Валентин Катаев
Късчета живот или Вълшебният рог на Оберон (52)

Томбола-алегри^[1]

 

Баща ми с раздразнение говореше, че всички томболи-алегри са истинско мошеничество, жалка игра на филантропия, глупави прищевки и превземки на богати дами, които от слободия и охолство се чудят какво да измислят, а когато се мъчех да му докажа, че се прави в полза на вдовиците и сираците, горещеше се и наричаше това пародия на благотворителност и че за да сториш добро и да помогнеш на ближния съвсем не е нужно да наемаш луксозното помещение на Борсата, да накачваш национални знамена и да устройваш истински панаир, където се разчита на най-низките инстинкти на невежото простолюдие: надеждата да спечелят за двайсет копейки вещ на стойност сто рубли. Татко беше убеден толстоист, макар и да не приемаше вегетарианството.

Колкото повече се горещеше и сгъстяваше краските, за да опише отвратителното, безнравственото зрелище на томболата-алегри, толкова по̀ ми се искаше да попадна там — току-виж спечеля за двайсет копейки сто рубли! — и така горещо молех татко да ме заведе в Борсата на томболата-алегри, че той най-сетне склони.

Подозирах, че и татко дълбоко в душата си иска да посети томболата-алегри, да опита късмета си и може би да спечели за двайсет копейки някаква скъпа вещ: роял или крава. Но, разбира се, старателно прикриваше и още щом се споменеше за томболата-алегри на лицето му заиграваше крива усмивка.

Зданието на градската Борса минаваше за една от забележителностите на града наред с другите: паметника на дук дьо Ришельо, топа от английската фрегата „Тигър“, поставен срещу градската община, градския театър, знаменитата стълба, водеща от Николаевския булевард до пристанището, и зъбчатата железница до нея.

Борсата беше доста бездарно подражание на венецианския Дворец на дожите — с вити колони посред гигантски прозорци, с разноцветни витражи, с жълти тухлени стени, с гранитен фундамент и мраморна стълба, която водеше от улицата направо в грамадно двуетажно мраморно преддверие.

Заледените тротоари край Борсата бяха посипани с жълт пясък, на варосани прътове се развяваха от студения морски вятър ярки трицветни флагове, долу край мраморните стъпала на стълбата мръзнеха стражари с бели ръкавици от чортова кожа и много файтонджии. Докато чакаха пътници, те сновяха край своите покрити със скреж космати кончета и за да се стоплят, се тупаха с ръкавици по раменете, по хълбоците и дори на кръст, та да стигнат гърба. На ъгъла на улицата гореше голям огън, около който се грееха файтонджии, стражари и тайни агенти в цивилно облекло.

Ние с татко се изкачихме по бялата захабена мраморна стълба и се озовахме в зала с два реда прозорци, която в светлината на делничния зимен ден изглеждаше скучна като голяма гара. Подът беше посипан с дебел слой стърготини, които заглушаваха шума от крачките, хората, кой знае защо, разговаряха шепнешком, като в църква. Всичко това никак не приличаше на празнична, бална зала, както аз си представях. В ъглите имаше будки, където се продаваха томболните билети, а до тях бяха изложени печалбите върху яркочервени полици, поставени една над друга като широки стълби от пода чак до гипсовия таван със скулптурни украшения, така че, например, поставените на най-горната полица самовари, хармоники и балалайки изглеждаха съвсем малки като играчки.

Горните дрехи тук не се събличаха и посетителите се тълпяха около изложените печалби със зимни палта и галоши; бяха свалили само шапките от уважение към благотворителната цел на тоя почин.

Ние с татко дълго разглеждахме печалбите, като че решавахме коя по-скъпа вещ да спечелим. Добре щеше да е, ако спечелехме голям стенен часовник с медно махало, което се движеше в своя стъклен сандък като пълна луна, или някоя изящна лампа върху висока мраморна поставка, с дантелен абажур, който прилича на елегантно дамско боне — красива лампа, която чудесно би украсила нашата скромна квартира. Споделих с татко желанието да спечелим лампа върху зелена като морската вода „айвазовска“ мраморна поставка, но баща ми отхвърли моето предложение и подметна сърдито нещо презрително относно еснафския ми вкус. От своя страна татко изказа мнение, че не би било лошо да спечелим дъбовата библиотека, поставена встрани върху специален подиум. Тогава забелязахме цяла гарнитура за трапезария, боядисана в светлозелено, с декадентски, доста грозен бюфет и извънредно високи, дори и наглед неудобни столове, при вида на които татко презрително изхъмка, тъй като беше привърженик на класиката, на реализма в изкуството; аз пък си рекох, че няма да е зле да спечелим тези декадентски зелени мебели и да подменим с тях нашия скучен, стандартен бюфет и ожулени виенски столове с плетени седалки, които тук-там вече се бяха прокъсали.

 

 

Какво ли нямаше тука, на тази томбола-алегри! Килими, кузнецовски сервиз за ядене, кристални кани, копринени драперии, кутии с ножове, вилици и лъжици от бял метал Фраже, музикални инструменти, а на отделен подиум малък роял от розово дърво — връх на разкоша, който можех да си представя. Да не говорим пък за картините, нарисувани с маслени бои, в позлатени рамки, за сребърните подноси и вологодските бродерии и дантели ръчна изработка.

Вниманието на всички бе привлечено от една не много красива и дори не много голяма, а просто средна, китайска ваза с дракони — августейши дар от вдовицата императрица Мария Фьодоровна. С благоговение и тайна надежда да спечелят августейшия дар посетителите минаваха покрай порцелановата ваза, пазена от стражар в парадна униформа, който от време на време монотонно повтаряше:

— Господа, молим ви се внимателно, туй не е кво да е!

Имаше още много най-различни скъпи неща. Огромна говореща кукла Нели с комплект бельо в луксозна кутия, няколко велосипеда, разноцветни градински чадъри, плетена мебел за вила — можеш ли всичко да запомниш! И всичко това действуваше на въображението и ми подсказваше, че има някакъв друг живот, богат, прекрасен, в сравнение с който нашият живот ми се струваше съвсем скромен, почти мизерен.

На томболата се разиграваше също и крава, но в залата я нямаше: само голям печатен надпис гласеше, че под номер еди-кой си се разиграва кравата Зора, сименталска порода, и който я спечели, ако иска, може да получи вместо нея сто рубли в брой.

— Няма да е зле да спечелим кравата — продума татко с усмивка, — но разбира се, не да я вземем, а да получим сто рубли.

Щом улови погледа ми, татко обърна всичко на шега и каза, че цялата работа е истинско мошеничество.

 

 

Дойде време да започне и самата игра. Още у дома татко твърдо заяви, че в никакъв случай няма да купуваме томболни билети, а само ще погледаме и ще си отидем. Но тук възникна една пречка. Входните билети по рубла на човек, които татко купи от касата, даваха право на всеки да получи безплатно пет билета от томболата-алегри. Може ли да се пропусне такава възможност!

Ние с татко се приближихме до шестоъгълно стъклено сандъче, където бяха изсипани навити на тръбичка билети, а дамата с боа от птичи пера върху набръчканата си шия завъртя сандъчето и ние с татко през специално прозорче в него измъкнахме по пет тръбички. Отдръпнахме се встрани и със затаен дъх, та „да не изплашим късмета“, махнахме стегнатите аптекарски гумички от билетчетата и започнахме да ги развиваме.

Разгънах първия билет и видях върху него големия кръгъл печат на благотворителното дружество.

— Татенце! — закрещях аз от луд възторг, та се чу из цялата зала. — Гледай! Има печат! Аз печеля!

Татко сложи пенснето си, погледна билетчето ми с кръглия лилав печат и отсече:

— Алегри.

— А какво е това алегри? — попитах аз със свито сърце.

— Алегри значи, че билетът не печели. Празен е. Можеш да го хвърлиш.

Жал ми беше да хвърлям билет с такъв внушителен печат, но все пак го пуснах на покрития със стърготини под, където вече се търкаляха много такива билетчета-алегри. Но гумичката от билетчето, разбира се, скрих в джоба си: ще ми потрябва за нещо.

Ние с татко почнахме бързо да развиваме нашите билетчета. Всички излязоха алегри и само в последното, което аз разгънах, имаше наред с кръглия лилав печат и някакво дълго шестцифрено число, напечатано с черен цвят.

Сърцето ми трепна от радостна надежда, сякаш бях измъкнал от морето с въдица попче.

— Браво, сега вече наистина спечели — каза татко и веднага отидохме да получим печалбата.

Наконтен младеж с мустачки взе билетчето ми, порови се в някакви списъци и тържествено обяви:

— Номер шест, шест, шест, осемстотин седемдесет и две — кристална чаша бакара за минерална вода.

С тия думи той се наведе под рафта и ми подаде малко пакетче със залепен на него голям номер: 666872.

— Поздравявам ви с печалбата — каза младежът.

Развих го бързо, като късах от нетърпение твърдата шумяща хартия и видях малка, плоска, ръбеста по края стъклена чаша, като тия, които употребяват в курортите за пиене на минерална вода.

Отначало изпитах такова разочарование, че бях готов да ревна: толкова много надежди, а такъв жалък резултат. Впрочем, не, все пак чашата не беше каква да е, а кристална, бакара.

— Татенце, какво е това бакара? — попитах аз.

— Стъкло приготвено по особен начин с малко примес от сребро — отговори баща ми.

Изпаднах във възторг от татковите думи: кристал, бакара, примес от сребро! Не всяко момче има такава скъпоценна чаша! Навярно е скъпа: ще струва стотина рубли в магазина!

— А изобщо Бакара — това е град във Франция, където правят стъклени предмети, като например тая чаша — допълни татко.

— Ура! — извиках аз възхитен, че моята чаша има такъв особен произход.

 

 

… И така, нашата програма беше изпълнена и дойде време да се прибираме вкъщи. Но как се напуска зала, препълнена с толкова скъпи печалби!

— Татенце бе — рекох аз умолително и задърпах баща си за ръкава на дебелото му палто, — нека да купим по още едно билетче!

Знаех си, че татко ще бъде непреклонен, но след известно колебание, като изпъна веднъж-дваж шията си, той каза, че приема — щом ще е веселба, да е веселба — ще купим още пет билета за една рубла, пък може и да ни провърви.

Татковото лице беше поруменяло и аз бях готов да се закълна, че дълбоко в душата си той е също такъв хазартен тип като мене, само че се прикрива.

И петте билета бяха алегри и ги хвърлихме върху стърготините.

Очите ми изведнъж помръкнаха.

— Ех, да става каквото ще! — изведнъж възкликна татко. — Да рискуваме още веднъж — и баста.

Татко даде една рубла и аз измъкнах от стъкленото шестоъгълно сандъче още пет книжни тръбички. Един от билетите се оказа с номер 003224.

— Печалба номер нула, нула, три, двеста двайсет и четири — провъзгласи младият човек и погледна в списъка: — Десет фунта захар на бучки от завода на Бродски. — И сложи на рафта доста голям син пакет.

В първия момент на нас с татко печалбата ни се стори грандиозна. Десет фунта захар. Четвърт пуд. Цяло състояние! Плюс това и чаша бакара с примес от сребро, на стойност поне пет рубли. Опитах се да склоня татко да купим още пет билета, за да спечелим нещо много скъпо: кравата, гарнитурата за трапезария, китайската ваза — августейшия подарък на вдовицата императрица.

Но този път татко категорично отказа.

— Ние, братко мой, и без туй се разорихме напълно — каза той и излязохме на улицата, където вече се здрачаваше.

 

 

… Студът, както се казва, хапеше…

 

 

Огньовете по ъглите бяха обвити от гъст дим, през който едва се виждаха нажежените до червено пращящи дърва. Татко имаше вид на разорен картоиграч, който пред нищо не се спира. На въпроса на един файтонджия, желае ли господинът да се повози с бързи коне, татко лекомислено се съгласи, без много-много да се пазари за четиридесетте копейки, макар че обикновено това разстояние с файтон струваше най-много трийсет копейки; качихме се в тясната шейна, постлана при краката с дъхаво зимно сено, сложихме там пакета със захарта на бучки от завода на Бродски, файтонджията се обърна от капрата, покри ни с тъничка, проядена от молци сукнена завивка за крака, скъпернически обшита с тесни ивички меча кожа, и ние поехме по средата на огледално излъсканата от шейните заледена улица, лъкатушехме по височинките, а файтонджията, от когото сладникаво лъхаше в студения въздух на водка, непрекъснато извръщаше към нас брадатото си лице с червен като на Дядо Мраз нос и повтаряше:

— Ех, разходка, разходка, господинът дава за водка…

Татко си правеше оглушки и пресмяташе на ум загубите: четири рубли за билети и четирийсет копейки на файтонджията — всичко четири и четирийсет, а печалбите струваха всичко на всичко, по татковите сметки, рубла и шейсет копейки: рубла и двайсет за десет фунта захар на бучки и четирийсет копейки за чашата бакара.

— Отде знаеш, че чашата струва само четирийсет копейки? — попитах аз татко. — Та в нея само среброто е за не по-малко от три рубли.

— На дъното на чашата има етикет с цената: четиридесет копейки — отговори тъжно баща ми.

 

 

… а над ниските къщи, в бледорозовото мразовито небе, сред стълбове сив, син и лилав дим, виещ се от комините пред нас, вече засвети пълната луна, студена и ярка като сребърна монета.

 

 

Забележка.

 

 

Аз излъгах, когато описвах как в решаващия момент на финиша Уточкин прекъсна надбягването, за да накаже пересипското момче, което му викна отгоре:

— Рижи!

Всъщност това стана след финиша, когато Уточкин пристигна пръв от всички и правеше почетния кръг. Така че не стана нужда съдиите да определят допълнително време.

Поддадох се на изкушението да направя своя разказ по-драматичен и се отклоних от истината. Но всичко останало повече или по-малко отговаря на истината. Моля читателите да ме извинят.