Валентин Катаев
Късчета живот или Вълшебният рог на Оберон (25)

Разливите

Веднъж в нашата улична компания за кратко време се появи кадетът Жорка Сурин, който ни съобщи като нещо съвсем обикновено, че при тях в Николаев, на разливите, лесно може да се купи от рибарите плоскодънна лодка — така наречената черпалка, — разбира се, не нова, а стара, взела-дала, както се изрази Жорка Сурин, грубо скована от стари дъски, за смешно нищожна сума, около две рубли, или дори за рубла и половина.

Като сега виждам този Жорка Сурин с неговите държавни панталони, изпод които се показваха добре лъснатите с черна вакса носове на ботушите му с рижи кончови.

Виждам пъргавата фигура на Жорка с ленена, изтъняла от пране кадетска рубашка, с напречна баста на гърба, пристегната с кожен колан с медна катарама, с кадетска фуражка и сини пагони с изписани по шаблон с дебел слой маслена боя букви „О. К.“, което значеше Одески корпус, в който Жорка се учеше през зимата, а после заминаваше за цялото лято в родния си Николаев.

Изобщо кадетите от край време ни бяха врагове: мразехме ги и когато срещнехме на улицата кадет, подвиквахме след него с обиден тон:

— Кадет, на пръчка надет! Пръчката трещи, кадетът пищи.

На което кадетът неизменно отговаряше:

— А вие, гимназисти, слабаци жалки! Я излезте да ви видя сметката с лявата ръка!

Жорка Сурин беше изключение. Ние го обичахме. Той винаги носеше малка черна топка, която не бе напълнена с въздух, а беше изцяло излята от гума и подскачаше много високо. Жорка непрекъснато я удряше или в земята, или в някоя стена, или изобщо в каквото му попаднеше и с поразителна ловкост я хващаше още във въздуха с маймунските си ръце, а когато това му омръзнеше, пускаше топката в бездънния джоб на своите „държавни“ панталони.

Като чух, че на разливите в Николаев може да се купи лодка за рубла и половина, аз отначало не повярвах, но Жорка свали фуражката си, откри своята като че постлана с бял плюш глава, прекръсти се пред синия купол на Ботаническата църква и се закле, че това е свята, чиста истина, „гръм да ме порази, ако лъжа.“

И аз загубих спокойствие.

От сутрин до вечер мислех за лодката, която можеше да се купи за рубла и половина. Веднага се роди планът да замина за Николаев, да купя лодка, да направя мачта, да се сдобия някак с платно и като се спусна надолу по Буг до Черно море, да се върна в Одеса с платноходка, което ще предизвика възторг и удивление сред жителите на Ланжерон, Отрада и Малий Фонтан и всичко това — само за рубла и половина!

Съображението, че старата речна лодка няма да издържи морско пътешествие никак не ме безпокоеше, тъй като можеше да дочакам пълно затишие и да изляза от устието на Буг в морето при най-лекия — ама най-най-лекия! — бриз, което често се случва през юли, а после предпазливо да плавам покрай брега, без да се отдалечавам в открито море.

Най-странното бе това, че идеята да направя морско пътешествие — при това с платна! — със стара речна лодка, дето може да се движи само из разливите, никак не ми се виждаше безсмислица, а напротив, напълно възможно и осъществимо и вече предварително ликувах, макар, разбира се, дълбоко в мене да ме човъркаше едно съвсем дребно, но крайно неприятно червейче на съмнението. Впрочем, както винаги, страстта победи разума…

Времето беше много подходящо: татко и Женка заминаха за Крим, за да направят там приятно пътешествие пешком, а аз, като човек, който имаше два поправителни изпита, трябваше да остана през цялото лято в града и под наблюдението на леля да се готвя за крайно неприятните есенни изпити по латински и алгебра. Предполагаше се, че трябва да се занимавам не по-малко от пет-шест часа на ден, за да наваксам някак всичко пропуснато през зимата.

Дадох клетва да се занимавам, без да жаля сили, и, разбира се, вярвах свято в клетвата си.

 

 

… настъпи горещ южен юли, време на затишие и лек бриз…

 

 

Нямаше време за губене. Всичко се размъти в главата ми. И един прекрасен ден се озовах в град Николаев, където пристигнах без билет с малък пътнически параход заедно с едно момче Юрка, което ходеше по петите ми като куче, докато не ме склони да го взема със себе си, за което обеща да внесе своя пай в размер на една рубла, измъкна сребърна рубла от подплатата на ученическата си куртка и ми я показа, като се кълнеше със сълзи в лъжливите си очички, че ще ме признава за капитан и честно ще ми се подчинява.

Той ме гледаше тъй жално, тъй разпалено ми даваше честна благородна дума, дори пусна малко сополи и заподсмърча, че аз се съгласих; това отчасти ме ласкаеше: най-после и аз ще имам, както някои големи момчета, свой собствен помагач, подчинен и верноподаник, мое почти робски предано ми същество.

Вярвах, че ме обожава, че разчита на мен като на божество и е готов на всичко, за да ми докаже своята преданост. И не закъсня — доказа я, като безропотно ми връчи рублата си, добита вероятно не по най-коректния начин, за което впрочем не го и разпитвах. Добавих рублата на Юрка към моите осемдесет копейки, като избягвах да мисля откъде ги имам: по този начин се събра цял капитал — достатъчен, за да се купи и екипира една лодка.

Като минахме по безлюдния провинциален южен град под леката переста сянка на младите бели акации, в една от къщите, варосана по селски със синкава вар — или, както тука казват, с креда — ние лесно открихме Жорка Сурин, който, както си беше с басмена риза и бос, ни поведе по прашните улици при своите познати Кирякови, които живееха, както се изрази Жорка, „до самите разливи“.

Главата на семейството, акцизният чиновник Киряков, седеше на терасата по украинска риза и свиваше цигари, а готовите нареждаше в шперплатова кутийка и не ни обърна никакво внимание; после се появи каталясало от следобедната жега момче с матроска блуза — неговият син Генадий, дълъг като върлина мой връстник, и щом разбра каква е работата, веднага предложи да ни заведе на „самите разливи“ и да ни покаже лодката на един рибар, който имал намерение да я продава.

Рибаря не заварихме, но видяхме лодката, вкарана в гъстата тръстика; лодката наподобяваше дълъг черен отворен сандък, до една трета пълен с тежка блатна вода, в която плаваше също такъв черен и стар черпак с къса дръжка.

Изгребахме водата и Генадий хвана в ръка дълъг, посивял от времето прът и започна да ни вози по неподвижните водни коридори сред тъмнозелените, почти непроницаеми стени от още неузряла тръстика със светлозелени метлички, върху които бяха накацали синеоки водни кончета.

 

 

… в огледалните коридори на разливите се отразяваше привечерното небе с розови нежни облаци, а по неподвижната вода бързо тичаха с високите си крачка водни паяци и оставяха след себе си леки концентрични кръгове, които дълго се задържаха на повърхността. Забравил за какво съм тук, аз бях изцяло погълнат от непознатия ми досега свят на разливите, а лодката плуваше, като сегиз-тогиз отместваше острите като сабя стебла на папура и разклащаше върху водната повърхност овалните листа на белите водни лилии — „ненюфари“, — които вече затваряха цветовете си за през нощта и полюляваха белоснежните си топки с тук-там показали се яйченожълти тичинки. И всичко това ведно със здрача, загнезден сред непроницаемите стени на тръстиката, с тишината, с блудкавата блатна миризма на речната вода, с особено острия аромат на папур, тиня и като че на някакви нощни блатни цветя, изпускащи слаба смъртоносна отрова, ме омая…

Като се повозихме до насита из разливите, ние вкарахме лодката в тръстиката и се върнахме у Кирякови, без да видим собственика й. Трябваше да чакаме следващия ден, но и тогава рибарят не се показа, а къде живее, никой не знаеше. Така ние останахме у Кирякови няколко дни, и тези дни сега — след шестдесет години — ми се струват като упоителен сън, лек и безметежен, и същевременно пълен с кой знае откъде и защо обзел ни любовен копнеж, със страстни, „поетични мечти“, с изгубване на чувството за време, което се сля в едно безкрайно юлско пладне — палещо и омайващо, — внезапно бликнало тихомълком някъде отдолу, отстрани, от огледалните отражения на разливите.

Изпаднах в някакъв сънен шемет, който ме лиши от воля, и аз, забравил всичко на света, се наслаждавах на простото безсмислено щастие, че съществувам на земята, както вероятно се наслаждават от своето кратко битие разкошните пеперуди „адмирали“, синеоките четирикрили водни кончета, вкопчили се с лапичките си за някоя тръстика и подгънали отпуснатата си пръстеновидна опашка, направена сякаш от тюркоазени мъниста, или като водна змия, която се плъзга и криволичи в почти горещата неподвижна вода, от чиято дълбочина като опушени облачета се издигаше тиня, размърдана от някоя подводна твар, която също като мен безсмислено се наслаждава на живота.

… това бе нещо като приятен и продължителен топлинен удар, който ме е лишил от съзнанието — кой съм? защо съм? где съм?…

 

 

Семейство Кирякови гледаше на пребиваването на двете случайно попаднали у тях момчета с търпелива деликатност и само веднъж мадам Кирякова сякаш между другото попита с уморен глас:

— А родителите ви знаят ли къде се губите?

При което Юрка, без да му мигне окото, излъга, че родителите ни нямат нищо против пътуването ни в Николаев, дори обратното, много се радват, че ще разширим кръгозора си, като посетим такъв знаменит новорусийски град, известен с корабостроителниците си и куп други неща.

Не без известно неудобство ние сядахме заедно с цялото семейство Кирякови на закуска, обед и вечеря, като предварително дълго отказвахме и се кълняхме във всички светии, че сме съвсем сити, което не ни пречеше на обед да изяждаме с вълчи апетит вкусния борш и сърмите със сметана, които мадам Кирякова чудесно готвеше с помощта на дъщеря си, малко скучно момиче с безцветни ленени коси, събрани с кръгло целулоидно гребенче, каквито носеха възпитаничките на епархийските училища и приютите за сираци. Момичето не беше грозно, но бе толкова скромно, мълчаливо, незабележимо и главно скучно, та аз дори не й обърнах внимание и в паметта ми тя така си и остана момиче без име, с басмена рокля, което имаше навик с едното си прашно босо краче да почесва другото прашно босо краче.

 

 

Тя остана в паметта ми като ония блатни прашносини цветя, които растат в изобилие край тръстиката и не знаех как се казват, а просто ги наричах „синеоки-блатни“, и които така скромно красяха природата на тукашното жежко пладне!

 

 

Спяхме на терасата и през листака на дивата лоза виждахме бледото звездно небе, изнемогващо от горещината, която не спадаше дори нощем, а само малко намаляваше на разсъмване, когато изведнъж в тръстиката се разнасяше лекият шумол на ветреца, идещ откъм разливите, и вече не бе нито нощен, нито утринен, а особен, не тукашен, звезден…

… предутринен…

 

 

Един от прозорците на къщата, на стаята, където семейство Кирякови хранеха копринени буби, гледаше към терасата. Ние чувахме неуморното им шумолкане в ситата, където им слагаха пресни черничеви листа, с които те се хранеха. Също там — в празната варосана стая — държаха вече готовите пашкули, мъртви, попарени с кипяща вода. Кирякови продаваха пашкулите на фабриката за коприна, което беше за семейството допълнителен доход, също както пълненето на цигари, с което се занимаваше — както вече бяхме забелязали — в свободното си време главата на семейството, който не пушеше, а работеше по поръчка на магазина за тютюн. Семейството отглеждаше птици и свине; по двора навсякъде се срещаха петна от смачкани кървавочервени черници, тичаха токачки, пуйки. Имаше и две крави. С една дума, семейството беше рядко трудолюбиво и ние с Юрка се чувствувахме безделници и търтеи.

Но това не ни пречеше да се наслаждаваме на омайните юлски дни в затънтеното кътче на необятната Руска империя, кътче, което не приличаше на никое друго, сякаш бяхме попаднали в съвсем непозната страна при делтата на приказна река, страна с щъркели по покривите и с бели лилии, покрили от край до край неподвижната вода на разливите, където в тъмните места до самите корени на тръстиката растяха рогати водни орехчета, подобни на малки дяволчета с издути кореми, и където се спускаха хлъзгавите и жилави стебла на водните лилии, които горе се полюляваха на овалните си листа, изцяло покрили водната повърхност, подобни на плаващи палитри с нагъсто отпечатани върху тях дебели звезди от бяла и хромова боя, поизбледнели от горещите изпарения на блатната вода.

 

 

… Това беше много време преди да видя за първи път „ненюфарите“ на Клод Моне в Лондон…

 

 

От сутрин до вечер плавахме с нашето корито сред тръстиката, толкова висока, че небето над ръкавите на разлива се виждаше само като тясна бледосиня пролука с редки белоснежни юлски облаци. Събличахме се голи и плувахме около нашата черна лодка в топлата, почти гореща вода, късахме лилии, гмуркахме се на дъното и размърданата там тиня се вдигаше нагоре, и отвсякъде ни обкръжаваше тайнственият живот на блатния свят:

 

 

… кой знае защо, бръмбарите-плавачи ми бяха отвратителни. Те имаха само по две крачета; сякаш останалите им крачета се бяха откъснали и те бяха осакатели. Гребяха с двете си крачета като с весла, имаха много неприятен черен цвят и при всяко докосване изпускаха някаква бяла вонлива течност, от която пръстите лепнеха и след това беше трудно да се измие, да се премахне тая отвратително гадна миризма на бръмбар-плавач…

Пъргави водни змийчета…, тлъстички капкообразни запетайки — попови лъжички; в тях вече прозираше, долавяше се нещо жабешко: око ли? бузка ли?… Лаври… някакви блатни миди, дето отваряха и затваряха половинките си… Червеи…

 

 

Като се отблъсквахме от тинестото дъно с пръта, ние попадахме в такива глухи места, обкръжени отвсякъде с непроходима стена от тръстика, че ми ставаше страшно и този страх, този ужас от самотата, от откъсването от всичко човешко ми доставяше някакво горчиво блаженство от несподелена любов или поне предчувствие за нея. Искаше ми се да пиша стихове за разливите, за тръстиките и за бялата лилия, „копнееща щастие — за него мечта, броейки минутите страстно, които минават, безкрайно летят в пленителножаркия ден“ и за други подобни глупости.

 

 

Един ден най-неочаквано се появи собственикът на лодката, грохнал бос старец с белоснежни бакенбарди и както разбрах по-късно — севастополски герой, бивш военен моряк, видял с очите си легендарния Нахимов и знаменития матрос Кошка, а може би и младия артилерийски офицер Лев Толстой. Той беше със старинна матроска барета. Доведе го Жорка Сурин.

— Ето те искат да купят вашата лодка.

Старецът ни погледна изпод рунтави вежди със синкавозелени очички и попита:

— А колко давате?

— Заедно с пръта и черпака рубла и четирийсет копейки — едва продумах аз, като се боях, че старецът ще се обиди и ще почне да се дърпа.

Но севастополският герой се съгласи с радост. Дадохме му Юрковата рубла и двете мои двайсетачета и старецът измъкна изпод яката на ризата си меден кръст на парцалче и скри парите в платнена торбичка, която висеше до кръста. Като ни стисна с достойнство ръцете с твърдата си, сякаш изрязана от кора ръка, той се отдалечи, пушейки с малката си, окадена, почти черна флотска луличка, обкована с медно колелце.

 

 

По-нататък всичко се разви тъй бързо и просто, че всъщност няма нищо за разказване.

 

 

… приспособихме пръта за мачта, смъкнахме от въжето в двора на Кирякови една изпрана, още влажна покривка, простряна да съхне, набързо я привързахме към мачтата и с голяма мъка изкарахме нашето корито от тръстиките в чистата вода на река Буг, струва ми се там, дето тя се слива с река Ингул. До морето беше далече, оттук то дори не се виждаше, но едва излязохме от затишието на тръстиките и лек порив на нежен, топъл вятър изведнъж преобърна нашия кораб и ние, застанали до шия във водата, видяхме как той потъна заедно с покривката, пръта и черпака, и течението го отнесе в недостижимата шир.

 

 

Върнахме се мокри до кости. Стъбла на лилии висяха по нас като по удавници. Краката ни бяха изпорязани от папура. Юрка се мъкнеше след мене и пускаше от устата мехурчета, а от носа сополи, шепнешком ме проклинаше, през цялото време хленчеше и непрекъснато заядливо врънкаше да му върна рублата или поне петдесет копейки.

Зашлевих му един по врата и той млъкна, но затаи срещу мене злоба.

Семейство Кирякови ни посрещна в пълния си състав, строго, мълчаливо, огорчено от загубата на покривката. Вечерта Киряков сложи униформената си фуражка и лично ни отведе на пристанището, купи ни билети, връчи ни фунт вкусен пушен салам и две франзели, та да не пукнем по пътя от глад, собственоръчно даде нашите билети на третия помощник и проследи как се качваме по трапа на парахода. До тръгването оставаха двайсетина минути и през цялото време Киряков стоя на пристанището в своята униформа на акцизен и следеше да не би да се измъкнем. Най-после отвързаха въжетата и ние потеглихме, но още дълго виждахме на пристанището на фона на бледозеленото, почти вечерно небе със самотна звездичка и сред няколкото електрически звезди на пристанищните фенери, неподвижната фигура на Киряков.

Помахахме му отдалече със салама, но той не отговори.

Мисля, че се е върнал вкъщи, едва след като се е убедил, че параходът е излязъл в открито море.

Дълго не можах да заспя, угнетен от провала на друга моя мечта. Най-после сънят ме обори до машинното отделение, откъдето хлуеше приятен горещ въздух, наситен с миризма на стомана и масло.

 

 

… на разсъмване започна мъртво вълнение…

 

 

Усетих, че скоро ще ме хване морската болест. Измъкнах се на безлюдната горна палуба и се проснах на студената решетеста пейка. Макар морето да изглеждаше почти неподвижно, всъщност неговите съвсем полегати, блеснали при утринната зора светлозелени вълни незабележимо и широко разклащаха несигурното параходче, като го поваляха от борд на борд и имах впечатлението, че пейката ми се е превърнала в люлка и потъва надълбоко под мене, после пак издига тялото ми нагоре и студеното сияние на изгряващото слънце осветява като че неподвижната водна пустиня с цвят на тъмнозелено стъкло. Пипах с пръсти зърната на гърдите си: едното беше странно набъбнало и ме наболяваше, и до него от мургавото ми момчешко тяло бе израсъл дебел косъм, гъвкав, блестящ, черен. Почувствувах пристъп на гадене, но не от клатенето на кораба, което винаги понасях доста добре, а от нещо друго, сякаш съм се напил с топла блатна вода, която вони на бръмбари-плавачи, на техните лепкави млечнобели секреции.

Слънцето се издигаше отвъд хоризонта, морето си менеше цвета и ставаше все по-ярко, като че това бе не вода, а разтопен аквамарин.

 

 

… видях амфитеатъра на нашия град…

 

 

Нашето параходче се носеше с пълна сила към тоя амфитеатър, като оставяше зад кърмата дантелена ивица. Студеният утреник свиреше в мачтите. Тресеше ме. Зъбите ми тракаха. Как да е слязох на пристанището, на прощаване пернах още два пъти моя спътник по врата, сякаш той беше виновен за всичко, а после се затътрих по утринния, безлюден, още несъбудил се град към къщи, където заварих татко и Женка, върнали се предишния ден от Крим.

 

 

Откриха ми коремен тиф.