Валентин Катаев
Късчета живот или Вълшебният рог на Оберон (68)

Мандолината

Научих, че един гимназист от нашия клас е отличен музикант и дори веднъж участвува в гимназиално литературно-музикално утро, като донесе своята мандолина в сив бархетен калъф, завързан с копринен шнур, и изпълни няколко руски патриотични песни, от които най-ми харесаха вариациите върху известната песен: „Слушам, пее чучулига, пее славеят безкрай. И догдето поглед стига, туй е руският ми край!“.

Самият директор и дамите покровителки в бели атлазени рокли, скроени като руски сарафани, с бяло-синьо-червените ленти на розетките на Съюза на руския народ, ръкопляскаха на младия музикант и това реши въпроса: заклех се да се сдобия с мандолина и да се науча да свиря разни концертни пиеси и бални танци като па дьо катър или например като хиавата.

Не ще и дума, че молбата ми да ми купят мандолина не срещна вкъщи никакво съчувствие. Както трябваше и да се очаква, леля насмешливо сбърчи устни и доста злъчно иронизира моята нова безпочвена фантазия. Женка тактично не каза нищо, но в светлокафявите му очи зърнах огледалния блясък на присмеха, което ме вбеси, а татко не на шега се разсърди, почука с показалец по масата за хранене и ме нарече мързеливец и двойкаджия, който вместо да поправи бележките си мечтае да свири на такъв просташки еснафски инструмент, какъвто е мандолината, от което, каза той, и без това нищо няма да излезе: само ще се хвърлят на вятъра пари за инструмента и за плащане на някой шмекер, който дава обявления във вестника, че за петнадесет урока по петдесет копейки на урок може да научи човек да свири на мандолина.

Тъй като познавах добре характера на татко, аз не отстъпвах, настоявах да ми купят мандолина и давах честна дума, че ще си поправя всички двойки и занапред старателно, добросъвестно ще уча.

Горещях се и доказвах на татко голямата необходимост от музикално образование, което така или иначе облагородява човека. Знаех, че татко е на същото мнение, че и той много обича музиката. Успях да го убедя, че съм сериозен в намеренията си, след което татко се предаде и ние двамата отидохме с новия електрически трамвай на белгийското дружество в центъра на града, където за четири рубли и половина купихме превъзходна италианска мандолина с перце от костенурка, пъхнато между удвоените струни на инструмента. Перцето отделно струваше четирийсет копейки.

Забелязах, че плащайки за мандолината и перцето, татко се разстрои, като погледна в портмонето си, но се съвзе навреме и бодро усмихнат ми каза:

— Надявам се, че ще се отнесеш сериозно към своите занимания по музика. Помни — прибави той с въздишка, — че покойната ти майчица беше превъзходна пианистка и мечтаеше да види децата си музиканти.

— Давам честна дума! — възкликнах с жар.

— Дай боже — каза татко.

В трамвая, по пътя за вкъщи, нежно притисках мандолината, възхищавах се на съвършената форма на лекото й кухо тяло, направено от здраво слепени ивици палисандрово дърво, на издутия й гръб, красиво стесняващ се към грифа, на всички подробности на механизма й, на седефените кръгчета по грифа, на металните деления, но не както при термометрите, а някак неравномерно отдалечени едно от друго — най-горе бяха най-нарядко, а колкото по-надолу отиваха ставаха по-нагъсто, в което се криеше някаква загадъчна закономерност.

Искаше ми се още тук, в трамвая, да метна крак връз крак, да сложа мандолината на коляното и като обигран музикант, с ловки движения на перцето да изтръгна от обтегнатите удвоени метални струни красиво трептящо тремоло. Но се сдържах и само скромно поглеждах към пътниците, които положително бяха във възторг от моята нова, блестящо полирана мандолина.

 

 

… всичко това обещаваше много радости, а в най-близко бъдеще — когато след петнайсет урока се научех да свиря на мандолина — може би дори слава.

 

 

Горях от нетърпение да тръгна по-скоро на уроци при учителя по мандолина и всяка свободна минута сядах насред стаята на стол, кръстосвах крак върху крак и наведен над мандолината, се опитвах да изтръгна от струните й твърдо, равномерно тремоло.

Изглеждаше толкова просто!

Но перцето се изплъзваше от пръстите ми, а разширеният му край леко се огъваше, при което металните струни издаваха силни и крайно немузикални звуци. Дори не бяха звуци, а някакво дрънчене.

Леля си запушваше ушите с кутретата и се затваряше в стаята си, а Женка се правеше, че не ми обръща внимание.

После започнах да ходя при учителя по мандолина — млад човек с много тесни, сини панталони, с униформена куртка на телеграфо-пощенски чиновник и под нея руска рубашка, с дълги светлоруси мазни коси, прибрани зад ушите. Миришеше на тютюн и през по-голямата част от урока тъпчеше унгарски гилзи Катик с лек златист тютюн Асмолов и ми разказваше любовните си приключения, като почесваше с нокътя на малкия си пръст своя пъпчив нос.

Аз се оказах толкова невъзприемчив, че не се научих да свиря дори гамата.

Всичко свърши с това, че постепенно спрях да ходя на уроци по музика, а вместо това се шляех с мандолина под мишница из града, само и само да не отида при учителя в неговата грижливо подредена, но много тясна сутеренска стаичка, претъпкана с всякакви евтини, безвкусни украшения. Тази стая учителят бе наел у евреин шивач, където винаги ме посрещаше особена, упорита миризма на пържена риба, канаваца, детски пелени, където вечно цареше угнетяваща тишина, нарушавана от отсеченото тиктакане на часовниковото махало и безкрайните трели на канарчето.

 

 

Парите, който ми даваха да плащам за уроците, харчех за минерална вода със зелен сироп „прясно сено“ или „ром-ванилия“, за рахат локум, баклава и други източни вкуснотии, за прекалено сладките, сякаш лакирани рожкови и ядки от кокосови орехи…

 

 

Чувствувах се голям подлец и щом се върнех вкъщи, внимателно слагах мандолината върху черния гардероб в нашата стая, където висеше татковият нов редингот и нашите нови ученически униформи. Най-накрая намразих мандолината, която не оправда моите надежди и се превърна в постоянна улика.

За щастие, татко някак разсеяно се отнесе спрямо моето охлаждане към музиката, махна с ръка и престана да дава пари за учител.

 

 

… оттогава мандолината лежа няколко години върху гардероба в сивия си бархетен калъф, ушит от леля. Мандолината се покри с прах и издаваше присъствието си само чрез тихите музикални акорди, с които откликваше на всеки, дори най-слаб звук, стигнал до нея през бархетния калъф: на тракването на входната врата, дрънването на звънеца, стъпките по коридора, шума от водата в клозета, конския звук по улицата, дрънченето на кабриолет, напевния глас на точилар или калайджия, на ехото на минаващ някъде военен оркестър, на редкия, потискащо тъжен звън на камбаната през великите пости, на кучешкия лай, дори на шумоленето на мишки, търкалящи бучка захар зад бюфета, както и на всеки среднощен шум, дори на изпукване от отлепящи се тапети…

 

 

Странно, че никой освен мене не забелязваше въздишките на мандолината, които прозвучаваха откъм шкафа като укори на съвестта. Тези въздишки вселяваха у мене необясним страх. Боях се да остана в празното жилище насаме с мандолината, която ловеше всеки мой дъх, следеше от шкафа всяка моя крачка, като че музикално повтаряше и най-съкровените ми мисли.

Понякога се събуждах нощем от необяснима тъга и веднага мандолината върху шкафа също се събуждаше и започваше едва чуто да звънти с удвоените си като железопътни релси струни. Започваше безсънието. Възглавницата пареше бузата ми. Мандолината със сладникав звън се обаждаше на татковото хъркане, на сладкото Женкино мляскане и хлипане на сън.

Мандолината беше върху гардероба до самата стена, аз не можех да я видя от кревата, дори когато лунната светлина на късната есен се промъкваше в стаята през капаците на прозорците, но въпреки това я виждах ясно, легнала в сивия калъф върху своя силно издут гръб, а отгоре плоска, със срязано лице, с отворен, меко очертан овал на устата, както при трагическите гръцки маски.

Но важното бе, че сякаш виждах дълбоката й утроба, където се напластяваха и резонираха най-разнообразни звуци не само от нашето жилище, от нашата улица, от нашия град, от нашата империя, но и от цялото земно кълбо, от неговото минало, настояще и бъдеще — зловещи, едва чути акорди, хорал от военни приготовления, струпване на военни части, музика при паради и срещи на монарси, църковни песнопения, камбани, молебени, тайно движение на подводни лодки, чумна напаст и надигаща се война, бой край Сморгон, полъх на смъртта, от която няма спасение за моята беззащитна, почти детска душа.

Мандолината ме измъчи с хилядите нощни страхове, с мъките на моето съзряване, докато най-после, притискайки я към гърдите си като крадец, излязох на пръсти от нас, изтичах по стълбата под съпровода на нейните укорни акорди, отидох в града и след безкрайни унижения в различни магазинчета и бараки за вехтории, най-после я продадох за смешната цена — осемдесет копейки, от които едната монета от двайсет копейки после се оказа фалшива, оловна, груба работа на местни несръчни фалшификатори на монети, намерили убежище в катакомбите или в свърталищата на Молдованка.

Вече не помня за какво изхарчих нечестно придобитите пари: може би съм ги проиграл, когато на тавана на Мирошниченко играехме с Жорка Собецки на 31, а може би — за друго нещо.

Не зная, наистина не помня…

Проклетата мандолина, на която възлагах толкова надежди, а в крайна сметка не ми даде нищо — само мъчителни музикални въздишки, празни акорди…