Валентин Катаев
Късчета живот или Вълшебният рог на Оберон (49)

Футбол

Забравих името и презимето на този гимназист от седми клас, по-голям на години, струва ми се, че беше най-големият брат на Юрка — но добре помня външността му: дълъг като върлина, с тесни гърди, с възпалени очи, които винаги гледат някъде встрани, а по лигавата му уста вечно играе някаква нахална и като че похотлива усмивка. Обикновено ходеше без колан, което бе строго забранено. Когато го питаха къде е коланът му, отговаряше небрежно, че снощи го е забравил при… Той спокойно произнасяше тая улична, груба дума, от която ние се изчервявахме до корена на косите си от срам.

Всичко в него внушаваше страх и отвращение, особено виолетовите пъпки по шията и дребният сиво-розов обрив по челото.

Веднъж тоя гимназист ме спря през голямото междучасие в коридора, когато носех внимателно от бюфета чаша чай отгоре с кифла. Като гледаше разсеяно встрани, някъде към прозореца, той рече:

— Пс-пс, искаш ли да се запишеш във футболен тим?

— Защо питаш? — отвърнах аз.

— В нашата гимназия — каза той — решихме да направим футболен тим! Имаш ли представа от футбол?

Отговорих, че имам, макар представата ми да беше доста смътна: футболът се беше появил преди около двайсет или трийсет години в Англия и едва сега започваше да идва на мода у нас. Знаех само, че се рита голяма кожена топка и че съществуват футболни отбори, като например ОБАК, тоест Одеско-британски атлетически клуб, съставен от англичани, живеещи в нашия град. До ушите ми бе стигнало, че там има някакви знаменити играчи Джекъбс и Бейт. Особено се бе прославил Бейт с изнамерения от него удар с пета, при който топката се прехвърля през главата, така че тоя удар беше наречен „бейт“.

„Той даде чудесен бейт!“

Мои приятели дори бяха посетили игрището на англичаните, някъде зад Малък Фонтан и с очите си бяха видели колко бързо тича Джекъбс и как грамадният, тежък Бейт „удря топката заднешком през главата“.

Бацилът на футбола вече се носеше из въздуха и аз бях обхванат от страстно желание да стана футболист и да удрям през глава „бейт“.

Забелязал желанието ми, седмокласникът каза:

— Внеси половин рубла и ще те включа в тима.

— Нямам в себе си — отговорих аз.

— Ще донесеш утре. Ще почакам. Кажи на родителите си, че футболът укрепва здравето. За такова нещо ще ти дадат.

Седмокласникът излезе прав. Татко, който обичаше поговорката „в здраво тяло здрав дух“ и дори понякога я казваше по латински, ми даде половин рубла, но се опасяваше само да не би спортът да измести учението. Заклех се, че футболът няма да се отрази зле на уроците, и на другия ден дадох тежката сребърна половин рубла с релефния императорски профил на седмокласника, който делово я пъхна във вътрешния си джоб, където вече подрънкваха парите, събрани от по-долните класове. При това седмокласникът измъкна един лист и в дългия списък от презимена записа и моето, като отбеляза, че с парите ще се купи кожена топка.

— А сега ще чакаш — каза той, — скоро ще набавя топка и тогава ще извикам всички ви на тренировка.

Доста дълго чаках да ме извика на тренировка, но най-накрая дочаках.

— Ела днес точно в пет часа на площад „Михайловски“, до циклодрума, срещу Трета гимназия. Не забравяй да си вземеш футболен костюм.

Хабер си нямах какво представлява футболният костюм, но нямах и куража да си го призная.

— Леличко! — развиках се още щом прекрачих прага вкъщи. — Днес отивам на футболна тренировка и непременно ми трябва футболен костюм, Моля те, леличко!

Тъй като нито аз, а още по-малко леля имахме представа от футболен костюм, то леля, която притежаваше голям вкус и практичен ум, веднага измисли как да ме облече за елегантната английска игра, така че да бъде красиво, практично и подчертано спортно.

Решихме с леля обувките и панталоните да си останат, а вместо риза и куртка да облека моряшка фланелка, каквато имах. Отменихме тирантите, защото нямаха спортен вид, а вместо тях леля приспособи стария си широк черен ластичен колан с декадентска двойна тока, какъвто носеха дамите в комбинация с блузка и гладка сукнена пола. Тоя колан, приспособен по подходящ начин, трябваше да поддържа панталоните ми.

Огледах се в огледалото и реших, че имам съвсем спортен вид: веднага се вижда, че съм футболист.

В такъв вид се появих на площадката между Трета гимназия и циклодрума, откъдето се чуваше голям пукот и трясък от моторите на трениращите мотоциклетисти.

Играта на футбол беше започнала. Облаци прах, пронизани от следобедното слънце, висяха на няколко слоя над площада, пречеха на очите, така че не можах да разбера нито какво става, нито в какво се състои играта.

Край мен тичаха напред-назад и ритаха голяма кожена топка ученици от горните класове в особени цветни ризи — както после разбрах — футболни фланелки, с къси панталони, които едва покриваха коленете им и плетени чорапи над специалните футболни обувки с твърди кръгли носове и подметки с шипове. Изглежда, че такъв беше истинският футболен костюм.

Няколко момчета от долните класове тичаха след топката в обикновената си ученическа униформа и черните им сукнени панталони бяха чак до коленете в прах.

 

 

Само аз стоях сред игрището, кихах от прахта и мижах срещу залязващото есенно слънце, от което в очите ми плуваха сини сенки.

Едва успях да открия моя седмокласник сред тая бъркотия и го попитах какво да правя.

Той изгледа накриво странния ми костюм и цвъкна през зъби плюнка.

— Ти да не си шансонетка? — попита с цинична усмивка.

После каза, че засега ще бъда краен хафбек, а после ще видим и следващия път да дойда с футболна униформа, иначе няма да ме допуснат да играя.

Искаше ми се да го поразпитам в какво се състои играта, какво е това хафбек и накъде трябва да ритам топката, но той вече бе хукнал в тръс, кълчейки се, с килната на тила вехта фуражка, със свирка в лигавата си уста: оказа се, както разбрах по-късно, че той бил рефер, тоест, както сега казват, съдия, и често свиреше с металната си многогласа свирка, като непрекъснато спираше играта и правеше на футболистите някакви странни забележки.

Понякога топката се търкаляше край мен и тогава всички наоколо крещяха в хор:

— Тичай! Защо не риташ? Мърльо!

Но тъй като не можех да се ориентирам накъде трябва да ритам и се чувствувах като вързан в своя невъзможен костюм, цялото ми двучасово прекарване на игрището сред облаци топла прах се превърна в истинско мъчение.

Впрочем няколко пъти сполучих да ритна твърдата като камък топка, но топката, при общия смях, излиташе някъде встрани, а носът на обувката ми се разпра по шева. Веднъж-дваж върху мен налитаха футболисти и ме събаряха, така че целият бях овалян в прах и черните ми панталони изглеждаха като кадифени, а раираната ми фланелка се намокри от пот под мишниците и дори на гърба.

 

 

На другия ден, след решителния отказ на баща ми да ми купи футболен костюм, истински футболни обувки и истински футболни чорапи, върху които понякога привързваха специални наколенници, защото всичко заедно струваше луди пари — осем рубли! — през голямото междучасие аз спрях седмокласника и го помолих да ме зачеркне от списъка на футболния тим и да ми върне моята половин рубла.

Седмокласникът веднага ме зачеркна, като наплюнчи химическия си молив и на устата му останаха лилави петна, а като гледаше някъде встрани от мене с възпалените си тесни очи, обеща тия дни да ми върне парите.

След това се отдалечи със своята разпасана походка, без колан, който вчера навярно пак беше забравил някъде. Не ще и дума, че не получих своята половин рубла, а от играта ми на футбол за цял живот запомних гъстите многослоести кълба септемврийска прах, през които над покривите на булевард „Французки“ светеше жарко, лъчисто, непоносимо оранжево слънце.

 

 

Тогава още не знаехме, че футболът трябва да се играе на зелена ливада; дори английските футболисти от клуба ОБАК играеха някъде в района на Малий Фонтан на прашна площадка без никаква трева. В нашия град тревата изобщо беше хилава и още в края на пролетта изсъхваше.

Онова, което най-много ми харесваше в тая игра бе надуването на дебелата кожена топка. Надуваха я с велосипедна помпа и ритмичните звуци при помпането ме вълнуваха. После надутата топка, която миришеше силно на хубава английска кожа, се стягаше с тънка каишка като ботинки и при удар с крак тя някак особено кънтеше.

Изобщо от мене не излезе никакъв футболист.