Валентин Катаев
Късчета живот или Вълшебният рог на Оберон (74)

Файтонджията

Конете се плашеха от локомотивите, от валяците и първите автомобили. Те беснееха, чупеха файтони, убиваха пътници, раняваха минувачи…

Разлудувал се кон на градска улица — беше нещо ужасно…

Отначало дочух познатото тънко изсвирване на валяк, стигнал изглежда до кръстовището на улица „Базарна“ и булеварда, който с шум и тракане търкаляше предното си широко и дълго, като отрязък от тръба, колело по чакъла, вече насипан на равен слой по цялата ширина на шосето.

Заедно с тракането и пуфтенето на машината дочух и някакви тревожни звуци: рязко пискливо цвилене на кон, викове на тичащи хора, ситното изтракване на файтон, покачил се на тротоара, откъслечно изчаткване от подковите на изправил се на задните крака подплашен кон.

Спуснах се след побледнялата като платно мама с развята пола и изпадналата в ужас готвачка и се озовах на нашия балкон с железен под, надвиснал ниско над улицата, където ставаше нещо ужасно.

Тичаше, придържайки шапката си, стражар. Двама вратари с бели престилки и металически номера на гърдите се мъчеха да хванат побеснелия кон.

Бях толкова малък, че не стигах до перилата на балкона. И застанал между мама и готвачката, току, избутвах настрани полите им, за да погледна отдолу през красиво извитите железа на балкона и онова, което видях, остави следи в душата ми за цял живот.

… побеснелият кон с безумни изкривени очи се носеше в галоп по улицата, влачеше файтона със счупено колело, а подир файтона се сурнеше по паважа падналият от капрата и омотал се в поводите файтонджия — мужик в армяк, с обезобразено лице, изкъртени зъби, окървавена рижа брада, която оставяше по паважа червена диря, сякаш прокарана от широка бояджийска четка. Кръвта ясно, като маслена боя, блестеше на яркото слънце и по заплетеното в поводите тяло на файтонджията тичаха дантелените сенки на акациите, а очите на файтонджията бяха отворени, но вече неподвижни и със стъклен блясък…

Така за първи път в живота си видях човек, умрял от неестествена смърт. И досега виждам омотания в поводите мъртвец със син ватиран армяк да се влачи по улицата покрай нашия балкон, край съседните къщи, край склада за въглища, до който на улицата имаше чували с дървени въглища за самовари. Чувалите отгоре бяха мрежести, та купувачът да вижда въглищата, които купува.

Спомних си мъртвия файтонджия през 1917 година на румънския фронт, когато преминавахме през един горски дол в подножието на Карпатите на разсъмване, а боят бе вече започнал. Беше влажно, студено, по цялата предна линия вече се чуваха гърмежи на десетки версти, зад гребените на невисоките хълмове избухваха далечните светкавици на неприятелската артилерия, над фронтовата линия кръстосваха във въздуха немски и наши самолети — бомбардировачи и наблюдатели коригировачи. Бързахме по-скоро да заемем изходна позиция и вървяхме, като се препъвахме в корените на дърветата и се промъквахме през храсталаците, и изведнъж съгледахме странна група неподвижни войници, насядали и налягали около прясно изровена от снаряд яма. Изглежда и те са вървели като нас по дола и немският снаряд ги е улучил точно по средата.

… и така си останали на място, застинали в естествени, а някои и в неестествени пози, като восъчни кукли, облечени в шинели, спокойни, мирни и само разкъсаните шинели и тъмните петна говореха, че тук се е разиграла светкавична трагедия…

Особено добре запомних един възрастен войник с нов шинел — може би опълченец, — с глава превърната в червена пихтия, с остатъци от рижа брада, а сега тъмночервена. До него се мъдреше пълна раница, прокъсана от парчета снаряд. И в същия миг пред очите ми изпъкна картината от далечното ми детинство, улица „Базарна“, щедро заляна от слънце, и омотаният в поводите като кукла файтонджия с рижа брада, повлечен от побеснелия кон, с обезумели разкривени очи, сякаш заимствувани от някоя картина, сред виковете на разтичалите се хора, сред общия ужас, стражарските свирки, далечния шум от движещ се валяк.