Валентин Катаев
Късчета живот или Вълшебният рог на Оберон (54)

Малка дисертация за квартирантите

За един от квартирантите вече разказах, за пътешественика Яковлев. Но имаше и други квартиранти. По онова време беше широко разпространено сред небогатите семейства да дават под наем отделни стаи от жилището си. Това се казваше „държат наематели“. Когато за някое семейство се казваше, че „държат наематели“, това винаги звучеше малко пренебрежително. За да можем да свържем двата края и ние често бивахме принудени да даваме под наем стая или дори две. По такъв начин, наред с постоянния, установен бит на нашето семейство, почти винаги протичаше и нечий друг живот: това беше ту някакъв студент, ту пътешественик, ту млад ерген — кандидат за съдебна длъжност, ту младоженци, които още нямаха своя собствена квартира.

Един добър наемател беше в голяма помощ на нашия скромен бюджет. Веднъж дори живя у нас на пълен пансион моят другар от гимназията Боря Д., на когото майка му беше наскоро умряла, а баща му учителствуваше в едно близко село.

 

 

… В тази книга аз вече разказах за Боря Д. С него именно ходихме да гледаме Бадер — Уточкин — Макдоналд…

 

 

Нашите наематели представляваха пъстра смесица от най-различни по характер типове, повечето от които вече съм забравил. В паметта ми са останали само неколцина.

След смъртта на баба — татковата майка — се освободи стая и като направихме някои вътрешни размествания, успяхме да освободим две хубави съседни стаи, които бяха наети от младоженци: млад, току-що завършил Военномедицинската академия лекар в местната военна болница с младата си, хубава, пухкавичка жена блондинка, която, докато мъжа й го нямаше, седеше вкъщи и наистина не знаеше какво да прави.

Когато някой от нас — Женка или аз — вдигнеше шум край техните стаи, леля снишаваше глас, свиваше малко шеговито, по стар навик, устни и казваше:

— Момчета, не шумете. Безпокоите наемателите. Те карат медения си месец.

Това беше наистина класически пример на меден месец. Такова нещо никога вече в живота си не видях. Всичко у нашите младоженци беше ново-новеничко, много изискано, а и самите те бяха като че направени от ръцете на добър майстор и от най-хубав материал; тя — розово-бяла, с трапчинки на бузите и на ръчичките, с красива прическа и най-елегантни тоалети, с панделки, шевици, тантели, носеше ажурни чорапи и обувки с френски токчета.

Докато той беше на работа, тя скучаеше и го чакаше, седнала на балкона в ефирен пеньоар с разни къдрички и волани, ядеше шоколадови бонбони от „Абрикосов“ и четеше книжка, като местеше по редовете костен фуркет от костенурка, изваден от косата й. Устата й беше като вишничка, очите — светлосини, върху порцелановата бузка до очите — малка изкуствена бенка, изрязана с ножички за маникюр от черен пластир.

И той си идваше от болницата облечен като по журнал: нов летен шинел, нова фуражка с лилава кадифена околожка, нова сабя със сребърна каишка през рамо, провряна под нов сребърен пагон, блестящи обувки с дълги носове и малки шпори. Беше светлорус, толкова светъл, каквито биват беларуските селянчета. Краищата на светлорусите му мустачки бяха усукани в тънки шнурчета.

Още щом пристигнеше тя се втурваше в антрето, прегръщаше го през врата с оголена изпод дантеления ръкав ръка с дупчица на лакътя и дебел венчален пръстен на безимения пръст с маникюр.

После през цялото време си гугукаха в своята стая, обядваха, а след обед той я тъпчеше с шоколадови бонбони, като ги изваждаше от кутията с металически щипци, и, вероятно, се целуваха, а вечер тя обличаше модерна рокля с шлейф, слагаше си нова шапка цялата в пера, пелерина, отиваха с файтон на оперета и се връщаха, когато ние с Женя вече спяхме, и изглежда още някое време си гугукаха и той я гощаваше с шоколадови бонбони.

Обядваха у нас и като че ли бяха недоволни от нашите кюфтета, сарми, борш и боровинков кисел с мляко. Вероятно тази храна им се е струвала твърде обикновена, проста, недостойна за възторзите на медения им месец, за безкрайното им щастие под грамадния двоен юрган, недостойна за пухените им възглавници и за малката им, трогателно миниатюрна дантелена възглавничка, така наречената „думка“, за нощните им халати и бродирани нощни пантофи без пети, обшити с лебедов пух.

Мисля, че много ги дразнеше нашето непрекъснато детско боричкане, тропане, викане, смях, свирката на парната ни машина-играчка.

За своите две стаи плащаха около трийсет рубли, колкото беше наемът за почти цялата ни квартира. Веднъж леля каза, че младоженците живеят не според кесията си: всеки ден шоколадови бонбони, оперети, илюзиони — всичко това струва скъпо, а заплатата на младия военен лекар не е кой знае колко голяма.

В края на краищата след една година нашите младоженци ни напуснаха и се преместиха в друга къща, където държаха една стая, по-евтина.

 

 

… а след пет-шест години, вече по време на Първата световна война, веднъж срещнах бившия младоженец на булевард „Французки“ до бялата стена на юнкерското училище, прекръстено по това време във военно. Вървеше умислен край добре познатата ми каменна стена, зад която, както и преди, се чуваха пушечни и картечни изстрели от подземното стрелбище. Беше със същия някога моден шинел от сребристо сукно, вече овехтяло и пожълтяло, фуражката му, някога нова и елегантна, сега беше сплескана като баница, а кадифената й околожка — избеляла, мустачките бяха същите, но без копринения си блясък повече напомняха бяла пяна и, изглежда по навик, пак бяха със засукани краища. Лицето му с леки бръчки бе тъжно, сивкаво, и някак дребнаво-угрижено. И ми стана ужасно жал за угасналото му щастие, което някога и на него и на нея им се струваше вечно, безкрайно.

Поздравих го, а той равнодушно докосна помътнялата, без всякакъв блясък козирка и на пожълтялата му ръка ненадейно блесна все тъй лъскавият, широк венчален пръстен.

 

 

… А край нас по булевард „Французки“ минаваше рота юнкери от ускорения випуск с накривени кепета; маршируваха по паважа и закачливо пееха и подсвиркваха: „Съсе-едката ми има си-инички очи. Съсе-едката ми има си-инички очи. Не мога, о мамо, да залюбя друг, аз искам, о ма-амо воин за съпруг“…

 

 

— Леви, леви, леви, леви…

 

 

Запомнил съм и друг вид наематели: две неприятни дами на средна възраст с износени черни шапки с воалетки, обути със стари обувки, и двете с пенснета. Едната носеше пенсне с черна пружинка, а другата — с желязна. Давахме една стая за петнайсет рубли и те, без да се пазарят и без да я огледат, някак си нехайно я наеха и веднага сложиха върху перваза на прозореца две чанти като тия, с които ходят акушерките.

Два-три дни дамите седяха в стаята си почти без да се показват, варяха си чай на медицинско спиртниче и ядяха телешки салам с франзели.

На третия ден при татко дойде портиерът и го помоли да поиска от новите наемателки да представят паспортите си за регистриране. Татко закопча всички копчета на сюртука си, което правеше винаги, когато бе смутен, и почука на вратата на наемателките.

Дълго не отключваха и от стаята се чуваше припряна суетня. Най-после ключът щракна и вратата се отвори. Пред татко стоеше една от наемателките, тази с черната пружинка на пенснето. Облечена беше с батистена блуза, препасана с широк кожен колан, и дълга вехта сукнена пола, обшита в долния край с така наречената „лента с ресни“, изпод която се показваха износени обувки с разкривени токове. Катранено черните й коси бяха гладко вчесани, поради което главата й изглеждаше много малка, а на врата й бяха събрани в кок. Черното шнурче на пенснето й, сложено по мъжки зад голямо ухо, я правеше да изглежда още по-сърдита и неприятна.

— Какво желаете? — попита тя студено.

Смутен, татко поиска от наемателките паспортите, необходими за регистриране в участъка. Това беше обикновена формалност, но наемателката кой знае защо кипна и като извади от устата димящата цигара, погледна татко със злобно-ироничен поглед, който можеше да се изтълкува примерно така: „Вие искате паспорт за полицията, а се смятате за интелигентен човек, гражданин на така наречената конституционна държава“.

Но вместо тези думи, тя сухо заяви, че сега нямат документи, установяващи личността им, но тези дни ще ги представят.

В същото време другата наемателка лежеше на кревата покрита със стар шотландски шал и, с лице към стената, четеше някаква брошура с декадентска подвързия и със социалдемократично название.

Татко се извини, а наемателката затръшна след нас вратата и щракна два пъти с ключа. На другия ден двете наемателки отидоха някъде с куфарчетата си. През нощта се иззвъня и на вратата в антрето се появи портиерът, придружен от стражар и полицейски инспектор. Те минаха покрай татко, застанал само по бельо с набързо наметнато върху раменете лятно палто, и бързо и лесно отвориха вратата в стаята на наемателките, която се оказа отключена.

Стаята беше празна.

На масата имаше груба амбалажна хартия от колбаси и няколко бучки захар; херметическата затулка на печката беше отвинтена и вътре се виждаше купчина изгорена хартия и пепелта, която вятърът беше издухал от печката, се стелеше по пода. Леглата бяха старателно оправени.

Полицейският инспектор огледа с опитно око стаята и каза ядосано:

— Закъсняхме! Птичките са изхвръкнали. А вас, господине — строго се обърна той към татко, — ще помоля занапред да не пренебрегвате инструкцията за регистриране на всички пристигнали лица във вашата квартира.

При тия думи полицейският инспектор отдаде чест и се отдалечи, а след него се изнизаха и другите представители на властта и аз чух как на стълбата някой от тях доста високо каза:

— Изпуснахме ги.

 

 

Сутринта, когато разтребвахме стаята на укрилите се наемателки, аз видях, че са забравили на прозореца медицинския си спиртник, на който изглежда си бяха варили чай, а под кревата намерих малък, красив патрон от браунинг.

 

 

… Имахме още много и най-различни наематели, но всичките не можеш да ги запомниш…