Валентин Катаев
Късчета живот или Вълшебният рог на Оберон (21)

Делфинът

След един невероятен щорм, когато цели планини от мътнокафяви водни маси се носеха косо край бреговете със скоростта на експрес, нахвърляха се с топовен гръм върху стръмните скали, и на десетки версти се чуваше да звънти като пиринчен мъгливият въздух, наситен с йодови и серни изпарения от сякаш разораното до дъно море, изведнъж настъпи затишие.

Над утихналата гладка повърхност на морето, като че нищо не е било, засия горещо слънце и ние видяхме върху девствено-гладкия, още студен пясък тялото на умрял делфин.

 

 

Той беше ничий.

 

 

Ние първи го видяхме и по всички правила той ставаше наша собственост. Обиколихме го в кръг и гледахме с възхищение силното му, като че излято и дори на вид тежко тяло, покрито с черна блестяща кожа, възхищавахме се на триъгълния плавник на гърба му, на красиво изрязаната опашка, на дългата устна, която приличаше на клюн и на уста със здрави, остри като на куче зъби, и на неподвижните му, рязко очертани очи, в които вече нищо не се отразяваше.

Той изглеждаше като жив, само че неподвижен; нещо му липсваше. Но какво? Живот? Да, сигурно му липсваше живот. Но какво е животът? Това ние не знаехме.

Отначало решихме, тъй като находката е обща, да я разделим честно поравно, наполовина. Но след това се отказахме. Ние бяхме приятели, тогава нека и делфинът да бъде на всички ни, общ.

Но какво да го правим?

Бяхме в оная възраст, когато момчетата събират колекции от пеперуди, бръмбари, правят хербарии, съхраняват в стъкленици с формалин морски кончета, морски игли, малки чиги, морски криви раци, попови прасенца, стоножки и като че встъпват в борба със Смъртта, с нейната разрушителна сила, желаят да направят вечна, да запазят от пагубното тление красотата на животинския и растителния свят, която ни заобикаля в такова изобилие и разнообразие от форми и цветове.

Но уви! Пеперудите, умъртвени с етер, въпреки всичко бързо започваха да се разлагат и изпълваха таванската ни стая с тежка миризма. Трудно беше да повярваш, че тази миризма иде от прелестните, почти безтегловни телца, от разперените пищни крилца на „адмиралите“, „зелевите пеперуди“, „копринарките“ и „мъртвите глави“. Миризмата на етер се смесваше с миризмата на сплесканите растения от хербария, които оставяха върху страниците жълти петна с миризма на гнило, подобна на миризмата на старинни книги с кожени подвързии, изгризани от мишки.

… Навсякъде смъртта побеждаваше живота…

 

 

Но ние не можехме да дадем на смъртта такова голямо, красиво, скъпо нещо като делфина. Никой от нашите приятели никога не бе притежавал такова съкровище! Дойде ни на ум да препарираме нашия делфин. Струваше ни се, че това е много лесно. А защо не? Ще одерем кожата и ще я натъпчем със слама или, още по-добре, с хигроскопичен памук, напоен с формалин, и тогава ще се получи чудесно препарирано животно, което може да продадем или, в краен случай, да подарим на някой музей. Вече ни се привиждаше медна плочка с нашите имена на дарители.

Изтичахме горе в кухнята за ножове и пристъпихме към работа. Но кожата на делфина се оказа толкова дебела, здрава, сраснала с тялото, непробиваема, че по нея дори не оставаха драскотини от нашите жалки ножове. Изтичахме за други ножове — остри, кухненски, но и те нищо не можеха да сторят на делфиновата кожа. Опитахме се да обърнем делфина по гръб и да разпорим корема му, но животното се оказа тежко като чугунен блок и не успяхме да го мръднем от мястото му ни на сантиметър. Като почовъркахме още малко по делфина и счупихме един нож, решихме да се откажем от идеята за препариране, а просто да отрежем красивата му черно-синя опашка, която наподобяваше фигурални скоби, или, в краен случай, да отрежем гръбния плавник и да го спиртосаме в голям буркан за сладко. Уви! Да се отреже плавникът бе тъй невъзможно, както ако беше направен от черна оксидирана стомана, а за опашката — и дума да не става.

Изпотени от усилията, ние набързо се изкъпахме, полежахме малко на пясъка и решихме да се ограничим само с наниз от делфинови зъби: красиво, оригинално и не представлява особен труд. Изтичахме за плоски клещи. Но въпреки всичките ни усилия, делфиновите зъби не се помръдваха от клещите. Намерихме ковашки клещи. Но и те не помогнаха. Не успяхме дори да разклатим поне един зъб.

Делфинът лежеше пред нас на пясъка съвсем цял и в ясно очертаните му стъклени очи не се отразяваше нищо, освен една бяла звезда от пладнешкото слънце.

 

 

Да изрежем ли поне очите на делфина и да ги сложим в буркан с формалин? Едното око на мене, другото на Женка. Пристъпихме към работа, като пуснахме в ход всички възможни инструменти. Пак нищо! Когато острият нож случайно се плъзна по кожата на делфина и попадна в зеницата, не можахме дори да пробием окото. Делфиновото око се оказа твърдо като скъпоценен камък — берил, топаз, ахат или нещо от този род.

Тогава, извън всякакво търпение, ние взехме да удряме делфина с чукове, опитвахме се да кълцаме където сварим кожата му с ножове, биехме го по стегнатата като гума глава с гладки овални морски камъни… Напразно! По кожата на делфина останаха само няколко едва забележими драскотини.

Тогава още веднъж се изкъпахме и с окончателно изчерпани сили се проснахме на пясъка, аз и Женка, но не братчето ми, а Женка — моят приятел, син на немец преселник, от когото наемахме за през лятото една таванска стая с прекрасен изглед към лозята, кукурузените ниви и към черно-синия облак на лятната буря с градушка и светкавици (облакът обикновено идеше от морето към степта). Женка имаше добри, слаби, вечно зачервени, като от трахома, лъчисти очи; той беше чудесен другар и по-добър компаньон от него за делфина трудно можеше да се намери. Но какво да се прави, като делфинът излезе толкова неподатлив! Ние се занимавахме с него чак до полунощ и пак нищо не направихме.

На сутринта, когато се приближихме до нашия делфин, видяхме, че по кожата и очите му са плъзнали рояци метално зелени мухи и кръжат над него във въздуха с отвратително бръмчене…

 

 

Побързахме да се отдалечим.

 

 

А на следващата сутрин делфинът вече го нямаше. Изглежда, беше го отвлякла вълна, тъй като се бе надигнала нова буря, дошла откъм Анадолското крайбрежие на Турция, а може би дори от Трапезунд.