Валентин Катаев
Късчета живот или Вълшебният рог на Оберон (46)

Бадер, Уточкин, Макдоналд…

Между красивото бяло здание на трета гимназия и Александровския парк се намираше голямо празно място, половината от което заемаше ограденият от всички страни с дъсчен стобор така наречен „циклодрум“, тоест елипсовидно дървено съоръжение — колодрум, където ставаха колоездачни и мотоциклетни надбягвания. Това беше може би най-популярното зрелище в града. В дните на големи надбягвания хиляди хора от всички обществени класи пълнеха циклодрума и улица „Успенска“, която водеше от центъра на града към мястото на състезанията, бе покрита с прах от преминаващите файтони, карети и дори автомобили, онези първи автомобили, които много приличаха на каляски, но без коне, с малък червен радиатор, медни фенери отпред и свирка с каучукова круша като тия каучукови круши, дето се употребяват за клизма.

Прах вдигаха и пешеходците, които идваха от работническите квартали и предградията на цели семейства, заедно със старците и децата, и носеха пълни кошници с ядене и бутилки прясна вода.

Кумирът на циклодрума беше Уточкин, голям бегач на къси разстояния, безспорен и постоянен световен шампион, когото хората с любов наричаха Серьожа Уточкин и го обожаваха като един от най-великите свои съграждани.

Кой знае защо в наше време Уточкин се смята само за знаменит авиатор, пионер на руската авиация, но това не е съвсем вярно. Уточкин бе роден спортист във всички области: той беше не само авиатор, но и яхтсмен, кънкобегач, плувец, скачач в морето, гмурец, стрелец с пистолет, бегач, дори, струва ми се, боксьор, освен че многократно се беше издигал във въздуха с балон, веднъж дори със своя син гимназист, което предизвика ужасна завист сред нас, момчетата.

И все пак той никога не достигна съвършенство във всички области на спорта и можеше да се смята по-скоро за талантлив дилетант, отколкото за истински професионалист.

Единственият спорт, в който се оказа направо гениален, бяха колоездачните надбягвания. Велосипедът беше неговата стихия. В тази област той бе ненадминат. Най-добрите световни колоездачи се опитваха да се мерят с него, но никой никога не можа да изпревари нашия Серьожа.

Богаташите заемаха най-добрите места на първите редове срещу пистата до самия финиш, означен с дебела бяла черта. Хората от средна ръка обикновено заемаха местата около старта. Останалите изпълваха дървените трибуни — колкото по-високо, толкова по-евтино. А бедните — момчета, чираците, заводските работници, рибарите — си купуваха входни билети без номера и се настаняваха кой където свари, обикновено най-горе, отстрани, над стръмните, почти отвесни решетки на колодрума, сковани с летви от първокласен дървен материал, предназначен за строеж на кораби, което ги правеше да приличат малко на палуба на яхта.

Помня деня на големите състезания между тримата най-добри колоездачи в света: Бадер, Уточкин и Макдоналд.

Трите имена — Бадер, Уточкин и Макдоналд — завладяха умовете и вече никой в нашия град за нищо друго изглежда, не можеше да мисли.

 

 

„… Бадер, Уточкин, Макдоналд… Бадер, Уточкин, Макдоналд… Бадер, Уточкин, Макдоналд…“ — само това се чуваше сред тълпата и звучеше маниакално, като трите карти на Герман: „Тройка, седмица, асо“…

 

 

С големи трудности аз и моят приятел Боря Д. намерихме по двайсет копейки за входни билети и полузадушени от празничната тълпа, успяхме да се промъкнем най-горе и да заемем места на последната пейка, а тъй като оттам седнали нищо не можехме да видим, ние се изправихме отгоре на пейката, държейки се един за друг, и тогава над бушуващото море от барети, каскети, панамени шапки и различни униформени фуражки успяхме все нещичко да видим. Във всеки случай видяхме малка част от колодрума, който от голяма височина, например от гондолата на балона, представляваше нещо като кош за бельо. Под нас добре се виждаше по-голямата част от стръмната писта, по която с пукотевица и дим от моторите, почти паралелно на земята, сякаш легнали, се носеха мотоциклетисти, така наречените „лидери“, зад които като прилепнали следваха велосипедисти — бегачите на дълги разстояния. Те трябваше да направят десет, двайсет, дори трийсет кръга. Ние изреждахме на глас марките на мотоциклетите: „Вандерер“, „Дионбутон“, „Индиана“.

 

 

… особено „Индиана“. Американският мотоциклет „Индиана“ бе изложен на витрината на автомобилния магазин на улица „Ришельовска“. Сред скучните старомодни витрини с пожълтяла от слънцето галантерия витрината с „Индиана“ представляваше нещо, което идеше сякаш от бъдещето. Мотоциклетът „Индиана“, целият яркочервен, лакиран, с наченки на ония форми, които сега се наричат аеродинамични, целият устремен напред, конструктивно целесъобразен, сякаш литнал сред блесналите на витрината резервни части, извикваше у нас възторг, преклонение пред техническия гений на човека, способен да създаде такава превъзходна машина…

И разбира се, там можеше да се види и червената глава на индианка с пера, забодени в смолистите и коси, развявани от вятъра: цялата — движение, цялата — полет, устремен към бъдещето…

 

 

Нашият интерес към състезанията на далечни разстояния с лидер се свеждаше само до наблюдаване на мотоциклетите. Очаквахме да се появят на колодрума Бадер, Уточкин и Макдоналд, които се състезаваха за званието световен шампион, и това беше главната примамка и последният номер в програмата. Напрягахме се да зърнем Серьожа Уточкин през отворената врата на бараката, откъдето обикновено излизаха състезателите.

Достатъчно бе да кажеш: „Днес видях Серьожа Уточкин“, за да станеш за известно време герой на деня.

Сред пъстрата купчина бегачи, стартери с флагчета, съдии с бомбета и цилиндри, репортери, струпани на зелената поляна край циклодрума, ние се стараехме да различим познатата фигура на Уточкин — нисък на ръст, с широки плещи, къс врат, малко кривокрак, с гладко вчесана рижа коса на прав път — по английски, с квадратна глава, който приличаше повече на циркаджия с карираното си американско сако и жълти обуща с дебела подметка. Чухме как зад оградата, където се бе струпала многобройна тълпа от запалянковци без билети, се разнасят викове: „Хип-хип-ура!“ — и разбрахме, че поздравяват пристигналия с файтон Уточкин. След миг целият циклодрум вече ревеше: „Хип-хип-уррра!“.

На зелената поляна се бе появил Уточкин, обаче ние не можехме да различим сред тълпата характерната му фигура.

Предчувствувах, че тъкмо днес ще ни се усмихне щастието: ще видим Уточкин, ще чуем неговия глас, заекването му, и като минава край нас, ще ни докосне с Боря с голите си ръце на атлет, покрити целите с лунички.

Не се излъгахме и ето как се оправда нашето предчувствие.

 

 

… направиха няколко пробни кръга със своите леки, изящни спортни колела с ниско сведени кормила и високо вдигнати седалки, поради което главите на бегачите бяха наведени много надолу, могъщите им гърбове — силно извити, а задниците — вдигнати. Циклодрумът бурно приветствува появяването на Бадер — Уточкин — Макдоналд, тримата най-велики велосипедисти на XX век, толкова различни и същевременно толкова еднакви помежду си с късите си панталони, разноцветни фланелки и космати крака, които се движеха като лостове на машина, пусната в пълен ход.

Бадер — леко плешив, добродушен, пълничък, розов немец, явно любител на мюнхенска бира и „картофелн салат“ — салата от картофи.

Другият — нашият Серьожа Уточкин, с леко изпъкнало луничаво чело.

И на края — сухият англичанин Макдоналд, със сякаш издялано от дърво тясно лице и гърбав нос като Шерлок Холмс над издадена напред волева брадичка.

След няколко кръга шампионите се подредиха на старта и всеки един бе поддържан за седлото от асистент. Камбаната удари за старт, духовият оркестър засвири валс, лек ветрец надипли трицветните флагове върху белите пръти и Бадер — Уточкин — Макдоналд се понесоха по колодрума.

Предстоеше им да изминат три кръга.

При първия кръг напред се откъсна Макдоналд, най-опасният съперник на Уточкин, и изпревари нашия Серьожа най-малко с две колела, а когато бегачите се издигнаха високо на виража и летяха почти успоредно на земята, пръв беше Макдоналд, малко по-ниско от него, изостанал с едно колело движеше атлетическите си къси крака Уточкин, а немецът Бадер, който изгуби темпо и изостана от тях близо с четири велосипеда, летеше наведен над кормилото със зачервено лице, по което вече течеше пот.

Фактът, че Макдоналд изведнъж зае ръба и уверено караше пръв, ни хвърли в отчаяние.

— Уточкин, Уточкин! — викахме ние с Боря и от вълнение едва не падахме от пейката.

А край нас крещеше и беснееше трудовият народ:

— Уточкин, Уточкин!… Карай, залягай, да не посрамиш майчица Русия! Дай му да се разбере на тоя англичанин!

Но англичанинът уверено държеше преднина и по всичко личеше, че няма в света сила, която да го настигне. Въпреки старанието си Уточкин не само не можа поне малко да се приближи до Макдоналд, но дори обратното: разстоянието между тях сякаш започна видимо да се увеличава.

Целият циклодрум в един глас изохка от мъка. Някои дори плачеха, без да се срамуват. Военният оркестър обърка такта — музикантите престанаха да гледат нотите, прикрепени към духовите им инструменти.

Обаче големите познавачи на велосипедния спорт останаха спокойни. С хронометри в ръка те следяха Уточкин и разбираха, че Серьожа хитрува, като се прави, че изтръгва от велосипеда си всичко, на което е способен. А всъщност нарочно поизостава, за да може при последния кръг да направи своя знаменит спринт, малко преди финиша да задмине Макдоналд и да разкъса книжната лента с широката си гръд.

Почти така и стана.

В края на втория кръг, като направи главозамайващ вираж и излетя над Макдоналд с около два аршина, Уточкин стремглаво се заспуска към правата. Сега двамата с Макдоналд караха кормило до кормило и английският шампион започна едва забележимо да поизостава, докато Уточкин все повече и повече набираше преднина.

Циклодрумът ревеше.

Но ето че позабравеният дотогава Бадер, който караше последен, изведнъж се юрна и изпревари двамата си съперници най-малко с едно колело и половина.

Циклодрумът замря, а после застена.

Моят приятел Боря, който имаше уравновесен, дори малко флегматичен характер и здрави нерви, дори си падаше малко фаталист, стоеше на пейката със скръстени ръце, стискаше зъби, за да не заохка, и краката му трепереха, а на мен — момче с по-слаби нерви — сълзите вече браздяха бузите и ми беше безкрайно жал за мене, за Боря, за Уточкин, за нашата Русия и за копейките, изгорели за входен билет.

После ние престанахме да виждаме тримата бегачи — Бадер, Уточкин и Макдоналд — и когато отново ги видяхме, те вече правеха третата си обиколка, преминавайки от стремителен вираж към последната права, в чийто край се полюшваше трицветната лента на финиша.

Редът на бегачите се беше изменил: напред с всички сили ситно въртеше педалите с дебелите си крака немецът Бадер и светлите му коси се развяваха от вятъра; след него беше Уточкин, който едва го догонваше, а страшният англичанин Макдоналд бе изостанал с четири велосипеда и вече, както се вижда, нямаше никакви шансове да пристигне пръв на финиша, нито пък втори.

Като прелетя под нас, Уточкин отново направи своя рязък тласък напред и за миг излезе с половин колело пред Бадер.

Ревът на циклодрума заглушаваше победоносните звуци на оркестъра.

— Браво, Уточкин! Давай, Уточкин! Ура, Уточкин! — се чуваше от всички страни и сред общата врява се разнесе момчешки глас, по детски писклив, със силен пересипски акцент:

— Дръж се, рижи!

А трябва да ви кажа, че Уточкин, макар и добродушен човек, но като всички рижи хора и пелтеци проявяваше болезнена чувствителност към намеци от тоя род и направо се вбесяваше, дори откачаше, когато го наричаха пелтек или риж. Не мога да разбера как сред общата врява до слуха му стигна думата „рижи“, само си спомням, че изведнъж стана нещо невъобразимо. Уточкин се огледа, намали хода, приближи се до края на пистата, опря се на един стълб заедно с колелото си и започна да си отвързва краката, здраво привързани с каиши към педалите. После, без да обръща внимание на падналия велосипед, с отмерена, но стремителна крачка, навел глава като бик, тръгна направо през тълпата, като прекрачваше пейките на трибуната и леко отблъсваше зрителите с голите си лакти, и по най-краткия път стигна до мястото, откъдето се чу викът: „Рижи!“.

Уточкин крачеше нагоре право към нас и лицето му, с изпъкнало луничаво чело, беше ужасно.

Като бутна настрана мене и Боря, той безпогрешно откри в тълпата момчето, което извика „рижи“, и го сграбчи за раменете. Момчето се затресе, сгърчи, сълзи бликнаха от очите му и потекоха по шареното му лице с изрусели от слънцето клепачи и вежди и обелен нос.

— Чичко — замоли се момчето, — аз няма вече.

Но Уточкин беше неумолим.

— Т… ти ли, копеле, м… из… звика… р… рижи?

След тия думи Уточкин вдигна пересипското момче над квадратната си глава.

— Д… да м… ми се м… махаш от очите! Н… не т… ти е м… м… мястото н… на порядъчно над… над… над… надбягване — с усилие изговори Уточкин трудната дума „надбягване“ и внимателно изхвърли пересипското момче през оградата, където пересипското момче успешно се приземи в купчина смет с поникнало на места кучешко грозде с мътночерни зърна, с дебел слой августовска прах по тях, а Уточкин по същия път се върна при велосипеда си и като го опря на стълба, привърза краката си отново към педалите.

Поради изключителното произшествие съдиите преустановиха надбягването и след кратко съвещание добавиха още три кръга, а Уточкин изпревари отначало Макдоналд, после с четвърт колело и Бадер, пристигна пръв на финиша и сред овациите на циклодрума, под звуците на марша направи почетен кръг с трицветна лента на атлетическите си гърди и когато мина край мястото, където бяхме ние с Боря, погледна нагоре и заплаши с пръст.