Валентин Катаев
Късчета живот или Вълшебният рог на Оберон (36)

Японецът

Излизаше на арената, кланяше се по японски, като притискаше ръце към корема, после смъкваше лекото сиво кимоно и оставаше по късо трико с голи ръце на атлет. Беше дребен, набит, с фигура на борец. Номерът му се състоеше в това, че пробождаше ръката си от край до край, обикаляше арената и показваше на публиката от първите редове издутите си бицепси, прободени с дълги игли, после ги измъкваше една след друга и ги хвърляше върху лакирания поднос, подаден му от неговата асистентка, също японка, в ярко кимоно с грамадна панделка на гърба, която я правеше някак грациозно-гърбава, като пеперуда.

Учудващо бе, че в стегнатите кълбовидни бицепси на японеца след номера не оставаше ни най-малка следа, ни капчица кръв. Следващият номер бе още по-жесток: японката нагряваше на жарава голям черпак, в който предварително бе насипала парченца от някакъв метал, най-вероятно калай или олово, и когато металът се разтапяше, тя обикаляше с него около арената и показваше на публиката разтопения метал, който се белееше в димящия черпак като сметана.

После поднасяше черпака на японеца, като скланяше в дълбок ритуален поклон глава с прическа на гейша, подобна едновременно и на черен охлюв, и на грифа на някой музикален инструмент със своите стърчащи остри фуркети, а японецът с рязко движение поднасяше до устата си нажежения черпак и изливаше в нея разтопения метал, а подир някое време пред очите на публиката изплюваше парченца втвърден метал, които едно по едно изтракваха на подноса, подложен от японката.

Това беше нещо непостижимо и целият цирк се тресеше от аплодисменти, а японецът се обръщаше рязко на всички страни и с пресилена усмивка показваше широко отворената си уста с изплезен език, зад който, към глътката, трепереше още едно малко езиче. Също така отхапваше с белите си като бисер и здрави като стомана зъби парченца от метална пръчица и японката ги показваше на публиката върху малката си жълто-розова длан.

 

 

… Обаче най-важното започваше оттук нататък…

 

 

Японката изнасяше с реверанс на арената обикновен виенски стол и го слагаше в средата на специален дъсчен подиум, така че да стои здраво и да не се клати. Японецът сядаше, като разкрачваше дебелите си къси крака. Тогава се появяваше водещият програмата щалмайстор с блестяща от брилянтин коса, вчесана на прав път, и със силен, изразителен, цирков глас се обръщаше към почитаемата публика с предложение да излезе на арената всеки, който желае да върже ръцете и краката на японеца по какъвто иска начин: с въжета, с вериги, със стоманени въжета, с ремъци — който каквото намери, а дирекцията на цирка тържествено обещава незабавно да плати сто рубли на оня, който съумее да върже японеца така, че той да не може да се освободи. За да докаже сериозността на предложението, щалмайсторът изваждаше от красивия си портфейл нова шумоляща банкнота от сто рубли и я слагаше върху подноса на японката така, че всички да я видят. Няколко души от публиката излизаха на арената леко смутени и връзваха ръцете и краката на японеца с различни въжета и ремъци, а един дори с желязна верига. Разбирах, че болшинството „желаещи от публиката“ бяха подставени лица от дирекцията на цирка, но все пак прикованият към стола с верига японец, при това със завързани ръце и крака, представляваше силно впечатляващо зрелище, още повече че на всеки желаещ се разрешаваше собственоръчно да провери яки ли са възлите и цяло ли е въжето. Преодолявайки смущението си, аз изтичах от галерията на арената с широчкия ми зимен ученически шинел и опипах възлите на въжето, проверих цели ли са каишите и с вид на познавач прегледах железния синджир, подобен на ония, с които връзват дворните кучета, и се убедих, че всичко е редовно: въжетата се бяха врязали дълбоко в издутите мускули на якото жълтеникаво тяло на японеца. После асистентката покри японеца от черната остригана глава до краката с копринен плащ.

Музиката млъкна. Чуваше се съскането на електрическите прожектори.

— Лаз! Два! Тли! — чу се висок глас, наподобяващ вик на чапла, и в същата секунда виенският стол заскърца, японецът леко раздвижи гъвкавото си тяло под покривалото и с мощно движение на атлетическите си плещи го отметна от себе си и се изправи с ниската си фигура пред вкаменената публика, а всички въжета, каиши и синджири лежаха на подиума до яките му къси нозе, обути в бели обувки, а столът се бе търкулнал по покритата със стърготини арена. Японецът се поклони с ръце на гърдите, гръмнаха аплодисменти, които той изчака с невъзмутим израз на оранжевото си азиатско лице с къси, но много гъсти черни вежди.

А щалмайсторът тържествено скри обратно в портфейла своите сто рубли и на излизане от манежа вдигна цилиндъра за поздрав.

И тъй никой от зрителите не спечели стоте рубли!

 

 

„… Ех — мислех си аз, — ако всичко се обмисли както трябва и човек се поозори, все ще може тъй да окове това японче, че в никакъв случай да не се освободи. Жалко, че няма откъде да намеря автоматични стоманени белезници като на Нат Пинкертон! Но има време, ще видим!…“

 

 

Пробождането на бицепсите с игла беше стар трик, основан на добро познаване на анатомията, а гълтането на разтопен метал, макар и много ефектно, също беше напълно обяснимо: татко каза, че в природата съществуват метали, които се топят при температура плюс петдесет градуса по Реомюр, тоест получава се нещо като горещ чай, който всеки човек може да сръбне.

А колкото до връзването на японеца с вериги и въжета, то никой не се съмняваше, че това е стопроцентово шарлатанство, скроено от дирекцията на цирка.

 

 

… и ето че ме обхвана горещо желание да окова хитрия японец тъй, че да не може да се освободи и тогава стоте рубли ще се паднат на мене!…

 

 

Призовах на помощ цялата си фантазия, изгубих съня си и скоро у мене съзря план как да посрамя японеца и да получа сторублевата банкнота.

Планът беше прост.

Ще отвинтя от входната врата стоманения предпазен синджир, ще намеря малко, но здраво катинарче, после на всяка цена ще се сдобия с четирийсет копейки за входен билет, ще изляза храбро на арената и като накарам японеца да протегне двете си ръце със събрани едно до друга длани, ще надяна на китките му синджира от вратата и ще щракна катинара, а за да съм сигурен, че японецът шпионин (в което нямаше никакво съмнение, тъй като по онова време смятахме всички японци за шпиони) не ще може да отключи катинарчето с шпионския си шперц, щях да запуша ключалката с восък.

Не ще и дума, главната трудност беше, че нямах четирийсет копейки за билет.

 

 

… Няма да разправям надълго и нашироко как се сдобих с парите. Сдобих се, защото успях да заглуша слабия глас на съвестта, която ми нашепваше в дясното ухо, че не бива да продавам на вехтошаря почти новите Женкини летни сандали марка „Скороход“. Но не разполагах с кой знае колко време, та да влизам в спор със съвестта си: дните летяха, гастролите на японеца можеха всеки миг да свършат и тогава — сбогом, прощавай мой единствен може би случай в живота, когато изведнъж, и то много, ще забогатея…

 

 

Стисках в джоба си синджира от вратата и едно отворено катинарче с ключалка вече запушена със свещ, останала от велики четвъртък, и заедно с някои други „желаещи от публиката“, изтичах на арената, препъвайки се в дългите поли на възголемия ми шинел, като газех сред стърготините, напоени с конска миризма, и показах със знаци на японеца да протегне напред ръце с плътно притиснати китки.

Японецът ме погледна с равнодушно змийския поглед на будистките си очи, в които аз все пак долових насмешливо пламъче, и покорно протегна ръце — дебели, къси и сякаш подути ръце на борец, с мощни, плътно притиснати една о друга китки.

Докато другите желаещи от публиката привързваха японеца към стола, омотаваха го с въжета и каиши, аз с коварната усмивка на Нат Пинкертон обвих ръцете му със синджира от нашата врата, прокарах през крайните халки стоманеното катинарче, което бях откраднал от леля ми, и го щракнах, предвкусвайки минутата, когато японецът ще опита да пъхне шперца в дупката и — ядец!… — ключалката ще се окаже здраво запушена с восък. Ех, че номерче!… Един път!

Най-после японецът, привързан за стола и омотан от всички страни с въжета и синджири, с протегнати напред голи ръце, здраво оковани в моя синджир, бе тържествено покрит от глава до пети с плащ, оркестърът спря да свири и асистентката японка със сторублевата банкнота на подноса изкряка в тишината на замрелия цирк със своя пронизителен, но и по детски нежен глас на чапла:

— Лаз! Два! Тли!

След което плащът заедно с виенския стол отхвръкнаха далеч и японецът, в чиито крака се търкаляха в безпорядък въжета, каиши, синджири — в това число и моята верига от вратата, съвършено цяла, така си и останала във вид на гривна, заключена — се поклони на всички страни под гръмките звуци на туша и изтича зад кулисите, а после аплодиран от публиката още веднъж се върна да се поклони и тогава ме погледна с тайнствените си азиатски очи и каза доста добре по руски: „Момче, вземи си велигата от влатата, хе-хе…“ — и с това бе турен кръст на моята надежда да получа сто рубли.

По-късно ми обясниха, че японецът просто имал способността да издува своята мускулатура, а после да я свива, като че изпуска от нея въздух, така че всички въжета и синджири леко изпадали от неговото сякаш отслабнало тяло. Когато надявах на ръцете му синджира от вратата, той е бил разширил китките си, а после ги е свил и ги е измъкнал лесно от веригата, без дори да става нужда да чупи ключалката, а още по-малко да я отваря с шперц.

 

 

И досега понякога, като се разхождам из Переделкино, сякаш чувам крякането на японската чапла:

— Лаз! Два! Тли!