Валентин Катаев
Късчета живот или Вълшебният рог на Оберон (24)

Взрив на водород

… научихме, че ако парченце най-обикновен цинк се сложи в стъклен съд и се залее с най-обикновена азотна или, струва ми се, сярна киселина, ще стане химическа реакция и ще започнат да се отделят мехурчета водород; ако този газ се събере в съд и гърлото му се запуши със стъклена фуния, то водородът, като по-лек от въздуха, ще започне да излиза през тръбичката на фунията, тогава може да го запалим с клечка кибрит и водородът ще гори с тихо, спокойно огнено езиче, както бе изобразено на рисунката в дебелия учебник по физика на Краевич.

Мечтата да получа със собствени усилия и при домашни условия този лек, безвреден запалителен газ с такава сила и страст завладя въображението ми, че не можех да мисля за нищо друго. А по-нататък вече си представях картината на малък дирижабъл, който ще направя собственоръчно, ще го напълня с водород собствено производство и ще го пусна в небето, та да се чуди цялата улица, като ще сложа в гондолата някакво животно — котка или някое кротко куче — това ще придаде на моя експеримент строго научен характер, ще предизвика всеобщо възхищение, смесено с учудване: как така толкова лош ученик като мене — дори може да се каже двойкаджия — е извършил такъв блестящ научен експеримент! Та съдете после за този човек по бележките!

Тези и подобни честолюбиви мисли разпалваха до крайна степен нетърпението ми и аз, без да отлагам работата, веднага, на часа пристъпих към опита.

Обаче физическият опит за добиване на водород, който отначало ми се струваше поразително прост и лек, се оказа доста сложен, тъй като трябваха материали, лабораторни съдове и химикали, а нямах средства да се сдобия с тях.

Разбира се, специалната стъкленица за съединяване на цинка с киселината можеше да се замени с обикновена чаена чаша от бюфета, но това ще бъде съвсем, съвсем друго нещо: ще пропадне ефекта на опита! Само специална колба от тънко огнеупорно стъкло с тапа и тръбичка за излитане на газа можеше да придаде на моя опит истински научен вид, строго академична форма. Работата с цинка беше много проста: почти във всички къщи на града ни външните первази на прозорците и водосточните тръби се правеха от цинк или от ламарина, покрита с цинк, така че такива парчета можех да събера колкото си искам на който и да е строеж. Домъкнах доста такива парчета. Уви, знаещи хора ми казаха, че това не е чист цинк и не става за опита. Трябва да се намери истински, химически чист цинк, без примеси. Такъв цинк във вид на едри зърна можеше да се купи в аптеката, макар и не във всяка, а най-сигурно — в магазина за лакове и бои, при което се оказа, че тоя чист зърнест цинк струва около двайсет копейки едното пакетче. Аз нямах пукната пара. Трябваше да купя също колба, стъклена фуния, гумена тръбичка, за да пропусна получения газ през вода, също — и това бе най-същественото — да се сдобия с киселина, която в аптеката отпускаха само по рецепта, и то изключително на пълнолетни, а на малолетни изобщо не отпускаха — за никакви пари.

 

 

Ето тогава аз горчиво съжалих, че не съм достигнал пълнолетие!

 

 

Парчетата поцинкована ламарина, натрупани под кревата, предизвикваха криви усмивки у леля ми, което ми действуваше много по-силно от всяко мъмрене или дори от някои по-сериозни мерки.

Като потиснах гордостта си, аз отидох при леля и с мазен глас помолих да ми даде петдесет копейки.

Сумата беше огромна.

Но леля не се учуди, а само попита подозрително:

— За какво?

— Много, много ми трябват, леличко — с подчертано ласкав глас казах аз. — Засега това е тайна. После сама ще научите. Честна благородна дума.

— Не, преди да разбера за какво са — няма да дам. И повече не настоявай.

— О, леличко — захленчих аз, като използувах последното средство, с което се надявах да склоня и без това добрата и мекосърдечна моя леля.

Но тоя път тя бе непоколебима.

— За какво са? — повтори тя с леден глас.

— За двугърлена колба и… и… и за… киселина — изтърсих аз.

— Киселина! — възкликна ужасена леля. — Да не си полудял?

— О, леличко! — замолих се аз. — Много ми е необходимо и полезно.

— Полезно? — саркастично попита леля.

— Да, в научен смисъл — потвърдих аз, — за един физически опит.

Леля пребледня.

— Само това ни липсваше — физически опити в жилището ни! — каза тя. — В никакъв случай. Категорично ги забранявам, чуваш ли? Категорично. — Тя зашумя с полата си и се отдалечи.

… Е, кажете вие, какво друго ми оставаше да направя?

 

 

Остана ми една надежда — географският атлас на Петри. Това бе отличен, много дебел сборник от географски карти на всички страни, морета и океани на земното кълбо, с твърда подвързия от черно книговезко платно с метални ъгълчета по краищата, който в книжарниците струваше две рубли и петдесет копейки — астрономична сума. Не всички родители можеха да набавят такова учебно пособие на децата си; всъщност то не бе и по възможностите на татко; но татко винаги мечтаеше да ме направи образован човек, каквото и да му струва това; той се постара, съкрати някои свои разходи и ми купи атласа на Петри, с молба да го пазя като зеницата на окото си, така че след време да остане на Женка, а от Женка по-нататък на неговите деца и дори внуци; нека всички да бъдат високообразовани, интелигентни хора.

И сега надеждата ми бе само в атласа на Петри, който всеки момент и без особен труд можех да продам в антикварната книжарница и да получа на ръка сума от рубла и петдесет копейки, в краен случай — рубла и тридесет копейки.

Разбирах, че върша подлост, но у мене бушуваха такива страсти, че съвестта ми млъкна пред картината на великия физически експеримент, който се готвех да извърша.

 

 

Всъщност това бе желание да победя неверието си в науката, което изпитвах дълбоко в душата си, тъй като, откровено казано, превръщането на цинка във водород винаги ми се е струвало невероятно чудо; струваше ми се невъзможно в един прекрасен миг да запаля клечка кибрит, да я приближа до стъклена тръбичка и в същата минута да загори спокойното, тихо, безопасно езиче на чистия пламък, появил се тъй да се каже от никъде. Заедно с това аз вярвах, именно вярвах, в могъществото на науката, в думите, напечатани в учебника на Краевич с такъв убедителен шрифт, под гравираното върху мед изображение на стъкленица с тръбичка и пламтящо над нея езиче.

Това бе мъчителна душевна борба на вярата с неверието; в края на краищата тя трябваше някак да се разреши и колкото по-скоро, толкова по-добре. Горях от нетърпение; дори не горях, а по-скоро полудявах и моята тиха лудост, незабележима за околните, личеше само в напрегнатия поглед, с който се оглеждах в огледалото, когато минавах през антрето.

Но моят поглед и прехапаните ми устни направиха най-малко впечатление на евреина букинист, когато ловко прелистваше атласа на Петри — няма ли откъснати карти? — и като го захвърли небрежно някъде под тезгяха, нареди дребни сребърни монети, сред които така съблазнително блеснаха две по петдесет копейки с профила на императора. В джоба ми се оказаха всичко една рубла и тридесет и пет копейки и аз веднага изтичах за покупките. Изведнъж ми провървя. Аптекарят се съгласи да ми отпусне опасната киселина, когато разбра, че ми е нужна за научни цели — добиване на водород, газ в тези времена напълно невинен. При него се намери също и цинк на кристали, които имаха вид на сякаш вкаменени едри метални капки. Като ми измерваше тези химически елементи, аптекарят между другото ме предупреди, че ако водородът — не дай боже — се смеси с кислород, тоест с обикновен стаен въздух, то ще се получи така нареченият гърмящ газ, който лесно може да избухне, ако се подпали. За да се избегне това, аптекарят ме посъветва да събирам водорода в преобърната стъклена фуния и търпеливо да чакам, докато той не изтласка оттам въздуха напълно и едва тогава да пристъпя към запалване. Впрочем, каза той, може да мине и без фуния, просто с двугърлена реторта или стъкленица.

Като благодарих на аптекаря, изтичах в магазина за лабораторни принадлежности, където бях направо слисан от множеството колби, епруветки, стативи, щипци, спиртни лампи, двугърлени стъкленици, тапи от разни видове и калибри.

Особено ме вълнуваше видът на ретортите, тези стъкленици подобни на стомашни мехури с тайнствено извити стъклени израстъци, откъдето сигурно капе в най-тънка чашчица някакъв много сложен продукт на дестилация, дори може би еликсирът на живота.

 

 

Ретортите напомняха за Средновековието, стигнало до наши дни от лабораториите на алхимиците с кадифените високи шапки, с баретите, със старинните дрехи и мантии, изпогорени от различни киселини, посредством които те са добивали философския камък и са превръщали прахта в чисто злато.

 

 

Много ми се искаше да купя реторта, но нямах достатъчно пари и се ограничих с покупката на множество сравнително евтини епруветки, колбички и дори един евтин статив, който никак не ми бе нужен, но имаше такъв научен вид, че нямах сили да се въздържа от тая покупка.

Задъхан от нетърпение подобно на куче, довлякох всички тия дреболии у дома и се промъкнах като крадец през задния вход в стаята. Скрих всичко под кревата и добре го замаскирах с бялото порцеланово нощно гърне.

На другия ден помолих да ме пуснат след втория час и без да жаля краката си, хукнах към къщи, където по това време нямаше никого. Като отвори вратата, готвачката погледна подозрително възбуденото ми лице и измърмори нещо неодобрително, но аз успях да я убедя, че съм се разболял: вероятно от заушка. Добрата душа повярва на измислицата ми и дори ме посъветва да изпия за всеки случай малинов чай и по-скоро да си легна.

С хитростта на опасно луд аз можах да я убедя, че ако никой не ме безпокои и не влиза в стаята, скоро ще ми мине.

Първом се постарах да придам на експеримента внушителен характер. Направих всичко възможно, та стаята ни с три железни кревата, където спяхме татко, аз и Женка, да заприлича на кабинет на някакъв велик учен, например на Менделеев, с величественото му лице и лъвска грива.

Домъкнах от гостната стая масата, покрита със знаменитата плюшена покривка едва ли не отпреди един век, която кой знае защо смятаха за най-голямото украшение на нашия дом. Върху нея обикновено се мъдреше дебелият фамилен албум с пружинени закопчалки, където в овален и правоъгълен прорез се намираха фотографиите на всичките ни роднини и познати.

Оставих албума в ъгъла, настаних масата сред стаята и наредих върху нея няколко тома от енциклопедическия речник на Брокхауз и Ефрон от татковата библиотека, което съответствуваше на моята представа за работна маса на велик учен, отрупана освен това и с разни манускрипти; но тъй като у дома нямаше манускрипти, а да ги заменя с ученическите си тетрадки беше просто глупаво, аз взех че свих на тръбичка диаграмите си на изотермите и ги хвърлих небрежно на масата, което беше доста ефектно и много приличаше на манускриптите на учен. И тъй всичко това съчетано с лабораторните прибори, бунзеновата горелка и стария магически фенер^[1] имаше според мен извънредно научен вид. И за да бъде картината пълна, трябваше само едно гъше перо в мастилницата. Уви, гъше перо у дома нямаше и дори ми минаваше мисълта да взема и отложа за известно време опита, та да прескоча през оградата в двора на професор Стороженко, където жената на професора развъждаше домашни птици, и да отскубна от опашката на напетия гъсок две белоснежни пера.

Но аз горях от нетърпение и затова не без известно съжаление трябваше да се примиря с мисълта, че никакви гъши пера няма да стърчат от мастилницата, до която лежат манускриптите.

 

 

Порадвах се отдалече на работната си маса, отрупана с цял ред епруветки и други лабораторни прибори, и пристъпих към работа.

 

 

В средата на масата върху плюшената покривка поставих двугърлена стъкленица; в едното гърло сложих тапа със стъклена тръбичка, а в другото насипах от пакетчето зрънца цинк, след това с голяма предпазливост започнах да наливам през стъклената фуния киселина. До последния момент не вярвах, че от цинка ще почне да се отделя водород. И какво беше моето възхищение и гордост, когато видях, че от цинка действително започнаха да се отделят бурно газови мехурчета, които се заиздигаха нагоре на бисерни верижки. Тогава запуших свободното гърло с тапа и известно време като омагьосан следях реакцията и се вслушвах в магическото съскане, което се чуваше от стъкленицата.

Чудото стана.

 

 

… водородът се отделяше обилно и непрекъснато, азотната киселина кипеше силно и понамирисваше на развалено. Наплюнчих пръста си и внимателно го доближих до тръбичката, на крайчеца на която веднага се образува мехурче: това беше въздух, който излизаше от стъкленицата, изтласкван от водорода.

 

 

Опитът надмина всичките ми очаквания!

 

 

… сега оставаше само да изтрая около десет-петнадесет минути, докато водородът изтласка всичкия въздух от стъкленицата и през тръбичката започне да излиза чист водород. Треперех от нетърпение по-скоро да доближа кибритената клечка до тръбичката и най-после със собствените си очи да видя как ще загори водородът с тихи и мирни пламъчета. Двугърлената стъкленица беше доста голяма и аз не знаех кога най-после въздухът ще бъде окончателно изтласкан и ще може да запаля водорода.

Струваше ми се, че чакам вече няколко часа, а в същото време бяха минали около две минути, не повече, но най-неприятното бе, че не беше възможно да се определи на око, изтласкан ли е въздухът от стъкленицата, или още не е.

Няколко пъти вече наплюнчвах крайчето на тръбичката и всеки път виждах да се издува мехурче, но не знаех водород ли е това, или въздух.

 

 

… в стъкленицата ставаше бурна реакция, зърната цинк подскачаха, стопяваха се, отделяйки мехурчета…

 

 

Нетърпението ми стигна до безумие. Нямах повече сили да чакам. А всъщност, какво да чакам? Да чакам, докато водородът изтласка въздуха? А как ще разбера това, щом те са еднакво безцветни?

Тогава злият дух на нетърпението хитро ми подшушна:

— А ти опитай. Наплюнчи тръбичката и запали мехурчето. Ако е гърмящ газ, той просто тихичко ще избухне (та мехурчето е толкова малко!), ако пък е чист водород, то ще загори с тих, спокоен пламък. И толкова. Няма никакъв риск. Нали така?

— Не е истина — шепнеше ми благоразумният инстинкт за самосъхранение, като се опитваше да възразява на коварния глас на нетърпението, но съблазънта бе тъй голяма, че аз не чух гласа на разума.

Като се суетях от нетърпение, аз наплюнчих крайчето на тръбичката и когато се образува мехурче, запалих клечка кибрит и с трепереща ръка я поднесох към мехурчето. В същия миг мехурчето избухна леко, но уви! — с това работата не свърши. След малкия, като на шега, взрив чух сякаш нещо изхлипа, след което последва зловещ всмукващ звук и видях как пламъкът на кибрита мълниеносно се всмуква през тръбичката в двугърлената стъкленица, напълнена с гърмящ газ, и пред лицето ми избухна такъв силен взрив, че аз за миг изгубих съзнание, но веднага се окопитих от звънтенето на посипалото се стъкло… при вида…

 

 

… на отровножълтия, задушлив гъбовиден дим, появил се във въздуха сред обгорената стая…

 

 

… разхвърлял на всички страни черно-зелените томове на Брокхаус и Ефрон, парченца от епруветките, обгорели остатъци от изотермическите диаграми и изкривения глобус, който в последната минута бях успял да сложа на масата до магическия фенер.

Навсякъде в стаята имаше пръски от разяждаща киселина, само аз бях цял и невредим сред този хаос, сред тази Хирошима, което още веднъж потвърди, че имам изключителен късмет, присъщ на всички момчета с две въртолчета на темето.

Готвачката се втурна в стаята с мокра кърпа и с усилие, грубо и решително усмири разбушувалата се стихия на Химията, но когато се опита да издърпа от масата знаменитата плюшена покривка, залята с воняща течност, оказа се, че тя цялата е напълно прогорена от дяволската киселина.

Покривката бе окончателно похабена. Тя се дематериализира пред очите ми — веднага щом готвачката я докосна с грубите си решителни пръсти, тя се разпадна на всички страни във вид на някакви странни влакна, а тези влакна на свой ред се превръщаха в още по-странни димящи валма и изчезването пред очите ни на такъв скъп и любим предмет на домашния лукс прониза душата ми със закъсняло разкаяние и с такъв ужас, в сравнение с който беше нищо внезапното появяване на леля на прага, с чадър, с тетрадки под мишница и с драматични сини очи.

— Така и предчувствувах! — прошепна леля, като кършеше ръце в ръкавици, а тетрадките изпопадаха на пода, откъдето се вдигаше лютива мъгла от разлятата азотна киселина, и очите, раздразнени, сълзяха…

 

 

Още един взрив.

Едно момче донесе в клас шишенце с нефт. Никога не бях виждал нефт, макар че много бях слушал за него. Тази златисто-черна, като течен шоколад течност, от която, както ми бе известно, се получаваха най-различни вещества — газ, бензин, мазут, анилин — крайно ме заинтересува и пожелах на всяка цена да я имам.

Момчето беше добро и ми подари шишенцето с нефт, още повече че това нищо не му струваше: баща му плаваше като старши механик на танкер.

И така, аз станах притежател на течността, която ми се струваше рядка и много ценна.

Искаше ми се да изуча всичките й свойства и сам да получа от нея, ако не бензин или газ, то поне малко глицерин или, в краен случай, мазут, макар да не знаех точно какво е това мазут.

Като дойдох у дома, още преди да си съблека шинела, прелях нефта в една епруветка, здраво я запуших за всеки случай с тапа и започнах да я нагрявам на своята лабораторна спиртна лампа, която издаваше вълнуваща миризма на денатуриран спирт.

 

 

Никога не престанах да се възхищавам от спиртната си лампа, от нейния памучен фитил, потопен в лилавата течност с цвета на медуза, от огнеупорното й калпаче, с помощта на което можеше мигновено да се угаси лилаво-жълтия пламък, почти невидим при дневна светлина.

 

 

Всичко беше прекрасно и строго научно!

 

 

Загледах се с възхищение в горящата лампичка и престанах да наблюдавам нагряващия се нефт, когато изведнъж се чу силен звук от отпушена бутилка — гръмък изстрел от пистолет — раздрусал цялата Отрада. Избухналият кипящ нефт беше изхвърлил тапата от епруветката и мазна, златистокафява струя пръсна в стената, потече по тапетите и за един миг трите белоснежни, тъкани, така наречени „марсилски“ одеяла, с които постилахме креватите, се покриха с петна, които не можеха да се махнат; с тъмни, вонящи, незаличими петна от нефт, вещество, което прилича на течност, но кой знае защо се нарича минерал, както научих след пълното похабяване на одеялата.