Валентин Катаев
Късчета живот или Вълшебният рог на Оберон (66)

Огледалото

Момиченцето се наричаше Ксения, но аз й казвах съкратено Ксеня, понякога просто Ксенка. Беше няколко месеца по-голяма от мене, а аз тогава да съм бил тригодишен, още ме обличаха като момиче.

Доведоха я двете майки — Ксенкината и моята, — за да се запознаем, сприятелим и да поиграем заедно.

Ксенка беше дъщеря на нашите съседи, с които живеехме на един етаж, врата до врата.

Баща й беше военен лекар, груб човек, подстриган алаброс. Ръцете му миришеха на карбол, а военната му куртка, с пагони и овална университетска значка на гърдите, вонеше на тютюн и на някаква спиртна напитка — вероятно водка, а също и на горчица и пипер, чиято миризма не можех да понасям. Не можех да търпя и него и ме хващаше страх, особено когато на шега ме хванеше и притиснеше до болка към дебелата си гръд, към твърдата университетска значка и в желанието да ме поизплаши, плющеше край мене с дългия си камшик за езда, който вземаше, когато отиваше в болницата с жълтия си кабриолет. Този бич, тънко сплетен, винаги стоеше у тях в трапезарията. За обед ординарецът поднасяше на масата огненочервен, прекалено подлютен борш със захарнобяла кост с мозък, а в средата на масата имаше сол, пипер и каничка с вода.

Ксенкината майка също не ми харесваше с напудреното си, начервено лице и почернени вежди, със силния си парфюм, с изкуствено подпълнената си отдолу прическа, с нейните силно блестящи мъжки очи, в които, както научих по-късно, капвала атропин за разширяване на зениците. Обличаше се шик, шумеше с копринената си рокля, скърцаше с корсета си и в сравнение с майка ми изглеждаше предизвикателно неприлична, при това пушеше цигари и изтърсваше пепелта в петниста рогова тропическа раковина върху масичката със семеен албум и лампа с копринен дантелен абажур.

Това съседство съвсем не подхождаше на нашето тихо семейство, където нито се пиеше, нито се пушеше, обаче бяхме съседи и това налагаше да дружим и да си ходим на гости.

… и ето че доведоха Ксенка да си играе с мен…

… това беше израз на желанието на нашите родители да укрепят съседските отношения между двете семейства. Ксенка никак не ми харесваше със своите къдрици, грижливо ушита престилка, кръстосана на гърба, и с добре измитите си големи уши. Тя имаше слабо, бледо личице, сини сенки под очите и аз бях вече осведомен, че има глисти, с който се води постоянна и упорита борба. Беше ревлива и винаги ме дразнеше с капризите и сълзите си.

Двете майки — моята и Ксенкината — обявиха, че ние сега сме годеник и годеница и с умиление гледаха как си играем.

Седяхме долу на килима, нареждаме играчките и разглеждаме картинките на моята книжка.

Понякога се пъхахме под дивана и там гледах с омраза Ксенка, като си представях как й премахват глистите: правят и клизма с чесън, дават и лъжичка сладко, посипано с някакъв специален прах против глисти, а после я слагат на бяло порцеланово гърне и си представях, че седи и се цупи с капризното си грозно личице.

Най-после дойде ординарецът и съобщи на Ксенкината майка, че яденето е сложено и господарят се сърди. Отведоха Ксенка, а на сбогуване ни накараха да се целунем, както е прието между годеник и годеница. Наплюнчихме се един друг по бузите, а през нощта ми се присъни, че ние с Ксенка сме наистина годеници: тя беше с дълги провиснали коси, които пораждаха у мене и любовно вълнение и желанието по-скоро да се отърва от тая натрапена годеница.

… И тук ми дойде на помощ вълшебното огледало, което имаше свойството да разголва всички скрити пороци на човека, когато се оглежда в него. Поднесох огледалото към лицето на вече порасналата Ксения, тя се огледа и изведнъж чистата му повърхност се покри като че с черни раковини, които развалиха чистото дотогава като изворна вода стъкло. Лицето на Ксения се обезобрази. То цялото бе сякаш проядено от черните раковини на пороците и аз разбрах, че отдавна силно я мразя…

Събудих се както винаги от слънчевите лъчи откъм улица Базарна, които проникваха през капаците на прозорците, денят беше прекрасен, но това не можеше да разсее отвращението ми към Ксенка, което, колкото и да е странно, изпитвам и досега, въпреки че навярно отдавна я няма на белия свят.