Валентин Катаев
Късчета живот или Вълшебният рог на Оберон (41)

Слонът Ямбо

„От пеленаче още бях «кукла» назован, като дете бях също ужасен дебелан. Кукличко ти, мила!“ — и други подобни глупости.

През тази година на мода беше „Кукличката“, песен от оперетка със същото име.

Мотивът от „Кукличката“ се носеше от Александровския парк, където го изпълняваше военният духов оркестър под ръководството на знаменития Чернецки, който имаше изкуствено стъклено око и бе облечен в парадния мундир на един от стрелковите полкове на „желязната дивизия“, разквартирувана в нашия град.

Същия мотив изпълняваше друг оркестър, разположен до летния ресторант на булевард „Николаевски“, между паметника на дук дьо Ришельо и сградата на зъбчатата железница, който свиреше под ръководството на още по-знаменития маестро Давингоф; той дирижираше, яхнал охранена циркова кобила, която непрекъснато въртеше задницата си и размахваше опашка в такт с „Кукличката“, като самият маестро Давингоф с дълъг ленен сюртук и бели ръкавици, с боядисани сякаш с вакса мустаци, с шпори на късите си ботуши, току се изправяше на седлото, поздравяваше своите поклоннички, местни дами, повдигайки високо над плешивата си глава на благовиден шмекер своя сребристобял копринен цилиндър. Вместо диригентска палка в ръцете му имаше клонче от тубероза, така че старомодният Чернецки с изкуственото си око не струваше колкото малкия пръст на маестро Давингоф, шикозния ултрасъвременен диригент, почти футурист, въпреки че мотивът от „Кукличката“ бе същият.

„Кукличката“ си подсвиркваха студенти и гимназисти, които се шляеха под опияняващо цъфтящите шатри на белите акации; звуците на „Кукличката“ шумно и хвърчаха от грамофонните фунии; „Кукличката“ се свиреше във фоайетата на синематографите и механичните пианоли, чиито клавиши се движеха сякаш от само себе си…

Трябваше да обясня всичко това, за да се разбере защо именно по мотив на „Кукличката“ одеската улица започна да пее съвсем други думи, отнасящи се до събитие, което един прекрасен ден изведнъж потресе града.

Ето тези думи:

„В зверилника на Лорбербаум Ямбо полудя. Говореше се доста странно — виновница е пролетта. Ямбо, мой бедни Ямбо…“ и т.н.

Тия жални куплети отразяваха трагедията, разиграла се наскоро след Великден на Куликово поле, където всички въртележки и великденски панаирджийски бараки бяха разтурени, освен пътуващия цирк на Лорбербаум, до който сред празния площад стоеше вързан като реклама слонът Ямбо. Впрочем думата Ямбо̀ ние произнасяхме с ударение на първата гласна: Я̀мбо. Та този слон неочаквано се побърка, започна да лудува, да издава зловещи тръбни звуци, готов всеки миг да се откъсне от синджира и да хукне по улиците на града, чупейки всичко по пътя си.

Куликово поле изведнъж стана опасно място и малко бяха смелчаците, които се решаваха да се приближат до бараката на Лорбербаум, където буйствуваше обезумелият слон. Те разказваха разни небивалици, които мигновено се пръскаха из целия град.

Лично аз нищо не видях. Почти нищо. Може би съвсем малко и то отдалече: на фона на утъпкания пуст площад като планина се издигаше сивият силует на слона с разперени уши-ветрила, с отпуснат хобот, който се поклащаше със заплашително маниакално постоянство като махало. Вероятно това беше кратък период на депресия, когато Ямбо, измъчен от изблиците на безсилна ярост, изпадаше в тихо безумие и като се оглеждаше тъжно на всички страни, тъпчеше с цялото си грамадно тяло на едно място и оставяше отпечатъци от кръглите си ходила с месецовидни пръсти върху черната земя на Куликово поле, осеяно с люспи от слънчогледови и тиквени семки.

Тези тихи минути бяха още по-страшни от пристъпите на буйство, когато слонът присядаше на опашката си и се опитваше да разкъса късата верига, прикована към предния му крак, въртеше се като пумпал и с вдигнат към небето хобот издаваше такива войнствени тръбни звуци, които караха почти всички наоколо да треперят от страх.

Хората заобикаляха Куликово поле, защото се бояха, че слонът най-после ще разкъса веригата и ще започне да троши всичко по пътя си и да убива всеки срещнат с късите си, наполовина изпилени бивни.

В продължение на цяла седмица градът се занимаваше единствено със слона.

Носеха се слухове, правеха се догадки. Във вестниците всеки ден се появяваха лекарски бюлетини за здравословното състояние на слона. То ту се влошаваше, ту се подобряваше. Печатаха се интервюта с градски обществени дейци и известни лекари, повечето от които смятаха, че слонът Ямбо е полудял на еротична почва, изпитвайки тъга по другарката си слоницата Ема, останала в Хамбург при Гагенбек, тъй като скъперникът Лорбербаум не пожелал да ги купи заедно.

„Синът на Африка тъгува по своята възлюбена“ гласяха заглавията на евтиния вестник „Одесская почта“ — „Силна като смъртта!“, „Върнете на клетия Ямбо законната му половина“, „О, ако хората обичаха така горещо!“, „Жителите на нашия град са изложени на всекидневна смъртна опасност: къде гледа градската управа?“ и други подобни.

Обхвана ме странно, любовно вълнение. То беше необяснимо, защото по това време не бях влюбен. Влюбеността, разгоряла се в мен като треска, беше безпредметна. Вълни на необяснима страст бушуваха около мене и в мене и ме правеха почти невменяем. Можеше да се помисли, че в мен се е вселила душата на Ямбо. Нервите ми бяха обтегнати. Мъчеше ме безсъние, което се редуваше с краткотрайни любовни сънища. Въртях се в леглото и непрекъснато преобръщах затоплената възглавница, а сутрин ставах отпаднал, със сини кръгове под очите. Дълго стоях пред огледалото. Оттам ме гледаха черни неподвижни очи. С отвращение изстисквах червените пъпки по брадичката си, които леля ми с лека насмешка наричаше „бутон д’амур“. Занимавах се усърдно с външността си. Склоних татко да ми ушият раирани панталони с щрипки и ги носех със самочувствието на истински франт. От един приятел се сдобих с пръчица брилянтин, загъната в станиол, и си натърках косата, от което тя стана още по-мазна и когато я решех с четката и разделях с гребена, за да си направя елегантен прав път като английски спортист, твърдата ми още почти детска коса не се подчиняваше и на всички страни стърчаха мазни кичури, които миришеха силно и сладникаво на брилянтин.

Закачих на горното копче на ученическата си куртка значка във вид на ракета за тенис с къса верижка, което по онова време бе много модерно, а фуражката си носех по пруски маниер — с повдигнато дъно — и така се шляех из знойния град, мъчително пуст и тих след шумната великденска седмица.

Сукнените щрипки на панталоните ми непрекъснато се изхлузваха под токовете и трябваше много често да се спирам, за да ги оправям.

Хлапетата от „Новорибна“ ме преследваха с подигравките си.

 

 

Розовото слънце залязваше зад гарата и улиците, които водеха към нея, изглеждаха особено пусти, порочно тихи, примамливи. Аз обикалях из тях, хлабавите щрипки се влачеха из прахоляка и се ослушвах какво става на Куликово поле.

 

 

… Носеха се слухове, че тая нощ Ямбо е изпаднал в такава ярост, че се наложило да викат пожарната команда от Булевардния участък, която с четири брандспойта поливала разбеснелия се слон дотогава, докато не се успокоил.

На другия ден бесният пристъп се повтори с нова сила. Слонът разкъса веригата и с много усилия успяха да го оковат.

С всеки изминат час положението ставаше все по-трагично.

Градската управа заседаваше непрекъснато като революционен конвент: тя изискваше Лорбербаум да се махне от града заедно със своя полудял слон или да се съгласи да го убият.

Лорбербаум се инатеше, като се позоваваше на големите загуби, но в края на краищата се съгласи Ямбо да бъде отровен: друг изход нямаше. И в миг се разпространиха всички подробности около предстоящото умъртвяване на слона. Решили бяха да го отровят с цианкалий, сложен в пасти, каквито Ямбо много обичаше. За сметка на градската управа бяха купени сто парчета от известната сладкарница на Либман — две тенекиени тави, пълни с пасти „наполеон“ с жълт крем. Пастите бяха докарани с файтон от представител на градската лечебница с бяла престилка и униформена фуражка.

Аз не видях това, но живо си представих как файтонът спира пред бараката на Лорбербаум и как служителите внасят пастите в бараката и там специална лекарска комисия заедно с представители на градската управа и чиновници от канцеларията на градоначалника с най-голяма предпазливост надяват гутаперчови ръкавици и пълнят с помощта на пинцети пастите с цианкалий, а после с още по-голяма предпазливост носят стоте отровни пасти и ги дават на слона, който ги поема от тавата с хобота и ловко ги слага една след друга в малката си недоразвита уста подобна на каничка; при това очите на животното, обкръжени със сиви бръчки от дебела кожа, бляскат свирепо с нестихваща омраза към цялото човечество, което така безсърдечно го е разделило от неговата другарка; от време на време слонът изпуска мощни тръбни звуци и се опитва да разкъса проклетата верига, към която е занитена халката около неговия набръчкан крак.

Като изял всичките пасти, слонът за известно време утихнал и представителите на властите се отдръпнали настрана, за да наблюдават отдалече агонията на животното, а после по установения ред да констатират смъртта и да скрепят акта със своите подписи и големия градски печат.

 

 

… О, как живо си представих тая картина, едно натрапчиво видение на невъобразима агония, на последните конвулсии на слона…

 

 

Стенех в полусън и възглавницата под бузата ми пареше. Имах чувството, че ще повърна. Сякаш бях отровен от цианкалий. И в полусън губех съзнание. Струваше ми се, че умирам. Станах от леглото и първото, което направих, бе да грабна „Одесский листок“, уверен, че ще прочета за смъртта на слона.

Нищо подобно!

Оказа се, че слонът, като изяде всички пасти с цианкалиевата плънка, остана здрав и читав и изглежда нямаше намерение да умира. Отровата не му подействува. Само дето стана още по-буен. Страстният му тръбен зов цяла нощ стряскаше жителите на съмнителните улички край гарата и вселяваше ужас.

Вестниците наричаха всичко това чудо или „необясним нонсанс“.

Слонът продължаваше да буйствува и очевидци говореха, че очите му са налети с кръв, а от устата му излиза мътна пяна.

Градът се чувствуваше като при обсада.

Някои магазини за всеки случай прекратиха търговията и затвориха вратите и витрините си с железни ролетки. Децата не се пускаха на улицата. Приходите на оперетния театър, където даваха „Кукличката“ намаляха. Кражбите зачестиха. Положението изглеждаше безизходно.

И както винаги става при безизходни положения, в работата се намеси армията. Генерал-губернаторът телефонира на командуващия военния окръг и на разсъмване, вдигнат по тревога, на Куликово поле се появи цял взвод войници — юнаци над юнаците, — истински храбреци от модлинския полк с накривени такета, които оставяха наполовина открити остриганите нула номер русоляви войнишки глави; те бяха със скатани шинели през рамо и с паласки, в които тегнеха пачки бойни патрони.

От Куликово поле до най-отдалечения квартал на града се разнесе залп от трилинейните пушки Мосин, като че над града раздраха здрав брезент — и всичко бе свършено.

Когато заедно с тълпата любопитни се приближих плахо към Куликово поле, видях до зверилницата на Лорбербаум само изут като хълм брезент, който покриваше доскоро живия и страдащ слон Ямбо.

 

 

… Той бе завинаги излекуван от неразумната си страст…

 

 

Градът се успокои. Прецъфтяха и се посипаха като сухи пеперудки розовите и белите гроздове на ароматните акации. Любовното опиянение се изпари. И аз почнах добре да спя я да сънувам леки, щастливи сънища, които ми навяваше моят ангел хранител, чиято малка, овална иконка се полюляваше върху желязната табла на кревата ми над прохладната възглавница с чиста калъфка.