебният рог на Оберон

Преводач: Люба Мутафова

Година на превод: 1983

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: Държавно издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1983

Тип: роман (не е указано)

Националност: руска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“ — София, ул. „Н В. Ракитин“ 2

Излязла от печат: 30.IX.1983

Редактор: Жела Георгиева

Художествен редактор: Йова Чолакова

Технически редактор: Методи Андреев

Художник: Галя Георгиева

Коректор: Маргарита Чобанова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15085

История

  1. —Добавяне

Елмазената корона

Да се намери тел беше много просто: в нашия зимник винаги имаше кълба тел за нуждите на илюминациите в царско време. Телът се опъваше пред къщите между стволовете на акациите и на него се окачваха шестостенни фенерчета с разноцветни стъкла. В средата на фенерчето се запалваше свещичка за елха, а на тротоара под всеки фенер се люлееше многоцветна звезда. Пак в зимника, в ъгъла до фенерчетата имаше трицветни знамена, които в тържествени случаи се окачваха над портите.

Отрязах с клещи малко от този мек тел, донесох го вкъщи и с помощта на плоски клещи измайсторих малка корона, впрочем, повече приличаше на кошничка, отколкото на корона. Но това нямаше съществено значение, тъй като короната не беше придобила своя истински вид, беше по-скоро модел.

После се заех да приготвя наситен со̀лен разтвор, работа не особено трудна: в чайна чаша с топла вода трябваше по малко да сипвам готварска сол, която донесох от кухнята в дървена кутия, и да сипвам дотогава, докато солта престане да се разтваря. Щом солта вече не се разтваря — значи, стоп: водата се е превърнала в наситен разтвор.

После завързах върха на коронката с конец и внимателно я потопих в чашата с наситения разтвор така, че да виси, без да допира дъното. А другия край на конеца вързах за молив, сложен върху чашата, както се полагаше по всички правила за провеждане на този интересен физически опит.

Чашата с наситен солен разтвор и потопената в него коронка трябваше много внимателно да се поставят в някое тихо, закътано местенце и да се чака.

След две-три седмици, а може и след месец водата от наситения разтвор дотолкова ще се изпари, че изобилната сол във вид на красиви кристали ще се утаи върху коронката от тел и изведнъж — в един неуловим миг — тя ще се превърне сякаш в елмазена.

 

 

… теоретически всичко беше много просто — количеството преминава в качество, — но на практика…

На практика този опит криеше известни трудности. Главната трудност беше търпението. Нужно бе огромно търпение, да не се разбута преждевременно чашата с наситения разтвор.

Тайнството на кристализацията трябваше да стане в пълен покой и тишина.

С най-голяма предпазливост се качих на стол, сложих чашата с разтвора върху гардероба и я допрях до стената. Според мен това беше най-спокойното място в цялата ни квартира. Тук чашата трябваше да стои в пълен покой, докато стане превръщането.

Струваше ми огромни усилия на волята да не се качвам час по час върху стола, за да гледам чашата, така тайнствено блестяща сред прахта, насъбрала се по горната част на гардероба. Предупредих готвачката в никакъв случай да не бърше прахта от гардероба, което тя с удоволствие изпълни. Изисквах от всички домашни да отварят по възможност най-предпазливо гардероба и да минават покрай него на пръсти.

Обещах им чудото на кристализацията.

Най-чудното беше, че проявих достатъчно воля и не развалих работата с излишна прибързаност. Наистина, няколко пъти се качвах на кревата и оттук, отдалече, наблюдавах чашата, за да се убедя, че нивото на наситения разтвор се е понижило. То наистина постепенно се понижаваше: явно течността се изпаряваше, като оставяше по стените на чашата мътни кръгове на изтеклото време. Но до чашата ни веднъж не се докоснах и сам се учудвах на твърдостта и упоритостта на своя характер.

И съдбата ме възнагради.

Един прекрасен ден се качих на стола, погледнах върху гардероба и видях, че кристализацията беше станала…

Дълбоко в душата си се съмнявах, че опитът ще сполучи. Отначало дори не повярвах на очите си, защото вместо модел от тел пред мен блестеше приказна корона сякаш обсипана със стъкълцата на планински кристал. Короната приличаше на беседка в градина през зимата, блеснала под лъчите на януарското слънце. Това впечатление се засилваше от времето навън: студено, ясно и слънчево, с щраусовите пера на заснежените дървета пред къщичката на баба Язикова, чийто внук неотдавна умря от охтика — млад човек с тънък голям нос и едри, издадени напред зъби, които се белееха под редките мустачки. Тогава в замръзналите прозорци се отразяваха разноцветните кандила и погребални свещи, и аз с ужас престъпих прага на тясната гостна, изпълнена с валма от тамян, и видях сребристия ковчег и парафиновото лице на покойника…

 

 

Изведнъж ми потръгна: по пътя за гимназията успях да се похваля с короната, като я показах отначало на Надка Зора-Зорница, която отиваше на училище с празничното си кожухче, с чанта на гърба, а после на Жорка Мелников, което според мен, много ме издигна в очите им. В гимназията моята корона също направи силно впечатление, като бляскаше на яркото ледено слънце, въпреки че доста момчета вече имаха подобни корони, но според мене, техните корони не струваха пред моята.

Отнесох короната в учителската стая, показах я на Акацапов и той я одобри, като каза приблизително така:

— Ние сувместно с Круевич смятаме, че опитът ти с наситен солен разтвор е напълно сполучлив. Браво, продължавай!

 

 

… това беше един от най-щастливите дни в живота ми и аз целият сияех от тържество и радост, както моето творение — короната — блестеше под слънчевия лъч като брилянтена…

 

 

Единственото, което малко развали настроението ми, беше короната, донесена в класа от едно богато изобретателно момче: неговата корона беше почти като моята, но бе покрита не с бели, а с яркосини кристали, сякаш бе направена от най-чисти сапфири. Оказа се, че момчето е разтворило във водата не готварска сол, а меден сулфат и затова короната му бе станала толкова блестящо синя и предизвика всеобщо възхищение.

Сапфирената корона дори бе изложена на показ в кабинета по физика, а Бурис написа петорка на нейния създател.

Едва не се разплаках от обида и реших на всяка цена да направя още по-блестяща и по-синя корона от неговата, но не направих нищо, първо, защото нямах пари за меден сулфат и второ, не знаех къде се продава.

Но все пак — съгласете се! — и моята корона си я биваше.

Винаги когато чета „Борис Годунов“ и стигам до мястото, където Марина казва на своята прислужничка: „Елмазния ми венец“ — виждам черния гардероб и върху него чашата с наситения разтвор от готварска сол, а в разтвора блести вече напълно завършената коронка…

 

 

… И траурно заснежените дървета пред къщичката на баба Язикова, където в замръзналите прозорци се виждат пламъчетата на кандилата и погребалните свещи.