Валентин Катаев
Късчета живот или Вълшебният рог на Оберон (58)

Монетата

Най-после настъпи 16 януари, моят рожден ден, който чаках с такова нетърпение и толкова надежди.

Освен подаръци, тоя ден ми предвещаваше още една радост, можеше да не отивам на училище и да се търкалям в леглото до насита.

Събудих се, а всички вкъщи още спяха и при слабата светлина на зазоряването, когато всички предмети наоколо ми изглеждаха още по-тъмни, отколкото през нощта, най-напред разгледах плетената седалка на стола до кревата ми. Надявах се, че на него, както винаги още от вечерта, са сложени подаръци за мене.

Подаръци нямаше.

Внимателно се измъкнах изпод юргана и на пръсти — с топли боси крака по студения под — тръгнах на разузнаване в трапезарията. Надявах се, че подаръците са на бюфета или върху масата за хранене. Като минах покрай лелината стая и се вслушах в долитащото откъм вратата дишане на спящ човек, аз се върнах обратно в нашата стая, където в предутринен сън похъркваше татко, а Женка в съня си мляскаше с уста.

Подаръци нямаше и върху первазите на прозорците, където през пролуките на затворените капаци вече проникваше мътната сиво-синя светлина на земното утро.

Странно.

„Не може да са забравили — помислих си аз за татко и за леля. — Навярно са решили да ме изненадат.“ Но това не ме успокои, а обратното, още повече ме разтревожи. „Нима — рекох си аз — тоя път са решили да ме оставят без подаръци? Невероятно! Но кой знае? От тях всичко може да се очаква. Може би татко, който имаше оригинален характер и не признаваше показната страна на много семейни празници, като например имен ден, празнуване по случай нова квартира и други подобни, и ако вземаше в тях участие, то беше само за да не обижда околните и да не им налага личните си възгледи; та значи татко, който въпреки че бе дълбоко вярващ, гледаше може би неодобрително дори на църковните празници и държавните тържества, макар да не изразяваше това гласно и да изпълняваше всичко, което се предвиждаше да изпълнява вярващият православен русин — мислех си аз, — та нима татко изведнъж е решил, че празнуването на рождения ден не е нищо друго освен предразсъдък и е време да се отмени. И ето че го е отменил! Наистина, Лев Толстой — продължавах да размишлявам — има влияние върху татко, но татко е добър човек и няма да иска да обиди сина си… Въпреки че от него всичко може да се очаква!“

Изпълнен със съмнения легнах под юргана, стоплих се и реших да изчакам. Въображението ми рисуваше ужасната картина на отменянето на рождения ми ден с всички произлизащи от това неприятни последици, но скоро се затоплих и сладко заспах, а когато се събудих, разбрах по тишината, която цареше вкъщи, че всички са излезли: татко и леля — на занятия и са взели със себе си Женка, за да го отведат в детската градина на госпожа Цакни, където го водеха всеки ден до тръгването му на училище.

От кухнята се чуваше как готвачката сече със сатър месо за пържоли.

Не са ме събудили, значи, все пак рожденият ми ден не е отменен, и това малко ме обнадежди. „Дори да е отменен, все пак не е напълно: може да не ида на училище, а и това е нещо“ — помислих си аз и отворих очи.

В стаята бе вече много по-светло, но утринната светлина едва проникваше през прозореца, който целият бе набит със сняг от снощната виелица. Изглежда бурята продължаваше, защото в печката свиреше и стъклата на прозорците звънтяха, като че някой от улицата непрекъснато ги замеряше с пълни шепи сух януарски сняг.

Обичах светлосинята зимна светлина в празната и тиха квартира късно сутринта. Погледнах плетената седалка на стола с надежда, че всичко се е разминало и подаръците са вече на мястото си. Столът беше празен. Погледнах в трапезарията. И там нямаше нищо за мене. Пак се върнах в леглото и се стоплих под юргана. В печката с херметически затворена двойна чугунена вратичка пукаха дъбови дърва.

Беше уютно, но мъчително скучно.

По-добре да бях отишъл на училище, където щяха да ми дърпат ушите като на именик, макар всъщност да нямах имен ден, а рожден, но приятелите ми не се задълбаваха в такива подробности.

Пак се размислих за подаръците. Сетих се, че татко може да е сложил подаръка под възглавницата ми, както понякога правеха в нашето семейство. Това ми се видя много вероятно, тъй като в просъницата ми се бе сторило, че до леглото ми се приближи на пръсти татко, вече облечен, и внимателно ме целуна и погъделичка с мократа си след миене брада — поздрави ме за рождения ден. Може би е сложил подаръка под възглавницата. Пъхнах ръка под възглавницата и веднага усетих, че там има нещо съвсем малко, като кесийка. Опипах плоската кесийка и пръстите ми докоснаха метална закопчалка с две топчета. Портмоне!

Бързо измъкнах ръката си, в която бях стиснал наистина портмоненце — на вид нищо особено, от велур. Отворих го, надникнах вътре и в синия здрач на късното утро видях монета от двайсет копейки.

В първата минута се почувствувах като ограбен.

И това ми било подарък! И таз добра: малко евтино портмоне и в него двайсет копейки! Такъв нищожен, дори оскърбителен подарък за рождения ден никога досега не ми бяха правили. Дали това не е намек за двойките, които донесох вкъщи през втория срок? Или татко е решил веднъж завинаги да тури край на скъпите подаръци и ми е подарил портмоне със сребърна монета вътре ей тъй, просто за спомен, като „сувенир“ — любим израз на леля.

Стана ми ужасно криво, загдето не се сбъднаха надеждите ми за кънки „нурмис“ с остри като на броненосец носове.

Облякох се умърлушен, умих се, сложих в джоба кесийката и се затътрих към трапезарията да пия чай. Готвачката ми честити рождения ден и ми поднесе към чая малка, специално изпечена за рождения ми ден козуначена кифла, посипана с бадеми и пудра захар, като че с навеян по тях сняг. Заедно с кифлата пиех чай с мляко и като си нямах друга работа, извадих от джоба кесийката и измъкнах монетата от двайсет копейки. И веднага усетих, че монетата е доста тежка. Погледнах я и не повярвах на очите си: в дланта си държах яркожълта златна монета. Грешка не можеше да има. В трапезарията бе достатъчно светло, за да мога да различа среброто от златото. Приближих се до прозореца, където беше още по-светло и внимателно хвърлих монетата на перваза. Тя издаде с нищо несравним, тежък звън на злато, завъртя се, наклони се и застана неподвижна.

 

 

Да! Това бяха истински златни пет рубли!

 

 

Хвана ме срам, че заподозрях татко в намерение да отмени рождения ми ден. Бях уверен, че татко ме обича въпреки лошите бележки за срока. Знаех, че татко смята за неморално да се подаряват на децата пари, които развращават човека. Той дори казваше, че всичкото зло в света иде от парите. И въпреки това ми подари пари — цели пет златни рубли. И това не беше за първи път.

 

 

Само няколко месеца преди това за именния ми ден на 6 юли, той ми бе подарил три рубли — прекрасна зелена хартийка, гладка, още несгъвана — беше я извадил от една книга, в която пазеше банкнотите си между страниците. Живеехме край Будаки, на дача у един немец колонист, над морето. Наоколо имаше прекрасна степна и морска природа, но нямаше магазини за играчки и татко за първи път наруши принципите си — подари ми три рубли.

О, колко ясно си спомням онова незабравимо слънчево утро, когато в желанието си да споделя с някого своето щастие обиколих с банкнотата в ръка цялото стопанство на немеца. Но, сякаш напук, наоколо нямаше жива душа. Всички бяха на морето и се къпеха. Отидох в стопанския двор, където в ъгъла имаше дилижанс без коне, който возеше дачниците до Акерман и обратно. Покатерих се на капрата и седнах върху нагрятата от утринното слънце мушамена възглавница, като дълго разглеждах трите рубли, възхищавах се на отличната хартия с водни знаци, които личаха на светло, на ясния дребен печат, на разноцветните като дъга мрежички отпечатани фино около цифрата „три“ — образец на гравьорското изкуство.

Съзнанието, че в ръцете ми се намира банкнота от държавната банка с факсимиле на подписа на касиера, ме издигаше в собствените ми очи като именик и човек, който отсега нататък е свързан чрез някакви тайнствени връзки със Самата Държава — Руската империя.

Към това съзнание се прибавяше и несравнимото чувство на именик, което изпитвах веднъж в годината, когато моят ангел пазител сякаш докосваше душата ми и я прегръщаше с невидимите си ангелски криле, а после се издигаше нагоре и дълго още ме гледаше нежно и гальовно от висините.

 

 

Само едно нещо не беше особено приятно — 6 юли бе ден не само на ангела Валентин, но и на Сисой. Така беше написано и в календара: Сисой и Валентин. И не ми беше много приятно, че същият ангел пази и някакъв си Сисой. Впрочем може би Сисой си има собствен ангел пазител. Така или иначе, но това малко помрачаваше именния ми ден…

 

 

Седях на горещата капра на дилижанса с трирублевата банкнота от държавната хазна в ръка, до един полуувехнал венец от метличина и пшенични класове, забравен от някого на седалката, гледах познатото, почти безцветно от зноя юлско небе с две белоснежни облачета и търсех с очи своя ангел, като от време на време ми се струваше, че го виждам: него или покровителя на Сисой.

 

 

… Вече не си спомням за какво изхарчих трите рубли от именния ден.

 

 

Сега в студеното януарско утро, в портмонето ми от чортова кожа се търкаляше тежка златна монета и аз час по час отварях кесийката, за да се убедя, че златото си е останало злато, не е изчезнало, не се е превърнало в сребърна монета от двайсет копейки. Слагах петрублевата монета на дланта си и се любувах на блясъка й, жълт, ярък, характерен само за златото. И аз владеех това злато! Готов бях безкрайно да се любувам на тежкото кръгче, на своето съкровище, но силата и властта, заключени в златото, вече ме бяха завладели, завладели бяха моята безсмъртна, свободна душа. Татко беше прав, че парите развращават. Аз бях вече развратен.

Бързо си сложих шинела, галошите, фуражката, а над нея завързах жълтата качулка от камилска вълна, обшита по края с кафяв ширит, и въпреки ужасната виелица се запътих в града, за да изпробвам на дело могъщата власт на златото.

Скоро след това се върнах с качулка цялата в скреж, скочих от шейната, сложих в ръката на файтонджията две монети по петнадесет копейки и му прибавих още десет, след като ми се примоли да му дам и за водка. Бях окачил на копчето на шинела си пакета с покупките: резбарски лък с триончета за изрязване и свредел за пробиване на дупки, няколко пачки тънки триончета за лъка; под мишница държах два листа тънък шперплат, завит на руло и завързан с канап.

Струваше ми се, че е изминала цяла вечност, откакто тръгнах за покупки, а всъщност бе отишъл около час и половина, не повече. У дома бе пусто и чисто както винаги сутрин. Похвалих се на готвачката с покупките, обещах да й направя красива, украсена с резба поличка за кухнята и веднага се залових за работа.

Но не ме биваше да изрязвам с лъка изящни плетеници: тънките триончета се чупеха, винтовете на лъка не се затягаха здраво, едвам пробивах със свредела нужните дупчици в шперплата, пък и той самият беше твърд, неравен; изглежда продавачът в дървения склад край гарата здравата ме бе измамил. Нараних си пръста и захвърлих всички материали и принадлежности за изрязване на древноруски национални плетеници от шперплат в килера, където биха останали и досега, ако къщата в Отрада, в която живеехме тогава, не беше срината до основи от немска фугасна бомба през 1941 година. Там стърчаха само останки от обгорял дъб, който някога тъй пищно растеше пред нашия балкон. А да не говорим за малката къщичка на баба Язикова. От нея остана само неясен спомен.

 

 

Утешавах се, че покупките струваха сравнително евтино. Останаха ми към две рубли и нещо. Рестото звънтеше в кесийката, но я нямаше вече целичката, тежка златна монета, чийто чуден звън за първи път чух в онова ранно утро, когато я подхвърлих върху зеления перваз на прозореца, където от навеяния през нощта сняг струеше синя светлина.

 

 

… А после всичко бе както се полага: торта, какао, което изпускаше пара в изящните празнични чаши, бисквити, които по форма приличаха на коланчетата отзад на ученическите шинели; гости, сред които особено изпъкваше седналата до мен Надка Зора-Зорница с дългите си къдрици по английски маниер и прелестен прав нос, обсипан със златисти, почти незабележими лунички, които не я загрозяваха, а напротив, разхубавяваха я.

 

 

И все пак ужасно ми беше жал за златната монета… Как можах тъй бързо да й видя сметката…