Валентин Катаев
Късчета живот или Вълшебният рог на Оберон (30)

Скъпи играчки

… Магическият фенер с неговата всмукателна тръба, извита назад като хармоника, с неговите неподвижни разноцветни картинки — диапозитиви, — които обикновено се прожектираха на бяла стена или дори просто на светли тапети, с неговата газова лампа с рефлектор и бързо нагряващо се черно желязно тяло, през чиито цепнатини и дупчици се разбягваха на всички страни блестящи като огледала зайчета и образуваха неподвижни петна по стените, пода и тавана на тъмната стая, и най-после с миризмата на горяла боя и пушек, който излизаше нагоре през всмукателната тръба, този традиционен магически фенер, който вкъщи беше играчка, а в гимназията го наричаха учебно пособие, вече бе остарял.

В магазините за играчки се появи нов проекционен апарат — синематограф. Вместо неподвижни картини, той показваше движещи се изображения.

По външен вид той малко се отличаваше от стария магически фенер, който събираше прах в учителската стая, ако не се смята дръжката, която трябваше да въртиш, за да се движи целулоидната лента по затворения кръг ритмично, като от време на време се закачаше за шиповете на медния барабан.

Същата газова лампа с рефлектор, същите зайчета — огледално блестящи петна в тъмната стая, същият пушек и миризма на горяла боя… но каква разлика в изображението!

Отначало гледахме като някакво чудо движещите се разноцветни картинки по стената — клоун с островърхо калпаче, който жонглира с топки, или танцуваща балерина.

Но това зрелище скоро ни омръзна: затворената вътре лента беше къса и тая монотонност, бедност и механично тракане, навяващо скука, не можеха да бъдат изкупени от чудото на движението.

В градските, обществените синематографи движещата се фотография беше къде-къде по-интересна. И нашата скъпа играчка скоро отиде в шкафа, а оттам в килера, където дълги години събираше прах.

 

 

В нея нямаше истински живот…

 

 

Малката парна машина също смятахме за скъпа играчка, макар че всъщност това не беше играчка, а истинска парна машина, само че в умален вид, направена в истински машиностроителен завод. Състоеше се от стоманен вертикален котел със свирка и бутало, което задвижваше тежък, макар и малък маховик. За разлика от голямата парна машина, от локомобила, тя се нагряваше посредством спиртна лампичка под котела.

Татко ми купи малката парна машина не за подарък, не като някаква забавна играчка, а като нагледно пособие по физика.

Машината струваше много скъпо — около пет рубли, но татко мечтаеше ние с Женка да израснем като всестранно развити хора.

Защо сред стотици хиляди жизнени впечатления така силно се бе врязала в паметта ми тази малка машинка, този стоманен котел с някакъв особен, лилав цвят? Не зная. Това е все още неразгадана тайна на човешката памет — едно да помни цял живот, а друго да забравя завинаги. Навярно има някакъв закономерно действуващ механизъм на паметта, чиито закони все още не са напълно изучени.

Кой знае защо и досега не мога да забравя миризмата на пламтящия денатуриран спирт, неговия жълто-син пламък, който лижеше дъното на парния котел.

Котелът се нагряваше много бавно. Всяка минута ние с Женка допирахме до него длани; той си оставаше все студен, макар и не такъв, както ако в него се налее вода от кухненската чешма.

Чакахме като омагьосани чудото — водата да се превърне в пара. Струваше ни се, че няма край това мъчително бавно затопляне. И все пак то неотклонно, макар и незабележимо, се извършваше. Ето вече дланта усеща явно затоплената повърхност на котела. Обаче до крайния ефект е още много далече. Котелът се нагрява, но вътре в него не се чуват никакви звуци. Водата мълчи.

Ето вече котелът пари дланта. Ето вече само при докосването му с пръсти инстинктивно отдръпваш ръка. Ето вече котелът излъчва топлина като добре нагрята ютия. Опиташ ли се да завъртиш маховика, той се размърдва, но после пак спира. Парата още недостатъчно силно натиска буталото. Хапеш долната си устна, слухтиш. Някъде откъм средата на котела се чува тънък, като от комар звук. После се долавя сърдитият сигнал на кипващата вода, той преминава в клокочене, кипналата вода навлиза в предпазния клапан и пръска на всички страни дребни мехурчета. И изведнъж маховикът се отмества от мъртвата точка, сякаш се подчинява на лекия досег на пръста ми. И вече така задвижен, като че сам продължава бавно, прави пълен оборот, спира за миг, после сякаш пак загубва равновесие и започва да се върти все по-чевръсто и по-чевръсто, подчинявайки се на задвижилото се бутало.

 

 

Чудото на превръщането на водата в пара, а на парата в движеща сила. Количеството преминава в качество.

 

 

Бясно въртящият се маховик приковава очите ни към съскащата, облята с кипнала вода машина и ние не можем да се откъснем от това тъй просто на вид, а в същност магическо явление на силата, сякаш от нищото.

Но това не беше всичко. Силата, събрана в нажежения парен котел, можеше да се превърне по наше желание и в звук — трябваше само да завъртим дървената боядисана ръчка на мъничката — сякаш играчка — медна свирка; чуваше се изсвирване като от истински локомотив, чисто, звънко, което зове на път, към планински превали, към тунели и мостове над буйни потоци топящ се сняг, само че намалени стотици и хиляди пъти до стайни размери.

Маховикът можеше да се съедини чрез предавателен вал с тенекиен басейн и от средата му почваше да блика малък водоскок.

Парната машина на един мой познат гимназист въртеше мъничко динамо и от тока му се запалваше електрическо фенерче с млечнобяло абажурче, на високо стълбче — точно копие на гаров фенер.

После се сдобихме с мъничък локомотив, действуващ с пара. Той се движеше бързо по затворения кръг на скачените релси, като фучеше и пръскаше на всички страни вряла вода, а пламъкът на спиртната лампа нагряваше котела и се носеше по кръга, изпълвайки стаята с опияняваща миризма…

Струваше ни се, че никога няма да ни омръзне да се любуваме на действуващата парна машина, на гаровия фенер, на бликащия водоскок, на локомотивчето, което препускаше с тендер и вагони.

 

 

… че никога няма да ни омръзне да слушаме звука на парната свирка, която напомня за тъмни зимни утрини и за фабрична сирена зад замръзналите прозорци, която кара сърцето ти да се свива…

 

 

Но странното е, че всичко това скоро ни омръзна, както омръзват всички играчки. Нали те само повтарят в умален вид онова, което го има отдавна в света, не като играчка, а като голяма, полезна вещ.

Те само събудиха нашето съзнание, което впоследствие винаги изоставаше от времето, от моторите с вътрешно горене, от дизелите. И това изоставане беше непоносимо като фабричната сирена, която въздействуваше все още неясно върху нашето въображение и нашата съвест и почти нищо не ни говореше за нищетата в работническите покрайнини, за стачките…

 

 

… скоро парната машина и локомотивчето, заедно с отделните части на разглобените релси, се озоваха в шкафа, а после в килера редом с другите остарели играчки, покрити с праха на забравата.