Валентин Катаев
Късчета живот или Вълшебният рог на Оберон (53)

Шестостенен брикет

Всяка година късно есента татко отиваше на гара Одеса — Товарна и купуваше дърва за цялата зима. Това бе, разбира се, тогава, когато живеехме в къща с печки.

Колкото и да го молех, татко никога не ме вземаше със себе си. Казваше, че съм много малък, а по пътя за гара Одеса — Товарна има „голямо движение“, което представлява опасност за едно малко момче.

Отиването за дърва ми се струваше далечно пътешествие в неизвестен, почти тайнствен и приказен край, наречена Гара Одеса — Товарна: от една страна, това без съмнение беше Одеса, добре познатият ми град, в който съм се родил и живял на улица „Базарна“, а от друга страна, беше също и Гара, тоест нещо свързано с железопътните съобщения, с локомотиви, вагони, стрелки, мигащи семафори, носачи и кондуктори, на чиито кожени колани висяха по два кожени калъфа, откъдето се показваха дървените крушовидни дръжки на сигналните флагчета — червено и зелено, — а тъй като гарата се наричаше Товарна, то към всичко останало се прибавяше и представа за много и най-различни стоки, опаковани в чували, сандъци, денкове от зебло, пристегнати с железни ленти.

Този край беше населен от по-особени хора, които между другото търгуваха с дърва.

Откъде се вземат тези дърва, къде се пазят, как ги купуват, мерят, товарят и най-после ги доставят в нашия двор в дървената барака? Всички тия въпроси ме вълнуваха, будеха у мен такова любопитство, че облян в сълзи молех:

— Ех, татенце! Какво ти струва! Моля те! Много те моля, вземи ме със себе си за дърва на гара Одеса — Товарна. Давам ти честна дума — ще съм добър и послушен.

Но баща ми си знаеше все своето и упорито ми отказваше с думите: „там има голямо движение“, така че в края на краищата аз започнах да си представям някаква дълга павирана улица, по която в галоп препускат тежко натоварени каруци, изпреварват се една друга, повалят пешеходците и правят на трески файтоните, в които се возят купувачите на дърва от гара Одеса — Товарна.

 

 

… Всичко това беше ужасно!

 

 

Но веднъж, когато поотраснах — вече след смъртта на мама — татко ме взе със себе си за дърва.

Дълго пътувахме с файтон из покрайнините на града, покрай съвсем малки едноетажни къщички, варосани като селските, по широки, безкрайно дълги, лошо павирани улици, покрити със студена ноемврийска прах, а на места и със сено, изпаднало от минаващи коли. В отворените врати на ковачниците, край които минавахме, като в черни пещи гореше оранжев огън, блестеше малиновочервено нажеженото желязо, чуваше се звън от удари по наковалня и пронизително цвилене на коне, подковани от ковачи с брезентни престилки.

В това нямаше нищо интересно, а и не забелязвах да има изобщо голямо движение.

С приближаването към Одеса — Товарна все по-често се срещаха складове за овес и сено, а после видях склад с дълга живописна фирма, цяла картина, където с различни по цвят бои беше нарисувана зимна гора, симетрични ели с черни стволове, покрити с бял сняг, а през гората като фурия лети тройка коне, впрегнати в голяма триъгълна селска шейна, натоварена с някакви странни тъмнокафяви шестостенни тухли, една от които беше изпаднала от летящата шейна и ясно се чернееше върху пухкавия синкавобял сняг на пътя.

Върху капрата на нарисуваната шейна седеше колар с червен пояс и шибаше силно конете, а на фона на наситеното като синка небе, сред елите беше изписано с печатни вестникарски букви:

„Търговия с въглища и брикети“.

 

 

… аха, значи тия кафяви шестостенни тухли не са нищо друго, а брикети. Но какво е това брикети? На моя въпрос татко обясни, че брикетите са гориво; те се пресоват от въглищен и торфен прах, после се продават във вид на шестостенни тухли. Не зная защо, но тоя зимен пейзаж с черен брикет върху белия сняг порази въображението ми.

Купуването на дърва не представляваше нищо особено и когато се връщахме със същия файтон, само че много бавно и скучно, защото съпровождахме каруците с купените дъбови дърва, през цялото време си мислех за брикетите, тъй красиво пресовани от въглищен и торфен прах във вид на шестостенни тухли. Тоя вид гориво за мене беше новост. Но най-важното бе това, че вече бях чувал думата „брикет“, обаче къде, кога, при какви обстоятелства — не можех да си спомня. Без съмнение, някога съм изпитвал вече чувство, подобно на учудване при вида на тоя красив, странен предмет — черен, шестостенен. Неговият цвят и форма някога са се врязали в моя възприемчив детски мозък. В това бях сигурен.

 

 

… но къде, кога, при какви обстоятелства?

 

 

Когато каруците влязоха в двора и дървата с глухо тракане се посипаха край бараката, когато в мразовития, почти зимен въздух се разнесе тяхната свежа възкисела миризма и те заскачаха едно подир друго, покрити с красиви сребристи лишеи, като че предсказваха близката зима и сняг на едри парцали от тъмно декемврийско небе, аз изведнъж си спомних.

Брикетите бяха свързани по някакъв начин с покойния брат на татко — Миша, чичо Миша, човек със странна съдба; той бе завършил със златен медал математика във физико-математическия факултет на Новорусийския университет, беше защитил дисертация — изчисляване орбитата на комета не помня през коя година, но не бе останал в университета, а по непонятни съображения бе постъпил на военна служба в артилерийска част, разквартирувана в град Николаев. Изглежда е имал идеята да внесе в невежата, изостанала военна среда знания и да съживи провинциалното офицерство с добри, едва ли не някакви революционни идеи.

Може би това са били далечни отзвуци от декабристкото движение на юг в Русия, в така наречената тогава Новорусия. Впрочем не съм уверен.

Всичко завършило с това, че чичо Миша, в желанието си да спаси едно паднало създание, нещо напълно в духа на тогавашното време, се оженил за малограмотна николаевска мома, напуснал военната служба, заболял от неизлечима душевна болест, оставил жена си и само по сюртук, с вързопче в ръка се появи в нашия дом, когато аз бях на около три години и мама беше още жива.

Добре си спомням как настаниха чичо Миша в градската болница и как с мама и татко ходехме да го навестяваме в грамадно, тъжно, многолюдно помещение, където той лежеше под сиво болнично одеяло вмирисано на карбол, и аз видях как влезе небрежен служител с войнишки ботуши и сложи на столчето пред чичо Миша алуминиева чиния с две плоски оризови кюфтета, полети със сос от сини сливи, и как чичо Миша си изцапа брадата със соса и изведнъж се разплака, а после взе да целува мамините ръце и да моли за прошка, задето им създал толкова главоболия.

Избягал от болницата само по халат и бельо от американ, той неочаквано се яви при нас и с плач и ридание помоли да живее у нас. Подредиха му легло в гостната, между фикуса и пианото, в това пространство, където обикновено на Коледа слагахме елхата, и той — сух като скелет, пергаментножълт, с оредели мустаци — дишаше тежко, гледаше мама с достоевски очи, пълни с мъка и благодарност, и пак й целуваше ръка, цапайки я с яйчен жълтък, а мама едва сдържаше сълзите си, но му се усмихваше приветливо с малко разногледите си очи, говореше, че той скоро ще оздравее, че всичко ще бъде прекрасно, и под звуците на нежния й глас чичо Миша изведнъж заспиваше или изпадаше в безсъзнание, започваше силно да хърка, и това сухо животинско хъркане ме ужасяваше, аз се криех зад мама, като се държах здраво за полата й.

Понякога чичо Миша се чувствуваше по-добре и се опитваше да чете легнал в кревата или започваше с мен игра — аз трябваше да притичам покрай него, а той трябваше да ме хване, тогава се приповдигаше, протягаше към мене костеливи ръце; понякога успяваше да ме хване и започваше да ме гъделичка, а аз, ни жив, ни умрял, едва изтрайвах това студено гъделичкане на умиращия луд, погледа на неестествено разширените зеници на хлътналите му, почти безжизнени очи, гръмкото му кикотене, което смразяваше душата ми.

Изтръгвах се от неговите здраво стискащи пръсти и побягвах да се скрия в трапезарията зад бабиния параван.

Понякога чичо Миша получаваше припадък на буйна лудост и татко едва успяваше да го привърже с платно за кревата.

Наложи се да наемем болногледачка и веднъж през нощта чичо Миша с предсмъртно хъркане умрял в нейните ръце и аз го видях едва на заранта умит, вчесан, с колосана риза и черен сюртук, с костеливи безцветни ръце, стиснали високо на гърдите икона, с хрущялен нос и изпъкнали затворени очи, а лицето му беше прекрасно като на великомъченик.

Помня чичо Миша в ковчега, пълната гостна с приятели, познати и роднини, лилавите кадифени калимавки и сивосинкавите траурни филони на духовенството, панихидата, облаците от тамян, църковния хор на семинарията, а после всичко това се разсея, изпари се, гостната стана както преди, празна стая с фикус, пиано, кадифени кресла, но вече без чичо Миша, без неговия креват, без ковчега — нещо което виждах за първи път в живота.

След известно време от Николаев пристигна жената на чичо Миша — „оная жена“ — но не влезе в стаите, а остана смирено в кухнята, плачеше, беше с кърпа на главата и като бърчеше устни, сърбаше чай от чинийката, която държеше с три пръста и на единия имаше киевско пръстенче. Жената на чичо Миша стоя у нас час-два, не повече, благодари на мама за грижите й около чичо Миша и ни остави подарък: тлъста оскубана кокошка, която донесе в кошница, покрита с кърпа. Повече никога не я видях и ми беше странно, че ми се пада леля, но тази жена с добро селско лице, кой знае защо, ми направи още по-тежко впечатление, отколкото смъртта на чичо Миша, която не събуди в мене ни страх, нито ужас, тъй като бях още много малък и не разбирах значението на смъртта.

 

 

От чичо Миша у нас остана екземпляр от литографираната му дисертация „Изчисление на орбитата на кометата през еди-коя си година“, където имаше много непонятни за мене чертежи, ъгли и криви линии с рисунки на опашатата звезда в различните й фази. Дисертацията изчезна след мамината смърт през време на нашите непрекъснати смени на квартири.

От чичо Миша остана също черна пресована шестостенна тухла, която той донесе в своето вързопче за спомен от частта, в която бе служил като младши офицер.

 

 

… Както по-късно се изясни, тая тухла беше пресован черен артилерийски барут — брикет, какъвто се употребявал в армията дотогава, докато не бил изобретен бездимен барут, подобен на жълти сухи макарони…

 

 

Но тогава аз не разбирах това, запомних само названието — „брикет“. Тази дума изведнъж изплува в паметта ми, когато видях фирмата със селската шейна-тройка, натоварена с шестостенни брикети. За мене това беше гориво.

Брикетът на чичо Миша се пазеше заедно с други ненужни неща в татковия сандък, за който по-нататък ще разкажа подробно — какъв беше на вид и какво се пазеше в него.

Ако, разбира се, не забравя.

Я виж ти! Оказва се, че сме имали у дома превъзходен брикет, гориво, което кой знае защо никой не е използувал. Трябваше да го употребим. Горях от нетърпение по-скоро да си вляза вкъщи и да видя как гори брикетът на чичо Миша в кухненската печка.

Останалото е ясно от само себе си.

Измъкнах черния брикет от татковия сандък, който той бе забравил да заключи, изтичах в кухнята и докато готвачката се усети, отместих тенджерата с борша и хвърлих брикета в печката.

Барутът избухна не много силно, но все пак обедът пропадна и сноп разноцветен огън с дим блъвна от печката почти до тавана. По щастлива случайност не пострадахме нито аз, нито готвачката.

Да описвам ли как изядох калая от татко и от леля… Кълнях се, че нищо лошо не съм искал да направя, опитвах се да обясня, че ме е заблудила приликата между двата предмета — шестостенен брикет от артилерийски барут и шестостенен брикет от пресовани въглища, какъвто видях върху красивата фирма на склада за гориво по пътя за гара Одеса — Товарна. Уви, никой не ми вярваше и репутацията ми на невъзможно момче, което „някога ще погуби всички ни“, се утвърди още по-здраво.

… По-късно, когато пораснах, аз се опитах да обясня историята с чичовия брикет на татко и леля. Но и тогава не ми повярваха. Смятаха, че съм го направил нарочно. А сега, когато отдавна вече ги няма на света нито татко, нито леля, няма пред кого да се оправдавам.

Пък и кой ще ми повярва?