Валентин Катаев
Късчета живот или Вълшебният рог на Оберон (26)

Бягство в Акерман

Всеки плати по десет копейки и с малкия парен катер „Дружок“ отидохме през Днестровския лиман в град Акерман. Само по себе си пътуването с „Дружок“ по лимана, който тук достигаше десетина версти ширина, бе така прекрасно, че напълно ни възнагради за всички лишения и умора, които изпитахме през време на пешеходството ни от Одеса до Овидиопол, който приличаше по-скоро на село, неугледно разхвърляно по дългата стръмнина на лимана, отколкото на уезден град.

Настанихме се на полукръглата пейка при кърмата на катера, толкова дълбоко потопен във водата, че повърхността на лимана се простираше сякаш над главите ни и само когато стъпвахме с крака на пейката и подпирахме брадички на борда, ние можехме да се любуваме на движещата се маса от глинесто мътна речна вода, набраздена от малки лилави вълнички.

Силен вятър духаше нашироко в лимана и кожата ми настръхваше. Но достатъчно беше да се скрием ниско зад борда и веднага ни облъхваше приятната топлина на пуфтящата парна машина с всичките й миризми — на кипяща вода, на смазочно масло, на намазана стомана, на блажна боя.

Всичко това предизвикваше възхищението ни.

Медната свирка леко съскаше от напиращата пара и ние с нетърпение чакахме момента, когато капитанът, същевременно и механик на катера, ще дръпне телта и свирката ще поздрави идващия насреща катер „Стрелок“, който пътуваше от Акерман за Овидиопол.

 

 

… срещата на двата катера в средата на лимана беше една от най-големите прелести на пътешествието. Двамата капитани едновременно в знак на поздрав спускаха малко знамената на комично малките, къси и топчести отгоре мачти, а после дърпаха телта, която в нашия край се наричаше „дрот“, и от медните свирки заедно с парата се изтръгваше в простора плътния, дрезгав бас на почти параходна сирена и двата катера се разминаваха с демонстративно опасна близост, като се обливаха един друг със сива речна пяна…

Само за това си струваше да избягаме от къщи!

 

 

В същото време в далечината все по-ясно и по-ясно, както при ваденка, изпъкваха очертанията на странна турска крепост с нейните кръгли многостенни кули, сякаш надвесени над сивата урва на оня, далечния бряг.

Стигнахме в Акерман малко преди залез, слязохме от катера и тръгнахме по крайбрежната ивица от влажна тиня и дебел слой тръстикови клечки, които силно пружинираха под краката ни, изтръпнали от неудобното седене върху твърдата пейка.

Планът ни беше: да пренощуваме в крепостта, а малко преди разсъмване да се промъкнем в една от гемиите, спрели до товарното пристанище, да се скрием в трюма и да излезем оттам, когато гемията, подхваната от утринния бриз, се озове вече в открито море на път за Одеса, а ако ни провърви — и до Константинопол.

Та щурманът няма да ни изхвърли в морето я, нито ще спре на брега, за да ни свали. Най-многото — да ни издърпа ушите. Впрочем ние знаехме, че черноморските търговски моряци, макар да са наглед сурови, дълбоко в душата си са добри. По такъв начин разчитахме да направим чудесно морско пътешествие на кораб с платна, да видим хора и те да ни видят, което винаги с било наша мечта.

Като обиколихме товарното пристанище, по известни признаци разбрахме, че гемията „Свети Николай“, с големи мачти и съвсем малко кормилно колело до щурманската будка, е готова да излезе в открито море веднага щом задуха сутрешният вятър: „Свети Николай“ стоеше привързан за дървения кей и трапът му не беше прибран. Но дори през нощта да го приберат, ние пак ще можем да се промъкнем на гемията по дебелото въже, с което тя бе завързана.

Още по светло се качихме в крепостта и започнахме да обикаляме вътрешните й дворове, обрасли с бял миризлив пелин. Спускахме се по разрушени стълби в някакви изби, навярно барутни погреби, където някога турците са пазели своите патрони и гюлета. С мъка се изкачвахме по срутените стълби в добре запазените кули и гледахме през тесните бойници, направени в дебелите два метра стени.

Отблизо крепостта се оказа още по-голяма, отколкото когато я гледахме отдалеч: цял град от безлюдни дворове, тесни ходници, подземни килии с взидани в стените ръждясали халки и части от железни вериги, едноетажни крепостни казарми за гарнизона и за някои други служби. Тук-там в буренака се въргаляха чугунени тела на старинни топове и няколко гюлета, на вид малки, но толкова тежки, че с мъка можеше да се повдигнат с две ръце. В един затънтен двор, особено мрачен, цял в буренак, видяхме полуизгнила дървена бесилка с халка на горната почерняла греда.

 

 

… вече се бе стъмнило и на небето блестеше бяла лятна луна…

 

 

Хвана ни страх. Някакви черни нощни птици с крясък прелитаха на фона на сребристото небе и храстите на пелина ни се струваха също излети от сребро, а наоколо миришеше силно на лайкучка и назъбените сенки на кулите лежаха накриво върху среброто на пелина като изрезки от черно книговезко платно. Крепостта беше заобиколена с обрасъл с бучиниш и мерджан ров, из чийто недра понякога долиташе шумолене на някаква нощна твар, може би дори усойница, а горе на кулите от време на време се чуваше крясък на сова.

Юрка стоеше зад гърба ми, хленчеше и все повтаряше, че вместо да нощуваме тук, по-добре е да отидем в Акерман и да дочакаме сутринта на пейка в градския парк срещу хотела на Гасерт, или още по-добре, ако изобщо не бяхме правили това пътешествие.

И аз умирах от страх и нямах нищо против да похленча. Но желанието да командувам Юрка и да проявявам желязна воля ме накара да процедя през зъби:

— Жалък страхливец. Защо те взех със себе си. Щом толкова искаш, може да вървиш в града и да спиш където щеш, дори и в полицейския участък. Аз оставам тук. И не си въобразявай, че ще ти върна твоите трийсет копейки от нашата обща каса. Пукай от глад.

 

 

Това бе първото ни пътешествие с Юрка, кажи-речи три години преди знаменитото пътуване за Николаев.

 

 

Юрка люто се закле, че никога вече няма да тръгне да пътешествува с мен, пък аз се заклех, че никога вече няма да го взема със себе си, а и двамата — както виждате — излъгахме.

 

 

В края на краищата Юрка кандиса, разкая се и ние се настанихме да нощуваме в гъстия пелин под бесилката, за което настоявах аз, за да може още повече да закалим характера си. Нощта мина тревожно. Почти не спахме от студ и страх, постоянно се вслушвахме в зловещите звуци, които се чуваха около нас в ярката лунна нощ, нашарена с черни сенки. Преди разсъмване падна роса; измокрихме се до кости. Звездите още не бяха изчезнали от избледнялото небе, когато решихме да се преместим на борда на „Свети Николай“. За наше щастие пристанището беше пусто и трапът неприбран. Със затаен дъх минахме по тясната дъска, промъкнахме се на кърмата, пъхнахме се под някакъв брезент и се притиснахме един към друг, та някак да се стоплим.

Небето вече бе започнало да побелява, когато се чу честа кашлица — като се съдеше по звука, кашляше брадат човек — и на мократа от росата палуба се появи възрастен чичо по бели гащи и риза от небелено платно. Като се прозяваше и си кръстеше устата, чичото се приближи до борда и ние чухме звук от струя, падаща като дъга през борда право във водата на лимана. Като се изпика, чичото пак се прозина, прекръсти се, покашля малко и погледна нататък, където небето бе почнало да се прояснява.

Опита с ръка посоката на вятъра, остана недоволен и тихичко, по старчески изпсува на майка.

Юрка не се сдържа и се изкикоти едва чуто, като си запуши с ръка устата. Аз го ръгнах с лакът по хълбока и шепнешком му заповядах да мълчи. Но беше вече късно. Старецът чу нашия шум и повдигна края на брезента.

— Я ги глей тия нехранимайковци, вмъкнали се на кораба ми! — рече той сърдито.

— Чичко — захленчи жално Юрка.

— Ще ти дам аз един чичко, като те вкарам ей сега в участъка. Брей че мошеници се навъдили, да се врат по чуждите гемии. Какво търсите тук?

И при светлината на започващия ден той ни разгледа и с учудване видя, че сме двама малки десетгодишни гимназисти.

— А на всичко отгоре гимназисти! — каза той с укор. — На това ли ви учат там, във вашата гимназия!

— Чичко — каза Юрка, — искаме да ни вземете на вашата гемия до Одеса. Там ни чакат родителите и се безпокоят, а нямаме пари за билет за парахода.

— Вземете ни, чичко — казах аз с отвратително мазен глас.

— Че да ви взема, а — отвърна стопанинът на гемията, като помисли малко, — защо да не ви взема? Но моята гемия тръгва сега не за Одеса, а до Голая Пристан за дини, пък оттам — ако има вятър — ще се отбием в Одеса, но и това не е сигурно.

Изгледа ни доброжелателно — такива малки, мокри от росата, зъзнещи — и рече:

— Защо, гимназистчета, мръзнете тук под брезента. Елате при мене в каютата да се постоплите.

Тръгнахме след стареца и се озовахме в малка, съвсем мъничка каюта, цялата облепена отвътре като войнишки сандък с разни картинки, парчета от тапети, стари стенни календари, вестници и дамски кройки от „Нива“. В ъгъла над дървената койка, застлана с парцаливо одеяло, със зелено ковчеже откъм възглавницата, се виждаше голяма тъмна икона на свети Николай Мирликийски, покровител на моряците — с побеляла брада, кафяво голо теме и строги очи. Пред иконата гореше синьо кандило.

— Курдисвайте се — каза старецът и побутна към нас две обикновени кухненски столчета, а сам, покашлювайки, се настани на койката си.

— Защо ви е да идвате с мене до Голая Пристан, най-добре ще е да наминете при старши помощника на парахода „Василиев“, той все ще ви закара до Одеса на вересия, а при старши помощника на парахода „Тургенев“ хич не се навирайте; той е куче, в цялото Черноморско параходство го знаят. Аз имам към вас, господа гимназисти, една покорна молба, тъй да се каже прошение. Зер вие сте хора учени, грамотни, имате в Одеса прилични познанства и можете да ми сторите тая добрина — да понатиснете в управлението на търговското пристанище да ми извадят диплома на щурман с право на крайбрежно управление на гемии и платноходи, а иначе, вярвайте ми, направо се съсипвам, налага ми се да държа щурман, а той ми е като пето колело. Колко пъти съм се молил на управлението на Одеското пристанище, три пъти държах изпит, плавам в морето четирийсет и една година, а хартийка за щурман не ми дават. Ха сега вие, учени млади хора, гимназисти, отговорете ми къде тук е справедливостта? И има ли я в нашата империя? Пет пъти пиша прошение и пет пъти ми го връщат обратно.

— А добре ли издържахте изпитите? — строго попитах аз с началнически вид.

— Издържах го с „отличен“ — отговори стопанинът на „Свети Николай“ и изтри една сълза със силно изкривения си показалец.

— Че това е безобразие! — възкликнах аз с голямо възмущение.

— Истинско безобразие — потвърди старецът. — Два пъти вече давах рушвет на писарите — нищо! Не дават документ и туйто. Та ето за какво ми е молбата, млади хора: вие там в Одеса все имате някои други познати в пристанищното управление, може ваши другари, гимназисти, да са деца на някой пристанищен началник. Сторете го за мене туй нещо — всеки ден ще моля свети угодник Николай да ви изпроводи късмет в живота.

Старецът извади от сандъка прошение, написано от ръката на писар.

— Шесто прошение ми е туй — каза той, като подъвка побелелите си мустаци. — Помогнете на стареца. Търсете, за бога, колай да влезнете при началството, защото инак аз тъй и ще си погина!

Спомних си, че в нашата гимназия се учи синът на началника на пристанището и изразих увереност, че ще успея да му помогна.

 

 

— Бог да ви възнагради — със сълзи на очи каза старецът и ми даде прошението. — На ръка му го дайте. Името ми е Бондарчук, в управлението всяко куче ме знае. Моля ви, за бога!

На прощаване ние с Юрка обнадеждихме стареца.

— Свършете работата, пък за вас и трички няма да ми се досвидят — прошепна с тайнствен вид Бондарчук.

— Как не ви е срам! — възкликнах аз с жар. — Ние и без това ще го направим за вас, защото са постъпили несправедливо. А трите ви рубли не ни трябват.

— Ей че глупак — хапливо се обади зад гърба ми Юрка, но аз го сръгах с лакът и той прехапа език.

 

 

Вече пекна силно слънце. Екипажът на „Свети Николай“ — трима души, които спяха на различни места на палубата, се събудиха с прозевки и почнаха да се готвят за излизане от Днестровския лиман в морето: започваше сутрешният бриз.

 

 

Сбогувахме се с Бондарчук и прекарахме един прекрасен ден в Акерман: купихме на пазара няколко симида, две рибки — тарани, малко ароматно кръгло пъпешче и слязохме в една кръчмичка-изба, още празна и прохладна в тоя ранен час. Настанихме се на една маса, покрита с мушама, и за последните шест копейки си купихме малко кисело бесарабско вино, разредихме го силно с вода и си направихме отлична закуска, а остатъка от разреденото вино наляхме в походната си манерка.

Цял ден се шляхме из не особено интересния, прашен, скучен Акерман, из градската му градина, където на почти изсъхналите от зноя морави като украшения бяха наредени малки фаянсови джуджета с червени калпачета и около тях цъфтяха храстите „нощна красавица“.

И тук от скука ние с Юрка се скарахме за цял живот, в знак на което си показахме един другиму палеца и аз се заклех повече с него да не дружа и никога да не го вземам за компания. Обърнахме си гръб и слязохме на пристанището, където вече димеше параходът „Василиев“, готов всеки миг да отплава за Одеса. Във въздуха басово прозвуча третото изсвирване, което се състоеше от едно много дълго и три съвсем кратки, отсечени изсвирвания. Качихме се по трапа и навели жално глави, се спряхме пред старшия помощник, който продаваше билети до самия трап.

— Хайде, хлапета, давайте пари или марш обратно на пристанището.

— Чичко — каза Юрка, като си бършеше сълзите, — загубихме си парите, а у дома в Одеса ни чакат болни престарели родители и ужасно се безпокоят. Пуснете ни на вяра!

Старши помощникът ни премери с поглед от глава до пети — мънички, остригани, с дяволити очи — и ни поиска да му покажем ученическите си карти. Наложи се да ги покажем и старши помощникът прочете на глас първия параграф от нашия правилник: „Гимназист, който пази своята чест, ще пази честта и на своето училище“. На старши помощника му стана скучно и той каза:

— Добре. От мене да мине, може да пътувате на долната палуба, само да не се пъхате в машинното отделение, да не плюете по пода и да се държите скромно. Но имайте предвид: возя ви не даром, а на вересия. В Одеса ще върнете трийсет копейки на параходството.

 

 

Параходът „Василиев“ си съперничеше с „Тургенев“ и конкуренцията между двата парахода — белия и черния — стигна до там, че един билет от Акерман до Одеса струваше петнайсет копейки, или, както казваха у нас, „злоти“.

 

 

Поблагодарихме горещо на помощника и му дадохме честна благородна дума да върнем парите, в знак на което, поради липса на църква, се прекръстихме пред старата турска крепост. Скоро „Василиев“ прибра въжето и почна нашето завръщане в родния град, макар и не с платноход, но все пак с пъргаво бяло параходче, което усърдно биеше с червените лопати на параходното колело по тъй рядко тихото, прозрачно и красиво Черно море и ние се чувствувахме предоволни от себе си.

 

 

Старши помощникът разваляше малко доброто ни настроение; от време на време идваше при нас и със страшно свъсени вежди ни напомняше да не забравим след пристигането в Одеса да му дадем трийсет копейки.

 

 

… изпреварихме двумачтовата гемия „Свети Николай“, която със своите вехти, тъмни платна, издути от вятъра, без да бърза, пенеше красивите черноморски вълни. На кърмата до мъничкото кормилно колело седеше на столче старецът Бондарчук по риза с отворена яка и, изглежда, бе потънал в тъжни размисли за страшната несправедливост, която му бяха причинили злите хора от управлението на Одеското пристанище. Аз му помахах с фуражка, но той не забеляза и скоро нашето пъргаво параходче заобиколи тромавата гемия, подмина белоснежния пристанищен фар с медна камбана и ние навлязохме в Одеското пристанище, където в огледалото на акваторията вече се отразяваше топлият летен залез…

 

 

Без да дочакаме двамата боси матроси да подадат от брега трапа, ние с Юрка направо от капака на колелото скочихме на кея и щом чухме зад гърба си дрезгавия глас на старши помощника, който викаше подире ни: „Ей, момчета, да не забравите да дадете парите за билетите!“ — побързахме към града, вече озарен от светлините на фенерите и витрините, толкова богат, уютен, красив и шумен, нашия любим град с файтони, карети, велосипедисти, с кънтящите павирани улици, с отворените прозорци на къщите, отдето иззад дантелената зеленина на акациите, с черните рогчета на семената, се разнасяха звуци от рояли и цигулки, чуваха се страстни гласове, изпълняващи италиански романси, дори може би „Зазоряване“ от Леонкавало, което винаги пораждаше в душата ми някакъв възторжен любовен копнеж, но по кого — оставаше неизвестно.

Като гледах будките с афиши и чувах звънците на конния трамвай, аз се потапях в очарованието на града и ми се струваше странно, че съм бягал някъде си, че кой знае защо съм нощувал под бесилка сред сребърен пелин в старинна турска крепост, че съм седял, превит о̀две под брезента на гемията „Свети Николай“, а след това съм разговарял в тясната каюта със стар моряк, слушал съм да роптае срещу човешката несправедливост и така нататък.

Разбира се, ние пратихме за зелен хайвер помощника от „Василиев“ и не му занесохме парите, защото смятахме, че параходството от това няма да обеднее, а и пари нямахме.

 

 

… що се отнася до стареца Бондарчук, аз удържах думата си: отидох при своя другар, чийто баща беше началник на търговското пристанище, и моят другар ме заведе в управлението на баща си, в грамаден кабинет с прозорци към шумното Одеско пристанище, към рампата, по която се движеха червени товарни вагони с бесарабска пшеница.

 

 

Бащата на приятеля ми се оказа добър човек с униформена куртка върху широките си плещи, дори, струва ми се, имаше пагони, и с орден на шията, с яка глава и късо подстригана сребриста коса. Той ме накара да седна в дълбоко, много удобно кожено кресло, в което аз цял потънах и произнесох гореща реч за неправдите, които стават в управлението на пристанището и за безобразния случай със стария опитен капитан, стопанина на гемията, който четиридесет години е плавал на платноход, а не искат да му издадат щурманско свидетелство, което му е крайно необходимо.

Началникът на пристанището ме слушаше внимателно и дори със съчувствие, но изведнъж лицето му се измени, по устните под мустаците му пробягна странна усмивка — кой я знае каква беше, насмешлива или горчива, но той каза:

— Я почакайте, млади човече. Струва ми се, че разбрах. Работата се отнася до Бондарчук, стопанина на гемията „Свети Николай“, нали? Добре го познаваме. Вие сте съвсем прав — той е прекрасен, опитен моряк на платноходи, гемията му се числи към Одеското пристанище, но — разберете! — просто нямаме право да му издадем свидетелство, тъй като това е строго забранено по закон. Не можем да вървим срещу закона. За такова нещо, ако искате да знаете, може и под съд да идем.

— Но защо? Защо? — възкликнах аз от дълбочината на креслото.

— Защото, за съжаление, той е далтонист — продума печално началникът на пристанището. — Не ви ли каза нещо за това?

— Не, не каза.

— Ето, виждате ли! Старецът не може да се примири и туйто!

Като разбра по израза на лицето ми, че не мога добре да си представя какво е това далтонист, началникът на пристанището ми разясни същността на далтонизма: неспособност да се отличава един цвят от друг.

— Помислете само, как можем да издадем свидетелство за управление на кораб на човек, който не може да отличава червения цвят от зеления, тоест, по същество, червената светлина от зелената. Че в морето това не е шега работа, тук вече мирише на катастрофа, може да потопиш кораба, да погубиш стотици хора.

— Той не ми каза, че е далтонист — прошепнах аз.

— Той — продължаваше началникът, — макар и стар, е добър моряк и душа човек, но е безнадеждно изостанал: не признава далтонизма и най-искрено вярва, че това е някаква измислица на лекарите, за да измъкнат от човека рушвет.

Да си призная, и аз за първи път чувах за далтонизма.

— А как виждат далтонистите?

— Виждат така, както и ние, само че не различават цветовете. И тъй, мой млади приятелю, за най-голямо съжаление, аз нищо не мога да сторя за вашето протеже.

 

 

През този ден дълго мислих за стария Бондарчук, за неговата печална участ:

 

 

… да гледа света и да не вижда багрите!…

 

 

Да не знае, че вълните са синьо-зелени, че слънцето на залез и при изгрев е червено и всичко около себе си да вижда някак безцветно, еднотонно, само в сив или черен оттенък. Впоследствие научих, че и на кучетата светът изглежда точно такъв. И когато си легнах да спя, аз горещо, със сълзи на очи благодарих на бога, в когото тогава вярвах с целия плам на младенческата си душа, че ми е дал щастието да не бъда далтонист и да виждам света с цялото му богатство от багри.