Валентин Катаев
Късчета живот или Вълшебният рог на Оберон (34)

Лекцията

На татко, който преподаваше география, му хрумна да помоли пътешественика Яковлев да изнесе в епархийското училище лекция с помощта на магически фенер: известно беше, че в големия мушамен куфар на Яковлев има кутия с диапозитиви, направени лично от него през време на многобройните му пътешествия по земното кълбо.

Яковлев не се съгласи веднага.

Той направи кисела физиономия и отначало каза, че публичните лекции в препълнена задушна зала изтощават нервната му система, и дълго след това страда от безсъние. Татко обеща да бъде добре проветрена актовата зала, където ще изнесе лекцията, и да няма много зрители — само четири паралелки от горните класове. Тогава Яковлев постави под съмнение качеството на училищния магически фенер. Татко го увери, че фенерът е почти нов.

— И, разбира се, без електрически източник на светлина? — саркастично попита Яковлев.

Баща ми се смути и челото му порозовя.

— Да — отговори той, — но има много силна газова лампа с огледален рефлектор.

— Представям си каква горещина и дим ще бъде — подметна носово известният пътешественик.

— Димът се отстранява със специална всмукателна тръба — отговори татко, малко засегнат заради епархийския магически фенер, и подръпна веднъж-дваж шията си.

— Представям си я тая всмукателна тръба — кипна Яковлев и хлътналото му лице доби още по-мрачен вид.

— Във всеки случай аз ви обещавам, че няма да има дим — каза баща ми с официален тон.

Колкото повече капризничеше пътешественикът, толкова по се разгаряше у баща ми желанието да устрои лекция с „мъгляви картинки“, както ги наричаха тогава. Татко вече предвкусваше онова впечатление, което „мъглявите картинки“ и особено лекцията на такъв известен пътешественик като Яковлев ще направят на ученичките, а да не говорим за голямото педагогическо достойнство на мероприятието като цяло.

Яковлев се инати още малко и най-после кандиса.

— Вие ще ни окажете огромна услуга и ще направите наистина свещен, безкористен принос в работата по възпитанието на младите девици от духовното съсловие, чиито души жадуват за просвещение — каза татко.

По лицето на известния пътешественик се изписа неудоволствие. Но той порови в издутия си мушамен куфар, натъпкан с мръсно бельо, и измъкна кутия с безредно наслагани диапозитиви.

Баща ми ги подреди по страни, избра най-добрите и впечатляващи (по възможност без разголени къпещи се жени от остров Цейлон), а после двамата — татко и пътешественикът — съставиха кратък конспект на бъдещата лекция и на реда на диапозитивите.

 

 

Спомням си, че тази лекция причини на баща ми маса грижи и огорчения. Яковлев поиска да му направят специален екран, като отказа категорично да демонстрира диапозитивите си на бялата стена на актовата зала, понеже смяташе това за профанация на науката.

Екранът излезе солено на епархийското училище. После, като огледа критично магическия фенер, донесен специално за тази цел от баща ми с файтон, пътешественикът остана крайно недоволен от устройството, в което се слагаха диапозитивите: първо, диапозитивите на Яковлев не можеха напълно да влязат в отвора, второ, трябваше да се поставят един по един и Яковлев поиска да се поръча специална подвижна рамка, където можеше да се слагат наведнъж два диапозитива, така че докато се показва единият, да се зарежда другият и демонстрацията да става без прекъсване и без забавяне. Това беше съвсем основателно, но обикновените дърводелци не се наемаха с такава тънка работа, а когато намериха специалист, той поиска за рамката баща си и майка си — около десет рубли, сума толкова голяма, че ковчежникът на епархийското училище с голямо неудоволствие се решил да я изплати, като смъмрил татко, че географските му приумици струват доста скъпо и представляват извънбюджетни разходи. Като чул думите на ковчежника, баща ми избухнал и бил готов да се откаже от лекцията, но все пак любовта му към географията победила.

В деня на лекцията Яковлев поиска да го откарат в епархийското училище с луксозен файтон, защото се страхуваше да не се строшат скъпоценните му диапозитиви. Татко се съгласи, но тъй като пари за файтон не бяха предвидени, той плати на файтонджията от себе си.

Мен и Женка ни взеха на лекцията, при условие че ще се държим прилично и ние седяхме в актовата зала на епархийското училище във вълнуващата тъмнина сред момичетата епархийки, които си шушукаха край нас и сдържано хихикаха.

Началничката седеше най-отпред на позлатен стол, строга, студена, със златно часовниче на златна верижка върху колана, имаше изпъчени гърди и нос като на пуйка. Класните дами седяха между ученичките и старателно следяха да не стане нещо неприлично: нали все пак между стените на тоя закрит женски пансион се намираше чужд мъж — пътешественикът Яковлев — и кой знае какви са неговите морални устои.

Магическият фенер бе поставен на специална масичка и вече нажежен хвърляше по стените ярки лъчи като стрели. Татко се въртеше около него, слагаше диапозитиви в новата рамка и аз се чувствувах унизен и с болка в душата наблюдавах баща си в ролята на обслужващ.

А известният пътешественик с дълъг сюртук, от който из цялата актова зала миришеше на нафталин и нечисто бельо, стърчеше на катедрата до екрана и държеше специално поръчаната за три рубли — по негово категорично искане — дълга показалка, от която лъхаше на политура. С тая показалка Яковлев шареше по ярко осветения правоъгълен екран, където с помощта на татко се появяваха увеличени фотографии: ту кокосова горичка на брега на Индийския океан; ту норвежки фиорди; ту будистки храм в планините на Тибет; ту група голи белозъби негърки, чието появяване на екрана предизвикваше тревожно раздвижване на началничката и глух шепот сред класните дами; ту египетски пирамиди, финикови палми и на преден план дългокрака камила и англичанин с корков тропически шлем, възседнал невъзмутимо гърбицата й; ту залез-слънце над Нил и пак необлечени египтянки до колене във водата…

 

 

Дори в тъмното виждах как силно се бе зачервил врата на татко…

 

 

А известният пътешественик вяло движеше показалката по екрана и бърбореше с отегчителен глас, без да забравя всеки път да назове номера на диапозитива:

— Номер хм… петнайсети. Изглед от Неаполитанския залив със знаменития вулкан Везувий на заден план. На преден план няколко хубавички италианки с дайрета танцуват тарантела… Номер шестнайсети. Пазар в Занзибар. Вдясно гола фигура на местна красавица с делва на главата… Номер трийсет и шести. Къпещи се жени на брега на Бискайския залив… Всемирно известната мраморна група „Леда и лебедът“, а наоколо възхитени туристи…

Право да си кажа ние с Женка ужасно се притеснявахме и когато най-после по искане на началничката лекцията свърши, почувствувах голямо облекчение.

Началничката стана от позлатения си стол и сякаш понесе пред себе си своята гръд, подпряна от корсета, с някаква заплашителна величавост, а след нея класните дами набързо изведоха своите изпотени момичета.

Баща ми припряно нареждаше в кутията диапозитивите, а известният пътешественик, потривайки ръце, каза:

— Бих желал да получа хонорара си за лекцията. Обикновено вземам по трийсет рубли в предплата, но като се има предвид благотворителната цел — просвещението на младите девици от тая духовническа среда, — ще се огранича само с двайсет и пет рубли.

Татко, който смяташе за напълно естествено, че лекцията ще бъде безплатна, изстина.

— Позволете, позволете… — мърмореше той.

— А не, вие позволете — каза пътешественикът.

— Да, но в бюджета на епархийското училище не е предвидено за лекция — продължаваше да мърмори татко. — И аз се надявам…

— И не се надявайте — каза пътешественикът внушително. — Всеки труд, уважаеми господине, трябва да се заплаща, особено труда на пътешественика. В противен случай — при мировия съдия!

— Но вие ме поставяте в неудобно положение — с треперлив глас каза татко. — Ще бъда принуден да ви платя от своя джоб.

— И прекрасно! — жизнерадостно възкликна Яковлев и аз за първи път видях усмивка на лицето му. — Не възразявам. Тия пари мога да отнеса към сметката за наема…

— Уважаеми господине! — възкликна татко, което беше признак на най-силно негодувание. — Уважаеми господине! Предполагам, че човекът на науката не прави от това средство за лесна печалба. Във всеки случай джентълмен не постъпва така.

— Много е възможно — отвърна Яковлев и продължи с гнусна усмивчица. — Но аз винаги постъпвам така, макар че се смятам за джентълмен.

 

 

Какво му оставаше на татко?

 

 

След месец известният пътешественик освободи стаята, без да плати нищо, натовари мушамения си куфар на един файтон и като поразяваше минувачите с черното си наметало и корковия тропически шлем, се премести в друга квартира.

 

 

… а може би и на друг континент…