Валентин Катаев
Късчета живот или Вълшебният рог на Оберон (75)

Гюле в цокъла на Дука

Към главните забележителности на града се отнасяше и чугуненото гюле, зазидано в цокъла на паметника на дук дьо Ришельо на Николаевския булевард срещу знаменитата Одеска стълба, която води от града към пристанището.

Херцог дьо Ришельо беше изобразен на паметника в строго класически стил: къса антична туника, голи крака в сандали, ръка със свитък, протегната към морето, в посока към Константинопол и проливите, което имаше скрит политически смисъл.

Паметникът се наричаше съкратено паметник на Дука и дори още по-лаконично: просто — Дука.

 

 

… „вчера се срещнахме при Дука“…

 

 

… Гюлето, взидано в цокъла на Дука, имаше своя история.

През време на Севастополската кампания английският флот решил да направи десант в Одеса, като най-близко пристанище до обсадения Севастопол, но нападението на англичаните било отблъснато, английската фрегата „Тигър“ със сто топа била потопена срещу „Малий Фонтан“ от руската полева артилерия, а сваленият от фрегатата чугунен топ-трофей бил поставен върху дървен лафет за вечни времена като паметник на руската слава, на същия Николаевски булевард срещу изящното здание на градската община дело на архитект Бофо̀.

Тъй че, когато понякога се разхождах с покойната ми майка по Николаевския булевард под грамадните петнисти чинари между топа и Дука и минавах покрай бюста на Пушкин, аз разбирах, че нашият толкова разноезичен, мирен и безгрижен град някога е преживявал бурни дни и над керемидените му покриви са летели неприятелски гюлета.

Смътно си спомням разказа на баба — мамината майка, — който тя на свой ред била чувала от нейната майка, тоест от моята прабаба, за историята на артилерийския прапоршчик Шчегольов, който отблъснал английския десант и потопил „Тигър“.

Работата била следната: на английската фрегата „Тигър“ имало дългобойни морски топове, а на нашия бряг — само малки сухопътни оръдия, така че англичаните стигали до нас, а ние не сме могли да ги стигнем. Тогава прапоршчик Шчегольов предложил смел план: нашите полеви топчета да се поставят върху плаващи понтони — салове, да се изведат в морето до английската фрегата на един изстрел разстояние, да открият бърз огън и да я потопят. Разрешили му да събере за тази цел доброволци и се събрала команда от безразсъдни смелчаци от жителите на одеските покрайнини — Пересип, Молдованка, Далник. Това били млади занаятчии, работници, хамали на пристанището и просто одески босяци — хора безумно храбри и големи патриоти. С тяхна помощ прапоршчик Шчегольов сковал понтони, сложил на тях леките топове и през нощта ги извел в морето срещу „Малий Фонтан“, като съкратил разстоянието между тях и английската фрегата до топовен изстрел. Боят започнал още при изгрев-слънце, прапоршчик Шчегольов изпреварил англичаните и с няколко успешни залпа потопил десеторно по-силната фрегата, и английските парни транспортни кораби, които кръстосвали на хоризонта, били принудени да се махнат, докато не ги е сполетяло нещо. Одеса била спасена.

Баба ми разказваше, че по думите на майка й прапоршчик Шчегольов веднага станал национален герой и императорът заповядва да го произведат капитан.

Но може ли прапоршчик да стане направо капитан?

Военният устав не позволявал това. Тогава намерили следния изход. Целият гарнизон бил строен на Куликово поле: командващият военния окръг извикал от строя прапоршчик Шчегольов и му връчил заповедта и нови пагони, произвел го подпоручик. След като подпоручик Шчегольов се върнал в строя, пак го извикали и по същия начин го произвели поручик, а след малко пак го извикали и произвели щабскапитан, а после и капитан. В това време знамената се развявали и гърмяла военна музика. После войските минали пред капитан Шчегольов в церемониален марш.

Като стигнеше до това място, баба избърсваше с носната си кърпичка сълзи от възторг и аз също почвах да плача от гордост за руската армия и мечтаех да стана някога такъв прапоршчик от артилерията като Шчегольов.

 

 

… Прапоршчик станах, но повече от подпоручик не стигнах…

 

 

… В детските си години, когато обикалях Дука, с учудване разглеждах малкото чугунено гюле, зазидано в цокъла. Разбирах, естествено, че гюлето не се е забило от само себе си в паметника на Дука: отначало то отчупило парче гранит от цокъла, а после, може би няколко години след Севастополската война, са го зазидали в гранита за вечни времена, за да напомня на гражданите за героичното минало на града.

Най-много ме тревожеше въпросът: къде се е дянало парчето гранит, отчупено от гюлето? Гюлето са намерили, а къде е парчето гранит? Трябва да е някъде тук, наблизо. Бях уверен, че ще го намеря сред едрия отбран морски чакъл, с който щедро бяха посипани пътечките край Николаевския булевард и особено площадката край Дука.

Аз, или по-скоро малкото момче, ходеше по скърцащия чакъл, с поглед забит в гладките морски камъчета и все се надяваше, че всеки миг може да види сред тях парчето гранит. Момчето много ясно си представяше какво трябва да бъде парчето: удължено като кинжал с остри краища, розово. Струваше ми се невероятно да е изчезнало. Навярно е тук някъде, недалече, може би съвсем близо. Понякога дори ми се струваше, че го виждам. Ето го, ето го! Навеждах се, протягах ръка, но парчето в миг изчезваше, а в ръката ми оставаше шепа чакъл.

И аз продължавах да диря отново и отново, тичайки по пътечките край булеварда в сянката на вековните чинари, които бяха видели Пушкин и Гогол живи, сред лехи от виненочервени цветя.

Понякога при търсенето на парчето дотичвах до чугунения бюст на къдрокосия Пушкин и се радвах на чугунените бузести делфини, които украсяваха неговия цокъл; от кръглите усти на делфините дъгообразно се изливаха кръстосани струи вода в чугунени раковини.

Но и тук парчето го нямаше.

 

 

… всичко това напомня за някакъв живописен сън, в който все нещо не достига, някаква най-важна, най-ярка багра или дори някоя позната, но завинаги изтрита от паметта дума, без която всичко наоколо не губи нищо от своята красота, но губи смисъла, губи значението си…

 

 

Детският ми ум не можеше да се помири с мисълта, че гюлето е улучило цокъла на Дука много отдавна, когато мене не ме е имало още на света, нито дори мама, и парчето отдавна е изчезнало от булеварда. Не можех да се примиря с властта на времето над живота. Впрочем тогава едва ли съм си представял, че времето съществува, и не съм се мъчил да разрешавам въпроса: паметта ли заличава времето, или времето заличава паметта?

Най-чудното е, че всеки път, когато минавам покрай Дука, търся с очи парчето. Дори сравнително скоро, вече старец, когато пристигнах в родния град и тръгнах по булеварда, неочаквано забелязах, че разхождайки се около Дука, аз търся с очи парчето по земята и ми се стори, че аха-аха ще го намеря най-после.

 

 

… а през тези години колко бомби, снаряди, ракети, парчета от гранати прелетяха над мене и над моя град?…