Валентин Катаев
Късчета живот или Вълшебният рог на Оберон (7)

Бибабо и билбоке

Наскоро прочетох в „Бел Ами“ на Мопасан, че Форестие, изправен до камината, пушел цигара и играел билбоке^[1]. Той бил много сръчен в тази игра и всеки път набождал на дървеното връхче голяма жълта топка. Когато изпуснал тридесет и седмия удар, отворил един шкаф, където Дюроа видял двайсетина великолепни билбоке, подредени и номерирани като изящни украшения в колекция.

Това ме накара да си спомня, че през моето детство и юношество у нас също бяха разпространени билбокетата, които се правеха все по един начин: това бяха червени дървени лакирани играчки, изкусно направени на струг, като на единия край на пръчицата имаше чашка, а другия край беше заострен. Червена дървена топка с пробита в нея дупчица се люлееше на дълъг копринен шнур, привързан за пръчката. С ловко движение можеше да се подхвърли топката така, че с приятно изтракване да попадне точно в чашката, а можеше да се подложи острият край и топката да се надене на него…

Да вкараш топката в чашката беше, разбира се, много по-лесно, отколкото да улучиш с острието дупчицата й, но между нас, гимназистите, се срещаха големи майстори, които вършеха това с лекота. Почти всички момчета и момичета имаха билбоке или в ученическите си чанти, или в джобовете и всяка свободна минута ги вадеха и се понасяше звучното чук-чук-чук на неулучилите чашката дървени топки или тежкото — трак! — на улучилите.

На острието топките се набучваха почти беззвучно.

После тази играчка постепенно излезе от мода. В паметта ми остана само думата „билбоке“. Тя възкресява у мен спомена за чудно приятния музикален звук на тракащата дървена топка и за тъмночервената полировка на играчката, направена от изкусни занаятчии, която заедно със сметалата, писаните великденски яйца, дървените фигурки и пумпалите изпълваше и красеше нашето детство.

Помня, веднъж се появи нова играчка, която окончателно измести билбоке.

Една гимназистка ме погледна лукаво изпод русия бретон под периферията на униформената си касторена шапка с тревистозелена лента, после, като се обърна тайнствено, порови в мушамената си училищна чанта, направи нещо и изведнъж рязко се обърна и протегна към мен ръка, която се бе превърнала в някакво странно, забавно и много мило същество с целулоидна главичка, ниско чело, дебели бузи и големи глупави очи. Това същество, облечено с пъстра бархетна дрешка, имаше две фланелени ръчички, които се движеха много смешно, а в същото време главичката му се клатеше като на китайска статуетка и сякаш ми правеше гримаси.

Веднага схванах простия механизъм на играчката: на ръката се надяваше пъстра ръкавица с три пръста. На средния пръст се нахлузваше куха целулоидна главичка с издути бузи, а другите два пръста играеха ролята на ръчички.

Момичето ме погледна с хитрите си оченца, прозрачни като фруктов бонбон, и се заля в смях.

— Виждаш ли? — каза ми тя, като караше кухата главичка на своята играчка да ми се кланя. — Последна новост. Нарича се бибабо. Подариха ми я за именния ден.

После бибабо ми направи прощален жест едновременно с двете си фланелени ръчички, а момичето изрече като скоропоговорка:

— Имало едно време трима китайци: Як, Як-цидрак и Як-цидрак-цидрони; имало едно време три китайки: Ципи, Ципи-дрипи и Ципи-дрипи-лям-помпони; и се оженил Як за Ципи, Як-цидрак за Ципи-дрипи, Як-цидрак-цидрони за Ципи-дрипи-лям-помпони.

И момичето хукна, пергелът й тракаше в мушамената чанта и вече отдалече тя ми хвърли поглед, който много напомняше погледа на малкия бибабо.