Валентин Катаев
Късчета живот или Вълшебният рог на Оберон (38)

Съкровища

Като прочетохме „Тарас Булба“, решихме по примера на запорожците да си заровим съкровище. Времето беше тъкмо за тая работа: тих, топъл септември, началото на учебната година, по календара есен, а всичко наоколо е както през лятото, ни едно жълто листенце, дните са още дълги; след училище, следобед денят си беше все още зноен и времето се точеше безкрайно дълго, та не можеше да се стои със скръстени ръце.

Като тършувахме край пустите, заковани вече за зимата вили, ние газихме до колене в бурен, та по черните ни сукнени панталони полепна жълт прашец от неговия късен цъфтеж и щом се изкачихме на една глинеста стръмнина, изкопахме с джобните си ножчета малка ниша.

Няколко дни мъкнахме там всичко, което ни паднеше под ръка. Не ще и дума, че съкровището трябваше да бъде от злато и скъпоценни камъни, но отде да ги вземем?

Наистина, аз намерих върху тоалетната масичка на леля, в кутийката с пари, отчупила се от някаква брошка муха, направена, според моите представи, от чисто злато и скъпоценни камъни, а може дори и от брилянти, от две микроскопични брилянтчета, поставени в главичката и за очи.

Скъпоценната муха не беше хубава и бе много малка, но ние я загънахме в няколко хартийки, пъхнахме я в кибритена кутийка и в такъв вид мухата влезе в работа като главната скъпоценност на нашето съкровище.

После решихме това да бъде пещера на контрабандисти и надомъкнахме тук всичко, което ни попадна под ръка от вехториите, дето се намираха из нашите килери и тавани, та имахме дори един ръждясал пищов кремъклия.

Представяхме си цели купища контрабанден тютюн, денкове с източни коприни и много други работи. Но понеже нямахме всичко това, събрахме по четири копейки и купихме от лавката на Коротински две пури в мека опаковка от най-долно качество — двете за три копейки. За останалите пари купихме малко халва, рожкови и курабийки (ръжени с петмез), което трябваше да представлява продоволствените запаси на контрабандистите. Имахме също бутилка прясна вода, а за какво точно ни трябваше сами не знаехме, може би за в случай на обсада. Запушихме нашата пещера с глинени буци и я замаскирахме с бурени.

По няколко пъти на ден минавахме да проверяваме: не е ли открил някой нашето съкровище? Не, всичко беше наред.

А дните се нижеха горещи, скучни и ние се потяхме в клас със зимната си сукнена униформа — аз в гимназията, а моят другар в реалното училище — и первазите на прозорците в нашите класни стаи бяха еднакво нажежени от палещото като през лятото слънце и тебеширеният прах по черната дъска също беше горещ от слънцето.

Нас с Женка Сопата не ни сдържаше на едно място, просто не знаехме какво да правим и това продължи дотогава, докато не ни хрумна да отворим нашето съкровище и да попушим „контрабандни“ пури.

Разровихме нашето съкровище, извадихме пурите и кибрита и седнахме сред буренака с лице към морето, към тъжното, синьо, тихо септемврийско море със светлите ивици на затишието, с параходния дим на синкавия хоризонт, и запалихме пурите си. И двамата се преструвахме, че ни е много приятно да дишаме сухия, колониално-пикантен дим на тлеещите тютюневи листа и да усещаме на езика си нещо като шкурка. Женка Сопата дори се опита да изпуска дима през ноздрите си, при което невинно сините му кръгли очи се наливаха със сълзи и той хем кашляше, хем говореше:

— Знаеш ли, страшно вкусно е. Същинска хаванска пура!

После от устата му потекоха слюнки. На мен ми се виеше свят и като че изведнъж осъзнах на каква висока стръмнина сме седнали и каква пропаст има под краката ни — дълбоко долу се чуваше звучното плакнене на тихото море в чупките и пукнатините на крайбрежните скали и скърцането на пясъка под краката на някакъв рибар с червени весла на рамо.

Едва се измъкнахме от бурена и полупияни, усещайки гадене, се помъкнахме по нашата Отрада, където изведнъж пред нас се изпречи бащата на Женка с бомбе, със златна верижка напреки на жилетката, с бамбуков бастун в ръка.

— Я ми дъхни — рече той на Женка със смразяващ кръвта глас.

Женка му дъхна и заплака.

— Ти, подлецо, си пушил! — викна бащата на Женка и го помъкна вкъщи, като го теглеше за ухото.

Докато се отдалечаваха, по фигурите им се плъзгаха сенките на акациите, целите окичени със снопчета черни шушулки.

Желязната вратичка се хлопна зад тях и аз дочух ридаещия глас на Женка:

— Защо ми дърпате ушите, татко? Аз няма вече! Татенце, пуснете ми ухото!