Валентин Катаев
Късчета живот или Вълшебният рог на Оберон (56)

Дървеното войниче

Това бе много отдавна, трудно е да си представя кога точно!

Вървях с мама за ръка по оная част от нашата улица, която ми беше вече позната — малкия отрязък от градското пространство, заключен между къщата, където живеехме и най-близкия ъгъл, а по-нататък като в мъгла започваше друг, непознат свят, отделен от пространство, с което моето въображение не можеше да се справи; там бяха места, известни ми само по име: Александровски парк, циклодрум, Ланжерон, море, булевард „Французки“ — онова страшно място, където с тънички изсвирвания, с тракане и треперене минаваше парна машина, така наречената трамбовка, която утъпкваше с огромната си тежест засипаното с чакъл платно на булевард „Французки“.

Веднъж видях тая зелена трамбовка, обвита в пара, с машинист, който седеше отзад под платнен сенник. Гъст пушек излизаше от комина на трамбовката и едно медно триъгълно нещо, което се състоеше от две топки, бързо се въртеше под зеленото тяло на котела.

 

 

… по-късно научих, че това нещо се нарича ексцентрик… А може и другояче…

 

 

Тази машина предизвикваше у мене ужас, тъй като и кучетата се плашеха от нея, файтонджийските коне с пискливо цвилене се изправяха на задните крака, а зданията потреперваха от злобното и бързо тракане.

Онази част от улицата, разположена между дълбоката ни като тунел, полукръгла порта и ъгъла, ми се струваше много голяма, широка и малките ми зорки очички я виждаха с всичките й подробности, особено тези, които съответно на малкия ми ръст на тригодишно дете се намираха долу: добре нагодените един към друг обли камъни на паважа, гранитните блокчета на бордюра, чугунените канализационни решетки за оттичане на дъждовната вода, задръстени с боклук, тротоарът, направен от три реда синкави плочи, по които така удобно и здраво стъпваха новите ми обувки с каишки и помпони, дънерите на дърветата, заградени наоколо с чугунени решетки, към които тук-там бяха закрепени със синджири ванички с вода за кучетата, за да не побесняват от жажда.

Мама ме извеждаше да се разхождам по улицата и тогава винаги срещахме един уродлив просяк с мънички, съвсем детски крака, но с туловище на възрастен човек, с някаква сякаш издялана от дърво глава, с неподвижна червена вдървена шия; той винаги причакваше минувачите и протягаше към тях дървена чашка. Стоеше близо до добре познатата ми пощенска кутия, яркожълта, а нарисувано на нея бяло писмо с пет печата от червен восък и с два кръстосани пощенски рога.

Пощенската кутия ми изглеждаше грамадна и винаги пораждаше въпроса: по какъв начин пуснатите в нея писма попадат в другите градове?

Представях си, че от пощенската кутия през стените на къщите е прокарана тръба с правоъгълно сечение и по тоя железен коридор се движат някак писмата и идват до назначението си.

Винаги се спирах до пощенската кутия и вдигнал високо глава, й се любувах, докато мама, с шапка с орлово перо и тъмен воал, вадеше от моарената си чантичка писмо, повдигаше с ръка в ръкавица от чортова кожа особения капак на кутията, пускаше в тайнствената цепнатина тесен плик с голяма синя марка: писмо до майка си, моята баба в град Екатеринослав.

После мама изваждаше от портмонето копейка и я пускаше в дървената чашка на джуджето-урод, а аз със съчувствие и свито сърце гледах кървавочервените му обърнати клепачи и малкия му хлътнал нос с разширени ноздри.

 

 

Веднъж близо до пощенската кутия върху плочника край стената на една къща видях плосък, сякаш направен от полирано палисандрово дърво кестен, веднага го взех и сложих като голяма скъпоценност в джобчето на матроското си костюмче. За първи път в живота си виждах плод на див кестен.

Изглежда пространството около пощенската кутия бе вълшебно място за находки, защото наскоро видях пак там доста голямо, почти ново дървено войниче, което с някои подробности на дървеното си лице и врат ми напомняше джуджето-урод.

Бях поразен от тая шарена играчка върху камъните: беше сама, не принадлежеше на никого, макар вече да бях разбрал, че една вещ не може да бъде ничия, навярно бе принадлежала на някого, на някакво непознато момче, но то я е загубило и сега играчката беше ничия.

Огледах се. На улицата нямаше никой. Непреодолима сила ме теглеше към тая ничия вещ. Въпросително погледнах отдолу нагоре към мама и я подръпнах за полата.

— Може ли? — попитах аз.

Мама нежно и снизходително се усмихна под гъстия воал.

— Вземи го, ако искаш. Но пушката му е счупена.

Наистина. В първия момент не бях забелязал, че пушката, която войникът носеше на рамо, е счупена. Освен това, дървеното кръгче, върху което стояха плътно прибраните войнишки крака, беше нащърбено. Значи, някой бе изхвърлил войника като счупена вещ и той едва сега е станал ничий. Но дори и такъв той продължава да ми харесва. Протегнах ръка и взех войника. Стана чудо. Вече не беше ничий. Намери си притежател. И това бях аз. Сложих го в джобчето при дивия кестен и се почувствувах богат: притежавах две прекрасни неща — кестен, създаден от Природата, и войниче, направено от Човека.

При мисълта, че ще си отида вкъщи и ще си играя с войничето, аз весело, звънко тропках по плочите до мама и размишлявах върху за първи път откритата истина, че всички вещи принадлежат на някого.

И веднага ме порази друга мисъл, че има вещи, които изглежда не принадлежат на никого. Те като че ли са ничии.

— Мамо — попитах аз, — чии са врабчетата?

Мама помисли малко и отговори с усмивка:

— Врабчетата са божии.

— А аз чий съм?

— Ти си мой.

„Вярно“ — помислих си аз. Аз съм мамин. И татков. И, може би, бабин и дядов. Това беше ясно.

— А чие е войничето?

— Сега е твое — отговори мама.

— А чие е било по-рано?

— Не зная.

— А аз чий съм бил по-рано?

Мама, както ми се стори, с учудване ме погледна през гъстия черен воал, който правеше лицето й чуждо.

— По-рано изобщо не те е имало — каза тя.

— Тогава ли съм бил ничий?

— Кога тогава?

— Когато изобщо не ме е имало?

Мама помисли и, както ми се стори, тъжно отвърна:

— Да, тогава изобщо не те е имало.

— И аз съм бил ничий ли?

— Навярно тогава си бил ничий — отговори мама. — Божи.

 

 

… сега си мисля, че тогава мама сама не е могла да повярва, че мене някога изобщо не ме е имало…

 

 

От тоя ден разбрах, че освен вещи, които имат притежател, има и вещи без притежател, ничии. Или поне някога са били ничии. Тази мисъл така силно ме порази в онова невероятно далечно време, че и досега не разбирам: чий съм аз?

Чие войниче съм аз?

 

 

И ето че сънувах пророчески сън: