Валентин Катаев
Късчета живот или Вълшебният рог на Оберон (47)

Ернест Витоло

Бащата на Юрка Козлов, малко момче съвсем отскоро дошло в Отрада, беше интелигентен пияница, живо, брадато, чипоносо старче с бомбе, с модерен жакет и златно пенсне, което непрекъснато се смъкваше от неудобния му нос и увисваше на черна копринена лентичка.

Бащата на Юрка имаше някаква добра служба, може би в банка, ходеше на работа с файтон и често на връщане вечер вкъщи леко се препъваше с кожената си чанта в ръка и излизаше като че ли се търкаля напред. Минавайки край нас, той винаги добродушно поздравяваше, повдигаше малко смешно бомбето си, което имаше белоснежна подплата със златни печатани букви, и закачливо казваше през нос:

— Е, дечица, запасих се за вечерта с биричка Санценбахер.

Майката на Юрка беше доста по-млада от стария си мъж и минаваше в Отрада за много шик. Често се караше с мъжа си и през отворената врата на балкона им до нас долиташе презрителният й глас:

— Вие сте стар изкуфял идиот, сексуален парцал, презирам ви, Кокю^[1].

Какво означаваше загадъчната дума „кокю“, ние не знаехме.

От време на време мадам Козлова излизаше, красива, нацапотена, с боа от щраусови пера, с голяма парижка капела, с чанта на златни халки в ръка, ухаеща на френски парфюм, качваше се на файтон и се връщаше вкъщи късно вечерта, когато старецът Козлов вече спеше на дивана в гостната, само по жилетка от пике, с тлееща пура в отметнатата ръка и с блажена усмивка на чипоносото си лице.

Изоставен на произвола на съдбата, малкият Юрка Козлов, миловиден като майка си и смешен като баща си, стана истински уличник, знаеше много от онова, за което другите момчета само смътно се догаждаха и понякога драскаше с нож по варосаната стена неприлични думи, правеше и най-различни неприлични жестове, без да разбира точно какво върши, а иначе беше свястно, разбрано момче.

Веднъж както си играехме с Юрка и аз, като победител, вече се готвех да го яхна, за да ме вози до нареченото място, на поляната се появи чипоносият му баща и предложи със своя московски, малко бърз говор, да ни заведе да гледаме как излита балон.

За такова нещо не бях и мечтал!

Бях виждал балон, когато вече лети високо над града, или над морето, или в небето между къщите, следил го бях отдолу, докато се скриеше в облаците зад покривите.

 

 

В онези времена мнозина се увличаха от тоя вид спорт, а освен това се организираха полети и с печалбарска цел. Появиха се много странствуващи аеронавти, които пътуваха от град на град, там където имаше газодобивни предприятия, за да може на място да пълнят със светилен газ обвивката на своя балон. Обикновено пътуваха с влак в трета класа, а обвивката, мрежата и гондолата, или просто обикновения плетен кош от върбови пръчки, изпращаха като багажна пратка с малка бързина. Бяха се навъдили толкова много аеронавти, че вече почти не печелеха, и то защото повечето зрители можеха да наблюдават полета на балона безплатно: нали небето е общо, тъй да се каже, боже, а да купуваш билет само за да присъствуваш при напълването на обвивката със светилен газ и да видиш „старта“ — за такова нещо почти нямаше мераклии. Аеронавтите един след друг фалираха. За да привлекат повече зрители, трябваше да прибягват към разни циркаджийски номера: един въздухоплавател се издигаше на трапец, друг обещаваше, че при подходящо време ще скочи с парашут, а трети обявяваше, че ще полети заедно с жена си и дребните си дечица.

 

 

… Днешният аеронавт беше издал грамаден печатан афиш, в който се казваше, че ще излети яхнал велосипед…

Въпреки това, когато ние с Юрка и баща му пристигнахме с голям шик на файтон с гумени колела — оказа се, че има съвсем малко публика. Напудросана, жената на аеронавта продаваше билети в дъсчена будка и по измъчения й вид беше ясно, че сборът е незначителен — не стига да покрие дори разноските за светилния газ.

 

 

С благоухаеща пура в уста бащата на Юрка отвори портмоне, пълно с книжни, сребърни и дори златни пари, и купи три билета на първия ред по седемдесет и пет копейки единия.

Никога не бях виждал толкова пари у един човек.

Разбрах, че бащата на Юрка е много богат, а също и за какво намекваха в Отрада, като казваха:

— Мадам Козлова е красавица; омъжила се е за господин Козлов, дядка и пияница, само по сметка.

 

 

На входа в това празно, запуснато място, където имаше забити в земята дървени пейки за зрителите, стоеше пожарникар с медна каска, който помоли бащата на Юрка да загаси пурата: пушенето бе най-строго забранено, за да се избегне всяко случайно избухване на газа.

Тогава видях нещо, което запомних за цял живот, и то много по-добре, отколкото самото излитане на балона: бащата на Юрка не хвърли пурата на земята и не я стъпка с крак, а грижливо я прибра в една специална сребърна вещ, която се състоеше от две половинки, където недопушената пура можеше да се запази, като се щракнат половинките — като портмоне.

Баща му се изгърби леко, като скриваше тая машинка със загасената пура в страничния джоб на кадифеното си сако, откъдето стърчеше крайчето на копринена лилава кърпичка, а аз най-сетне разбрах смисъла на това, което се говореше, че младата красавица се е омъжила за дядката „по сметка“.

 

 

Настанихме се в първия ред на мизерна, дъсчена, дори нерендосана пейка, толкова висока, че моите и Юрковите крака не стигаха до земята; загледахме гуменото черво, изпълзяло като змия изпод вратата на газовото съоръжение и мърдащо се през цялото време от напора на светилния газ, който течеше по него в копринената гумирана обвивка на балона, засега все още безформено разплескана върху земята и покрита с мрежа с доста тежки чувалчета пясък по края. А аеронавтът се въртеше около мърдащата обвивка с вдигната яка на наметнатото си сако и внимателно оглеждаше кръпките, залепени с лепило за гума по износените части на обвивката. Пускането на газа се проточи мъчително дълго — отидоха най-малко два часа и нас не ни свърташе на едно място, та мърдахме на неудобната скамейка и си клатехме краката. Самото пълнене с газ не представляваше особено интересно зрелище.

Най-сетне обвивката постепенно се наду, опъна се, изправи се и запълни цялото пространство на стартовата площадка, стана крушовидна и лека и се поклащаше под мрежата на фона на многото акации, израсли на това място, и на фона на старата варосана, но вече потъмняла стена на газовия завод.

 

 

… това бе почти непозната част от града, някъде в края на „Софиевска“, зад градската библиотека, където улицата сякаш висеше над пристанището и оттук се откриваше неочаквано нов, прекрасен изглед към Пересип, Жевахова гора, Дофиновка и полето зад Дофиновка, а под мене долу се виждаха керемидени и железни покриви, почернели от народ, който искаше безплатно да наблюдава полета. Хората по покривите и по дърветата бяха извънредно много, докато на стартовата площадка зрителите се брояха на пръсти и това се отразяваше върху мрачното, слабо лице на аеронавта, който правеше последните приготовления около излитането.

Сега балонът се беше видимо закръглил, обемът му се бе увеличил и за да не литне, няколко пожарникари държаха коша му с котвата и гайдропа, тоест дългото въже, с което балонът се притегляше към земята в момента на кацането му.

Вятърът откъм залива, който се виждаше като на длан, все по-силно и по-силно люлееше грамадното тяло на балона, така силно надуто, че под опънатите квадратчета на мрежата изглеждаше тегелирано като ватенка.

… Аеронавтът свали сакото си, смъкна панталоните и остана по избеляло лилаво трико като уличен акробат. Обиколи в кръг зрителите с високо вдигната за поздрав слаба ръка, а после взе да се сбогува с жена си, която беше излязла от будката. В едната ръка тя внимателно придържаше телената зелена каса с прихода, а с другата прегърна мъжа си. Целунаха се театрално, макар застаряващото некрасиво лице на жената със следи от мизерен живот да изразяваше истинско, непресторено безпокойство, дори страдание. Аеронавтът се покачи на един очукан велосипед, привързан с дълго въже за коша на балона.

— Отпусни въжетата! — изкомандува той към пожарникаря, който удържаше балона.

Балонът бавно заплува отначало на една страна, като се издигаше и влечеше след себе си във въздуха велосипеда с аеронавта, после се върна назад, поклатушка се над нас и подет от въздушното течение, започна бързо и плавно да се отдалечава в чистото есенно небе, което отдолу през лимоненожълтия листак на акациите изглеждаше по-ярко. Малката фигурка на аеронавта в панаирджийско трико махаше с ръце на прощаване и пращаше въздушни целувки към земята. След това се прекачи от велосипеда на висящия до него трапец и направи няколко акробатични номера вече над залива, където бризът плавно, почти незабележимо отнасяше все по-смаляващия се балон с неговата котва, гайдроп и баласт. После аеронавтът премина в коша и стартът беше завършен.

 

 

… следяхме балона, който се отдалечаваше в открито море, после почна да се снишава и кацна върху водата. На другия ден научихме от вестниците, че всичко минало благополучно: пристанищни катери спасили аеронавта, но балонът потънал…

 

 

Връщахме се с файтон, бащата на Юрка допушваше пурата си и чипоносото му лице с пенсне ми напомняше лицето на Емил Зола, а пред очите ми беше картината на сбогуването между аеронавта и неговата грозна, измъчена жена, която с едната ръка прегръщаше голата шия на мъжа си, а с другата притискаше до гърди зелената телена каса с мизерния приход.

И наоколо миришеше на кисело от светилния газ.