Валентин Катаев
Късчета живот или Вълшебният рог на Оберон (44)

Илюзионът^[1]

 

В юнкерското училище, където баща ми два пъти в седмицата преподаваше руски език и география, беше насрочена демонстрация на едно ново изобретение — живата фотография на братя Люмиер. Дотогава прожекции на жива фотография ставаха в чужбина, а у нас ги показваха в илюзионите. Сега обаче се оказа, че и у нас в Русия са открили тайната на живата фотография. Разбира се, от това най-напред се заинтересува, както си е редно, военното ведомство, за да може доколкото е възможно да използува изобретението за свои цели.

По тая причина предстоящата демонстрация на жива фотография в юнкерското училище имаше до известна степен секретен характер и външни лица не се допускаха.

Баща ми се обърна с молба към началника на училището и генералът му разреши да ме вземе със себе си, при условие че в никакъв случай няма да разгласявам резултатите от демонстрацията.

Татко строго поиска от мене спазването на това условие и аз се заклех, че нищо няма да разгласявам.

 

 

… И ето настъпи денят, когато ние с баща ми се изкачихме по студената парадна стълба на юнкерското училище, където в ниша стоеше гипсов бюст на императора, а наблизо бе седнал на стол дежурният тръбач с медната си тръба, и се озовахме в грамаден сводест коридор, който служеше едновременно и за църква, и за трапезария, и за гимнастически салон, и за театър, където на малката сцена веднъж-дваж в годината юнкери любители, гримирани, преоблечени, с изкуствени бради, мустаци и перуки играеха разни водевили от рода на „Аз и Ферт“, „Годеникът от затвора за длъжници“, „Мечка“ и „Предложение“ от Чехов и други подобни, а също устройваха забави, където същите юнкери декламираха популярни стихове и монолози от „Чтец-декламатор“, например „Лудият“ от Апухтин, което започваше обикновено с това, че декламаторът сядаше на стол с лице към облегалото, на което се и подпираше, и подемаше с фалшив, треперещ баритон:

„Седнете, радостен съм да ви видя. Отхвърлете всеки страх и свян, дръжте се съвсем свободно — туй моя воля е. Вий знаете, че тези дни за крал избран бях всенародно…“

Или пък друг юнкер, но вече не трагик, а комик с фамилиарния тон на всепризнат любимец произнасяше от същия „Чтец-декламатор“:

„Слънце слиза над гората. Крава връща се дома, а стопанин на вратата радва й се на звъна. Хлопката й прозвънява. На пътечката се спуска господарят и се хвърля: — Пьотър Семьонич, не знаех… Кравичката си посрещах, а пък вас изпрати бог!…“ — и неизбежно взрив от смях избухваше сред публиката.

Или:

„Виж каква свиня от полето иде, Коля — забеляза Саша, — моля ти се, тя ще бъде май по-тлъста от баща ни. А пък Коля проговаря: — Саша, ти какви ги дрънкаш? Свини такива като нашата ни веднъж не съм аз виждал!“

Не ще и дума, че тук юнкерите зрители залягаха от смях по скамейките, а коремът на полковника-инспектор се тресеше върху слабия скърцащ стол, на който той бе седнал до креслото на генерала-началник на училището, който пък от своя страна криеше усмивката си под набрилянтинените си германски мустаци.

 

 

Сега на мястото на сцената беше опънат голям платнен екран, който внасяше нещо тайнствено и многообещаващо в цялата атмосфера на военноучебното заведение с неговите миризми на войнишко сукно, варено зеле и светилен газ, с двамата юнкери на пост до знамето в тъмен калъф и с дневален зад масичката до входа.

Помещението беше вече препълнено с юнкери, заели редиците дълги пейки, отпред на столове се бяха разположили началниците, а отзад на специално приготвена за случая дървена поставка се издигаше прожекционен апарат: две медни колела с намотана върху тях перфорирана, лесно възпламеняваща се целулоидна лента и още по-сложен осветителен прибор, нещо като спиртна нагревателна лампа, която изпускаше остра миризма на етер; понякога тоя прибор издаваше пронизителен бръмчащ звук. Наоколо се суетяха оператори, които полагаха доста усилия, за да нагласят своя механизъм, но всичко се проточи дълго. Началниците проявяваха нетърпение. Инспекторът няколко пъти отиваше до апаратурата да изрази своята тревога и със строг тон даваше различни нареждания, в случай че изведнъж избухне пожар.

 

 

Изобщо, всички се бояха главно от пожар, който без друго можеше изведнъж да обхване зданието на училището.

 

 

Ние с татко, като цивилни, седяхме отстрани на столове, малко по-назад от началниците, но пред юнкерите. Това наше полупривилегировано положение, макар и да ласкаеше детското ми самолюбие, оставяше у мен все пак известно неприятно чувство.

Най-после механизмът беше приведен в ред и в залата изгасиха осветлението. Бял лъч освети екрана, на който се появиха грамадни очертания на ръце, които нещо правеха с разперени пръсти, на остригани глави, на носове и накрая се мярна сянката на целулоидната лента с ясно очертани квадратни дупки по края; сянката на лентата се огъна, усука се като стружка; сенките на ръце я хванаха и направиха нещо с нея, изглежда не съвсем лесно я пъхнаха в щракналия апарат. Някой започна да върти ръчката на барабана, чу се отмерено металическо тракане и на осветения екран се появи грамадно фотографическо изображение на добре познатата на всички ни Шеста гара на болшефонтанската жп линия. Магията се заключаваше в това, че фотографическото изображение беше живо. През платното на теснолинейката притича куче с опашка завита на геврек; от другата страна на платното трептяха листата на акациите и сред тях се виждаха бели войнишки палатки; летният лагер на модлинския полк; няколко души на перона, обърнати с лице към нас, размахваха ръце и с любопитство разглеждаха нещо — вероятно кинематографическия апарат, който ги снимаше; после се показаха кълбета пара, която излизаше от тумбестия комин на маневрен локомотив, замяркаха се открити летни вагони с брезентови пердета; влакът спря и на перона наизскачаха офицери с бели летни куртки; замяркаха се фуражки с бели калъфи и блестящи ботуши от шевро, някои с шпори; минаха дами в дантелени рокли с дантелени чадъри…

 

 

… Всичко беше не задгранично, не парижко, а наше, руско, добре познато, одеско, дори будката за минерална вода, от която любопитно надничаше чернооката продавачка с прическа а ла Вялцева — изпълнителката на цигански романси. Чувствувах изблик на патриотизъм, гордост от успехите на нашата, родната кинематография и в същото време съжаление, че когато са правили снимките, не съм бил на Шеста гара и аз не можех да видя себе си, малкия гимназист, на жива фотография…

 

 

Чудото продължи три-четири минути и неочаквано свърши. Запалиха лампите.

— Господа, сеансът завърши! — провъзгласи нечий тържествен военен глас.

И пак се озовах в обикновения и, въпреки газовото осветление, малко мрачен свят на юнкерското училище.

Чуха се възклицания, всеобщо възхищение.

Някой някого бе познал на екрана, някой бе разпознал себе си и се кълнеше, че тъкмо той е бил юнкерът, който се приближава до будката за минерална вода и изпива чаша шумяща вода със сироп от ром-ванилия.

 

 

Така за първи път в живота си видях чудо и тоя ден не мога да забравя и досега…